Съдът в Страсбург тепърва стартира делото за царските имоти
Държавата има пет месеца, за да изготви становище за морториума и за делата за "Ситняково" и "Саръгьол"
Вечерни новини
Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"
Трите жалби
Първата жалба, подадена през 2010 г., е срещу мораториума върху разпореждането и експлоатацията на върнатите имоти, гласуван с решение на парламента през декември 2009 г. Тя е подписана от седем жалбоподатели – Симеон Сакскобургготски, Мария-Луиза Хробок и техните петима братовчеди, деца на леля им княгиня Надежда.Втората жалба, подадена през 2012 г. от Симеон и Мария-Луиза, е срещу отказа за реституция на имението "Кричим".
Третата жалба е от 2017 г. срещу решенията на съдилищата, с които се присъжда имотите "Ситняково" и "Саръгьол". Жалбоподатели са Симеон Сакскобургготски и Мария-Луиза Хробок.
Осем години след като Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария Луиза Хробок подадоха първата си жалба до Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург, днес съдът излезе с решение, с което на практика обяви, че смята тепърва да уведоми българското правителство за две от техните жалби. Става въпрос за мораториума върху разпореждането и експлоатацията на върнатите имоти (жалбата е подадена през 2010 г.) и за съдебните решения, с които държавата си върна собствеността върху "Ситняково" и "Саръгьол" (по жалба от 2017 г.). По същество ЕСПЧ едва сега стартира процедурата по разглеждането на тези две жалби, като формулира въпросите, които намира за относими към тези казуси, и ги изпраща на българските власти.
ЕСПЧ смята, че въз основа на наличната преписка по делото не може да се произнесе нито по допустимостта, нито по основателността на тези оплаквания, и следователно е необходимо да уведоми правителството ответник, се казва в решението.
Със същото решение съдът обявява за явно недопустими останалите оплаквания в общо трите жалби за т.нар. царски имоти и отказва да ги разглежда. На първо място, за явно недопустима е обявена жалбата на двамата наследници на цар Борис Трети срещу решението на съда, което потвърди отказа на държавата да им върне имението "Кричим". На същото основание – явна недопустимост, ЕСПЧ отказва да се занимава и с оплакванията срещу мораториума на петимата братовчеди на Симеон и Мария Луиза, деца на леля им княгиня Надежда, като констатира, че те не са посочили с какво точно ги уврежда мораториумът върху разпореждането и експлоатацията на царските имоти, след като те не са влезли във владение на нито един от тях.
Въпросите, които съдът в Страсбург задава на българското правителство, са формулирани в две групи: за мораториума и за делата за "Ситняково" и "Саръгьол" - и в двата случая през призмата на защитата на правото на всеки мирно да се ползва от своите притежания по чл. 1 от Протокол №1 към Европейската конвенция за правата на човека (виж въпросите в карето долу). Правителството трябва да изпрати своето становище по тези въпроси до средата на септември.
Изключително важно за бъдещето развитие на този казус пред ЕСПЧ, а и на българска почва, са мотивите на съда, с които той обявява за явно недопустима жалбата срещу отказа за реституция на имението "Кричим". В тази част съдът дава меродавен отговор на няколко дълго търкаляни аргумента в спора "за" и "против" царската реституция.
Има съществена разлика между казусите на гръцкия крал Константин и българските царски наследници
На първо място ЕСПЧ казва, че има съществена разлика между казуса на бившия гръцки крал Константин и казуса на наследниците на бившите български царе Фердинанд и Борис Трети. "Обстоятелствата са различни", посочва съдът. По делото на крал Константин ЕСПЧ е констатирал, че преди да бъдат отчуждени от гръцката държава, имотите са били собственост на членове на кралското семейство "като частни лица". До това заключение съдът е стигнал, след като е взел предвид начина, по който са придобити отделните имоти, тяхното последващо прехвърляне по правилата на гръцкото гражданско право между членовете на кралското семейство или на трети лица, както и поведението на гръцката държава, която неколкократно със своите действия третира това имуществото като частна собственост.
Съвсем друг е случаят с "царските имоти" в България. Въпросът дали бившите царе Фердинанд I и Борис III са притежавали имението "Кричим" в лично качество е бил разгледан от българските съдилища и тяхното заключение е, че собственик на имота е било Интендантството на Н.В. Царя, което е било държавен орган. Наследниците на Борис не са представили достатъчни и адекватни мотиви, че царят е притежавал имението като частно лице. Цитират се и мотивите в решението на Пловдивския окръжен съд – че по делото пред него по никакъв начин не е било установено, че сградите са били изплатени с лични пари на царя, а всичко сочи, че покупката на терена и строителството са финансирани от държавата.
