Ще забравим ли свободата

Една от прогнозите на Световния икономически форум в Давос за тази година беше, че ще е година на преход към следващото нормално. А то ще бъде различно от условията, преобладавали през 2019 г. И както термините предвоенно и следвоенно са използвани за описание на ХХ век, така идните поколения ще говорят за ерите преди и след COVID-19.

Засега може би e рано да се види в каква посока ще потегли поредното ново нормално. Когато бъдещето изглежда несигурно и непредвидимо, залогът на изборите, които правим днес, е много по-голям от конкретната цел, с която ги оправдаваме.

Заплахата от заразата и нейната смъртоносност е достатъчно голяма, за да бъде опазването на здравето пръв приоритет на всяка държава и общество. В същото време една година е достатъчно голяма част от човешкото битие, за да излязат напред и натрупаните социални ефекти от дългите периоди на изолация, както и от самоовластяването на правителствата да налагат ограничения на лични права и свободи.

Когато бъдещето изглежда несигурно и непредвидимо, залогът на изборите, които правим днес, е много по-голям от конкретната цел, с която ги оправдаваме.

Необходимостта от извънредни мерки срещу COVID-19 в името на фундаменталното право на живот не подлежи на оспорване, но тя не отменя, а прави още повече задължителен контрола на гражданите върху тяхната законност, съразмерност и строго медицинска целесъобразност. За да не се използва пандемията за правителствен произвол и защото, предупреждават правозащитниците, веднъж концентрирала повече от допустимите правомощия, никоя власт не е склонна доброволно да се откаже от тях.

Ако няма светлина в тунела

Сама по себе си липсата на яснота докога във времето ще се проточи пандемията поражда фрустрация и естествен рефлекс за отпор - хората си искат отнетия им социален живот. Неубедителният старт на сочената през миналата година като най-бърз изход масова ваксинация също не помага (поне засега) за ясен времеви хоризонт на ограниченията.

Дори в даваната за пример с общественото доверие към политическите институции и здравните власти Германия социологическите проучвания отчитат видим спад в подкрепата за строгите ограничeния. А в последния месец в други страни от ЕС мина поредна вълна от протести и бунтове срещу подновените локдауни и въвеждане на вечерен час.

В Нидерландия бунтът срещу вечерния час миналия месец прерасна в сблъци с полицията.

Без тези реакции нещата не биха изглеждали много по-добре. В интервю за "Капитал" преди няколко седмици израелският писател Етгар Керет определи състоянието, в което се намира човечеството, като ментален локдаун. Късометражният филм Outside по негов сценарий показва една от възможните реалности след края на пандемията - хората толкова са свикнали с живота си вкъщи, че отказват да излязат навън. Правителството изпраща армията, която да ги измъкне на улицата.

Психолозите посочват цял куп опасности и за личното, и за общественото здраве от дългите периоди на изолация и изчезването на цели категории от човешките взаимоотношения, които платформи като Zoom не могат да компенсират. С неадресираните страхове и фрустрацията около COVID-19 те свързват и поредната линия на разделение между хората в социалните мрежи и избуяването на конспиративни теории, които от своя страна могат да саботират и най-адекватните политики.

В последното си издание International Journal of Clinical and Health Psychology представя анализ на резултатите от 12 избрани на случаен принцип медицински проучвания за разпространението на депресията в различни страни в периода от януари до май 2020 г. Авторите му установяват, че в сравнение с изчисленото глобално разпространение на депресията от 3.44% през 2017 г. само през първите пет месеца на 2020 г. този дял се увеличава седем пъти - до 25%, което отразява въздействието на COVID-19 върху психичното здраве на хората. Преглед на оригинала

Какво ще ни кажат швейцарците

Съмненията и съпротивата са неизбежна и в крайна сметка здравословна реакция на ограничителни мерки, налагани от властта. Със смислените и осъзнати като необходимост свикваме и заживяваме във времето. Покрай протестите срещу маските в САЩ беше припомнена силната офанзива пак там срещу задължителните предпазни колани в колите през 80-те години на миналия век. Критиките срещу вносителя на закона са варирали от сравнение с Хитлер до аргумента: "Следващия път може да ни забранят и да пушим!"

Приложена към блокадите, забраните за пътувания и вечерния час, такава перспектива е ужасяваща. Но аналогията, колкото и да е пресилена, подсеща, че хората трябва да останат нащрек за правата и свободите си.

