Марин Райков: Северна Македония не може да изгори миналото, преди да го е прочела

На какво се основава всъщност тази политика: кои са основните заплахи, идващи от потенциално членство на Северна Македония в ЕС според вас?

Нашите съюзници постепенно започват да разбират настояването на България РС Македония да спазва международните си ангажименти и по-конкретно подписа си под Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония от 2017 г. Общата история, отказът от малцинствени претенции, компромисната Езикова клауза от Договора са червени линии. Ако РСМ не уважава международните си ангажименти, как би поела такива по Договора за ЕС?

Затова България настоява да бъдат заложени ясни гаранции в Рамката на бъдещите преговори със Скопие за европейско членство. Настоява и за спазване на Копенхагенските критерии по отношение на правата на човека и в частност на македонските българи. Над 120 хиляди граждани на РС Македония са заявили български произход - лично и с приложени доказващи документи в рамките на процедурите по придобиване на българско гражданство. Хиляди други още не смеят да го направят.

Тези македонски българи не са и няма как да бъдат малцинство в страната си. Те са държавотворен народ, част от българския етнос на територията на новата държава. Заедно с цялата българска нация те са носители на общата история на България и РС Македония. Те трябва да виждат себе си в Събранието, във властта, в учебниците по история, в медиите. Десетилетията репресии срещу тях трябва да бъдат разобличени, а архивите на УДБА отворени. Семействата на жертвите трябва да получат възмездие.

Скопие има твърде много "скелети в гардероба" от миналото си и няма как да започне преговори за присъединяване към ЕС като единствената държава в Източна Европа, която не е ревизирала тоталитарното си наследство. Няма как да изгорят тези страници, преди да са ги прочели. Да отричаш Кървавата Коледа и последвалите издевателства срещу македонските българи е толкова неприемливо, колкото днес да отричаш ужасите от Сребреница и Рачак.

Ако тази тоталитарна етническа идеология бъде интегрирана в Европа, това би било реална заплаха за стабилността на тази част от ЕС, защото вместо да интегрираме партньор, бихме интегрирали проблем. Тази заплаха е реална.

Каква част от тези заплахи може да бъде митигирана чрез двустранен диалог, каква част - чрез многостранен, и каква част може да бъде приета просто като задачи за бъдещето, по които да се работи и след членството в ЕС?

България досега системно е настоявала за непрекъсваем двустранен диалог независимо от саботирането на Смесената комисия по историческите въпроси и от приетите неотдавна "червени линии" от скопското Събрание. Предлагали сме текст след текст, формула след формула на решения, които да ни позволят да приемем Преговорна рамка за началото на процеса на присъединяване на РСМ към ЕС. Именно тази преговорна рамка, която уточняваме с европейските си партньори, ще определи стъпките на Скопие по пътя към ЕС и ще ги "разположи" във времето във вид на конкретни последователни ангажименти. Проблемът обаче остава свързан с дефицита на политическа воля за промяна.

Приетите неотдавна от северномакедонския парламент "червени линии " са по същество ултиматум към ЕС да приеме един ретрограден манифест на македонизма. Ако се наложи да се изчаква той да бъде ревизиран от следващия състав на Събранието, това няма да бъде добра новина за европейската перспектива на РСМ. Засега се натрапва изводът, че управляващите подкрепиха антибългарски текст, прокламиращ "континуитет" с идеологията на Титова Югославия по предложение на антиевропейската крайна опозиция.

Членството на съседната държава в ЕС стратегическа цел ли е за България?

Категорично да. Първо, защото присъединителният процес за кратък период от десетина години може да създаде реална демократична среда в РС Македония, което е в интерес на Европа. И второ - защото превръщането в символична на границата, която ни дели от нашите македонски братя, е вековен стремеж на българския народ.

На какво се дължи внезапната активизация по темата преговори на Македония с ЕС - имаше ли даден момент, в който привържениците на тезата, че е твърде рано за такова членство без задълбочени промени в Скопие, изведнъж решиха, че не може да се допусне продължаването на процеса? Кой беше този момент?

Моментът на разочарование настъпи, когато за всички стана очевидно, че Скопие не желае да спазва подписания договор, включително и като блокира работата на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по историческите и образователни въпроси, чиято роля е ключова според самия Договор. Последваха множество отрезвителни сигнали, свързани с продължаващи малцинствени и други претенции към България. Вместо да изпълняват ангажиментите си, нашите скопски колеги заложиха на натиск от отделни наши партньори върху България с цел да отстъпим от жизнените си интереси.

Ефектът от тази "тактика" беше обратен на очаквания от тях. Приетите от Събранието "червени линии" потвърдиха негативната тенденция, която се наложи след безусловната наша подкрепа за членството на РС Македония в НАТО. Явно нашата конструктивност беше зле разбрана.

Какво трябва да се случи, преди да може да продължи процесът на преговори? Има ли конкретни измерители, на които България трябва да държи според вас, и кои са те?

Двустранните преговори текат без прекъсване. Отделно от това при всяка смяна на правителство в София Скопие разчита на пробив в позициите ни, което не е лишено от наивност. А всъщност бихме били много по-ефикасни, ако се съсредоточим най-вече върху изпълнението на Копенхагенските критерии за правата на човека, но също и върху спазването на договорните ангажименти - отбелязването на общата история, учебниците, отказа от малцинствени претенции, спазването на договорената езикова клауза.