"Списъкът на Кимон Георгиев" не е нито валидно, нито достатъчно доказателство за правото на собственост
В защита на претенциите си царските наследници се позовават на един списък на царските имоти, съставен от Интендантството на Н.В. Царя през 1946 г. с оглед предстоящата национализация, станал известен като списъкът на Кимон Георгиев, който тогава е министър-председател. Списъкът е изготвен повече от година преди самата национализация и по никакъв начин не е част от закона. ЕСПЧ цитира мотивите на Пловдивския окръжен съд и на Пловдивския апелативен съд, които отхвърлят доводите, че списъкът от 1946 г. би могъл да представлява валидно или достатъчно доказателство за правата на собственост на двамата жалбоподатели.
Така съдът е стигнал до заключението, че двамата жалбоподатели не са могли да имат каквито и да е "оправдани правни очаквания" да получат реституция на "Кричим" и да бъдат признати за негови собственици. Следователно не е необходимо да се определя дали това имущество е предмет на реституция въз основа на решението на Конституционния съд от 1998 г.
Въпроси на съда в Страсбург към българското правителство
1. По отношение на мораториума
Смятате ли, че решението на парламента от 18 декември 2009 г. за налагане на мораториум представлява намеса в мирното ползване на притежанието на двамата жалбоподатели по смисъла на член 1 от Протокол №1? Ако е така, дали тази намеса е законосъобразна с оглед на целите на тази разпоредба, по-специално с оглед на това, че въпросните временни ограничения са били наложени от парламента, докато такива мерки обикновено се налагат с решение на съдилищата?Дали намесата в правото на собственост на двамата жалбоподатели е била в обществен интерес и пропорционална на преследваната легитимна цел, дали е постигнат справедлив баланс между необходимостта да се защитят интересите на държавата, като се запазят притежаваните от жалбоподателите имоти, и характера на ограниченията върху правата им, наложени от парламента? Дали тези ограничения са оправдани с оглед изискванията на член 1 от Протокол №1, след като са изтекли толкова много години? Дали двамата жалбоподатели са били неоснователно поставени в положение на продължителна несигурност по отношение на техните реституционни права?
Дали те разполагат с някакви средства да оспорят пред съд или друг орган първоначалното налагане на ограниченията от мораториума или продължаването на тяхното прилагане? Ако не – дали това представлява нарушение на изискването за достъп до съд по член 6, §1 от Конвенцията или на член 13 от Конвенцията?
По отношение на "Ситняково" и "Саръгьол"
Имат ли жалбоподателите "притежание" или "легитимни очаквания" за придобиване на имущество по отношение на тези два имота, което да е в състояние да задейства защитата по чл. 1 от Протокол №1? Биха ли могли те да се позовават на някакъв реституционен ефект от решението на Конституционния съд от 4 юни 1998 г. и дали са били считани за притежатели на въпросните имоти, преди държавата да си ги поиска през 2011 г.?Какъв е характерът на намесата на държавата в правата на собственост на двамата жалбоподатели и дали тази намеса е в съответствие с чл. 1 от Протокол №1?
Имали ли са справедлив процес в хода на съдебните дела за "Сарагьол" и "Ситняково"?
Дали двамата разполагат с ефективно вътрешно правно средство за защита на своите претенции в този случай?
2 коментара
а можеше да решим въпроса по ленински...
Такова разграничение между притежание на имот в "лично качество" и като цар, не би могло да съществува при монархията. Именно , защото монархия произлиза от "моно"-един, едно- означава, че личността на човека като цар, т.е. като държавен глава и като физическо лице са слети в едно неразривно единство. Така, че царят притежава имотите напълно легално, без оглед на това да се прави такова разграничение. Подобно разграничение може да се направи само при републиката-там държавният глава, ако притежава имоти, ги притежава в лично качество, останалото е на държавата. Затова някои юристи идентифицират Индендантството с УБО, което е дълбоко погрешно. И още: Интендантството не е държавен орган, а помощна служба към двореца, специфична логистика, която съществува само при монархиите. Същото е положението и в Белгия, от която впрочем сме заимствали Търновската конституция.
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.