В това отношение Швейцария ще бъде вероятно единствената страна в света, в която гражданите ще решат в пряк вот какви да са правомощията на правителството по отношение на ограниченията за социалния живот, които може да налага срещу пандемията. Активистката група "Приятели на конституцията" успя да събере значително повече подписи от необходимия брой за насрочване на общонационален референдум с въпрос дали да бъде отменен Законът за COVID-19 от септември 2020 г. Той дава на швейцарските власти продължаващо правно основание да налагат ограничителни противоепидемични мерки. Преди него са можели да действат само с постановления за спешни случаи по Закона за епидемиите. При това със строго ограничени във времето правомощия, подлежащи на силен парламентарен контрол. Очаква се референдумът да се проведе през юни, а резултатът от него ще е правно обвързващ за управляващите.

Според инициаторите целта на референдума е да гарантира, че с новия закон не е създаден прецедент за бъдещи ситуации. "Погледнато обективно, Законът за COVID-19 не е толкова важен. Но той може да е част от по-голям пъзел. "Ние сме движение, което казва, че управлението на кризи не може да става без волята на суверена - хората. Не можете да управлявате без хората", казва пред Financial Times Кристоф Пфлюгер от ръководството на движението.

Триъгълната ценностна колизия

Швейцарците всъщност подкрепят тезата на Александър Кьосев, професор по културна история на модерната епоха в СУ "Св. Климент Охридски". Той смята, че пандемията е изкарала наяве вътрешен ценностен конфликт на демократичнитe общества, който трябва да бъде осмислен философски не само от философи, а от всеки гражданин. И че това е въпрос и на личен ангажимент и интелектуално усилие.

"Конфликтът, за който говоря, прилича на триъгълник - три фундаментални ценности влязоха в трудно разрешима колизия", каза пред "Капитал" проф. Кьосев. От една страна е здравето на хората; от друга са правата и свободите им и тяхното практикуване; от трета са благата, които произвежда икономиката. И когато има противопандемични мерки, очевидно правата и свободите са ограничени, а икономиката е в застой. И така се стига до ценностния конфликт.

Фотограф : Надежда Чипева

"Българската публичност е разделена на фанатични групи и всяка защитава своя проект - бил той здравен, граждански или икономически. Едните искат да се отварят ресторанти, хотели и барове, другите искат да се въведат още по-строги мерки, а третите говорят за медицинска диктатура и заплашват с гражданско неподчинение. Тези фанатични конфликти могат да се видят и в социалните мрежи, където хората се карат и приятели се разприятеляват. И те няма как да бъдат разрешени, ако не виждаме ценностната колизия в нейната цялост", посочва културологът.

Основният въпрос според Александър Кьосев е дали това е временно, или е постоянно. По тази линия той вижда и възможното разрешение: грижата за другите, когато тя е не само от младите към старите и уязвимите от пандемията, а и обратно - грижа към младите от старите, които не биха искали техните деца и внуци да живеят в условията на ограничения в продължение на години.

"Хората не искат социалното качество на техния живот да изчезне. Те искат да бъдат истински хора, а не биологични същества, които оцеляват. Това не може да продължава дълго", казва Александър Кьосев (повече тук).

Това е и отговорът му на въпроса как би гласувал на швейцарския референдум за ограниченията: "Бих гласувал да имат ясна граница във времето".

Мерки с двойно дъно

Свободата беше обявена също за една от жертвите на коронавируса. Но социалната цена на оцеляването, плащана с налаганите ограничения, не е единствената. В изминалите месеци на пандемията правозащитници, неправителствени организации и интелектуалци регулярно излизаха със становища и доклади за това колко бързо правителствата по света са сграбчили възможността с извънредните мерки да обслужат безнаказано и политически и корупционни интереси. Пандемията позволи "легитимни" условия за това гражданският контрол върху правителствата да бъде заменен от правителствен контрол върху гражданите.

Според адвокат Стоян Мадин, с когото "Капитал" разговаря по темата, именно затова е необходимо да се прави периодична преценка дали условията, които са наложили въвеждането на ограниченията, все още оправдават тяхното съществуване, т.е. дали те все още преследват легитимните цели, за които са били въведени. По думите му в България станахме свидетели тъкмо на липса на институционален контрол от страна на законодателната и съдебната власт върху дейността на изпълнителната власт, свързана със справянето с пандемията и нейните последици. "Всичко това няма как да не рефлектира и върху контрола, който гражданите могат да упражняват. Той е функция именно на това какви закони са приемат и каква защита може да търсим в случаите, когато органите на изпълнителната власт под претекст за борба с пандемията предприемат мерки, чиято цел е различна от това да се съхранят животът и здравето на гражданите, или поне не е единствената цел", посочва юристът, който работи в областта на човешките права.