Добра ли е идеята за независим посредник, какъвто Португалия предложи да е? Ако е факт, че към момента диалогът е блокиран - Съвместната комисия заседава последните седем пъти с един и същ дневен ред - то как да го "отпушим"?

Нямаме нужда от посредници. Всяко поредно председателство на Съвета на ЕС го доказва. Видяхте каква непремерена скопска реакция предизвика изявлението на държавния секретар по европейски въпроси на Португалия Ана Паула Закариаш, че в миналото езиците ни са били един. Проблемите следва да бъдат решавани от самите нас - без припряност и без наивност, с търпение и с устойчива българска позиция, която да излагаме по-убедително.

Няма ли огромен риск от увеличаване на омразата към България в цялото постюгославско пространство и най-вече в Македония във връзка с тази позиция? Колко голям риск е това и как може да се справим с него?

Още от първите дни на полемиката, генерирана от нежеланието му да спазва Договора, скопският политически връх ни "предупреди", че ако не приемем европейска легитимация на македонизма, отново ще отвори шлюзите на насажданата омраза. Това изнудване определено не води до скорошно европейско членство.

Българофобията е израз на кризата на идентичността, за която говорят тамошните политически наблюдатели. Тя никога не е била преустановена.

Езикът на омразата е постоянна политическа реалност в РСМ. А решаването на проблемите може да настъпи само след дълбоките реформи в самата държавна идеология на тази толкова близка за нас страна. Така ще бъде отворена вратата за желания от нас процес на начало на преговори за членство на РС Македония в Европейския съюз.

Липсата на правителство в близките месеци ще обрече ли идеята РС Македония и България да сближат позиции до края на тази година и съответно - всяка надежда на Скопие да бъде постигнат пробив преди френското председателство?

Да се обясняват висящите въпроси със Скопие с липсата на редовно правителство в България е без особени основания, защото служебното правителство е много активно ангажирано с темата. "Изчакването на следващо правителство" от страна на нашите приятели в Скопие е по-скоро отказ от преговори и цели да внуши, че позицията ни е конюнктурна.

България е активната страна в този постоянен диалог. Не ми принадлежи да правя прогнози кога положените усилия биха дали резултат, включително и защото дефинирането на конкретни срокове генерира очаквания, които веднъж опровергани, впоследствие стават повод за взаимни обвинения. А и ако ми позволите израза - топката вече не е в нашето поле. С Резолюцията на Парламента на Скопие от 29 юли т.г. РСМ по същество вече официално отказва да прилага ключови елементи от Договора за добросъседство. Затова настояваме съюзниците ни да идентифицират правилно адресата на своите препоръки за компромиси.

Факт е, че през годините определени скопски среди неизменно очакват в България да се появи правителство, което да се върне към подхода на Георги Димитров и Антон Югов към македонския въпрос. Да се настоява България да приеме европейска легитимация на тази идеология от 1945 г. е нереалистично.

Моят личен оптимизъм за намиране на решение е свързан по-скоро със съвместните усилия, които двете страни полагат непрестанно в лицето на своите преговорни екипи. А и някои проевропейски среди в Скопие разбират, че да чакаш появата на българско правителство, което би било готово да се откаже от идентичността на българския народ, от правата на македонските българи и от общата ни история е загуба на ценно време.

Тези заблуди вредят и на нашите албански приятели, което за мен е откровено притеснително, защото те са готови за начало на преговори за членство в ЕС, но се превръщат в жертва на нечие нежелание да изпълнява подписан договор.

Какво представлява групата, която защитава тази позиция за РС Македония във Външно министерство? От кого е съставена, колко широко репрезентативна е, как бихме я определили - като група по интереси, като убедени съмишленици от различни ведомства, като вътрешна опозиция, като political decision makers?

Да се обяснява с един или друг екип дефинирането на интересите на България по македонския въпрос е банално внушение, идващо отвън. Не: държавността в България не е окултно съзаклятие. Отстояването на българските позиции по този конкретен въпрос се подкрепя от над 80% от народа ни. То е тясно свързано с демократичния процес в страната ни и отразява връщането след 1989 г. към суверенното ни право да търсим гаранции за интересите на нацията.

Този подход е заложен от години в позициите на всички български институции - парламент, президентство, правителство. Той преминава като логическа линия на последователност през всички важни решения на демократична България по темата - от решението първи да признаем братската държава отвъд Деве баир преди три десетилетия и Декларацията на премиерите Иван Костов и Любчо Георгиевски през 1999 г. до почиващия върху тази политическа декларация Договор от 2017 и Рамковата позиция от октомври 2019 г., подкрепена от българския парламент, за условията на нашата подкрепа за европейската интеграция на Скопие.

Министерство на външните работи е департизирана институция, която провежда тази политика при различни правителства и чрез дълга поредица от последователни екипи.

България е в правото си да откаже европейска легитимация на една атавистична и иредентистка идеология, основана на противопоставянето. Има морален дълг да отстоява демократичните ценности и правата на македонските българи. В този ред на мисли, позицията на страната ни по македонския въпрос е от системен, а не от личностен характер.