Доклад на международната неправителствена организация Freedom House за свободата в интернет през 2020 г. също предупреждава за възможни последици за личните права и свободи. Според проучването правителства по целия свят използват COVID-19, за да засилят наблюдението и контрола си върху гражданите - с внедряване на нови технологии, чието използване преди това се приемаше като намеса в личния живот на хората. При представянето на доклада през есента ръководителят на организацията Майкъл Абрамовиц изтъкна, че пандемията е засилила зависимостта на гражданите от дигиталните технологии и "без адекватни гаранции за върховенството на закона и опазването на личната неприкосновеност те лесно могат да бъдат превърнати в инструмент за политическа репресия".

Правозащитниците виждат и зловещ знак в съвпадането на годишнината от появата на огнището на заразата в Ухан с ускореното от борбата с нея влизане в сила на социалната кредитна система в Китай - с персонален рейтинг за фирми и хора, който определя кой да бъде поощрен и кой наказан. Методът за съставянето му съчетава събирана от традиционни източници информация с разрастване на употребата на системите за лицево разпознаване - от училищата до обществения транспорт.

Без адекватни гаранции за върховенството на закона и за личната неприкосновеност всяка легитимна ограничителна мярка може да послужи за репресия.

По обективни причини България изглежда далеч от подобен оруелски сценарий. Но независимо от стила и похватите, с които се налагат ограничителни мерки по легитимни причини, формулата на Абрамовиц за възможността да бъдат превърнати в инструмент за репресия си остава валидна за всяка държава - ако няма адекватни гаранции за върховенството на закона и опазването на личната неприкосновеност.

Фотограф : Анелия Николова

В България опасността е от корозиралите институции

Стоян Мадин, адвокат правозащитник, работил преди това като прокурор и съдия

Всяка наложена от държавата мярка, която засяга по някакъв начин основни права и свободи, трябва е законоустановена, легитимна, пропорционална и необходима в едно демократично общество. В България още в началото се видяха проблемите на плоскостта на законността, т.е. дали заповедите за налагане са достатъчно ясни, разбираеми и дали имат някакъв стабилитет, който да позволи на гражданите да съобразят поведението си с тях. По-нататък станахме свидетели на осъдителни присъди въз основа на неясни обвинения за нарушаване на подзаконови нормативни актове. Дори да се съгласим, че в момент на криза държавата може да си позволи такива стъпки, това определено крие опасности, които не са за пренебрегване.

Една такава опасност е създаване на обществена търпимост към това управляващите да ограничават основни свободи с подзаконови неясни актове и да предвиждат за нарушението им наказателна отговорност. Това влече след себе си и възможността за предварително задържане, преди да имаме окончателен съдебен акт, т.е. за сериозно ограничаване на свободата. Някак си не станахме свидетели на по-широк обществен дебат за това колко правилен и конституционно издържан е този модел, съответства ли на международните стандарти и дали наистина се постигат заложените цели - с изключение може би на полемиката за маските на открито и до каква степен следва да са задължителни ваксините.

Трябва да съобразим също, че държавата вече знае как да подходи спрямо едно извънредно положение, и то по начин, който да не бъде оспорен от гражданите. В никакъв случай нямам предвид, че гражданското общество следва да реагира с неподчинение и бунт. По-скоро опасността е, че не беше създадена благоприятна среда за дискусия и много от дебатите бяха удавени във фалшиви новини и дезинформация.

Има и опасност бъдещите правителства да използват натрупания опит и при не толкова сериозни изпитания като пандемията. Разбира се, опонентите на такава теза ще възразят, че държавата реално цели, ограничавайки едни права, да защити други. Ще се дадат примери от други държави за налагане на подобни мерки по сходен начин. Точно заради това е необходимо да се откроят разликите. Във въпросните държави има работещи институции, докато в България сме изправени пред институционална криза. Чувствителна е липсата на изцяло независим съд, а политиците вече десетилетия отказват да реформират прокуратурата. Могат да се дадат примери и с Народното събрание, което използва причудливи законодателни техники за приемане на промени, или с изпълнителната власт, която взема решенията си на основа рейтинга и политическата конюнктура.

Всички тези фактори правят всяка една мярка да изглежда много по-малко легитимна, пропорционална и необходима и в голяма степен заредена с повече репресия, отколкото би била, ако институциите работеха. Това са основните опасности за правата на гражданите. Корозиралите институции, приемайки неясни закони, са способни да лишат една мярка от законоустановеност, а тези, които я прилагат - да я употребят за постигане на скрити цели, а не на легитимно заложените.