Лукановата зима: Пълни площади и празни рафтове

Но ако нещо може да притъпи ентусиазма от започналия преход, то е болезнената икономическа криза, която парализира страната през 1990 г. Хората не е като да не са свикнали с недостига на почти всичко "по-луксозно" в годините на зрелия социализъм, което може да се набави само с чакане, записване и връзки. Но изведнъж магазините се оказват по-празни дори и отпреди, като изчезват и стоките от първа необходимост - период, който остава в съвременния фолклор като Лукановата зима, както и в спомените на много хора с опашките за олио (или захар, или каквото докарат).

Кризата не е неочаквана - България започва да задлъжнява неустойчиво още в края на 80-те години. Смяната на режима в целия Съветски блок е просто катализаторът на отлагания икономически срив. А политическата нестабилност в България и липсата на воля за по-смели реформи от останалата на власт комунистическа партия (преобразувана в социалистическа) се оказват удачна почва той да се разрасне във всеобхватна депресия. Така 1991 спрямо 1989 г. БВП се свива с близо 25% в реално изражение, а голяма част от държавните дружества остават в безтегловност и така и никога не успяват да се адаптират към пазарната икономика.

Наследството на късния социализъм

Специализацията на социалистическите икономически предприятия в рамките на т.нар. Съвет за икономическа взаимопомощ до 1989 г. създава илюзия за просперитет. Ако в една държава се произвеждат коли, в друга - самолети, а в трета - мотокари, то за тях рамките на блока има търсене, но при автоматично изключена конкуренция. А след болезнения разпад на СИВ изведнъж се оказва, че за много от тези производства няма купувачи на глобалния пазар.

Всичко това прави кризата от началото на прехода неизбежна, като основният въпрос е доколко е можело с по-адекватна реакция да е по-плитка. В своя годишен отчет за 1990 г. БНБ описват като основен фактор за свиването на производството с около 52% тежест недостига на ресурси. "Затрудненията с доставките на енергоносители, метали, дървесина, памук и т.н. от СССР и кризата в Персийския залив практически лишиха индустрията от суровинна база", обясняват от централната банка, която току-що е получила формална независимост. Като други съществени фактори тя описва закрити производства с 20% и несигурност за реализация на стоките с 10% ("По-голямата част от българския експорт е неконкурентоспособна на западния пазар и лишаването от гарантираните пазари на СИВ е фатално за редица износители.") А политическите трудности и стачките допълват картината.

Безпътицата на 1990 г.

Андрей Луканов и Жан Виденов - две от печалните лица на прехода, управлявали България по време на двете най-големи икономически катастрофи в новата история на страната Фотограф : Живко Ангелов

Със сигурност обаче политическата поляризация не помага. След промените от 10 ноември 1989 г. властта остава в БКП, но назначеното през февруари 1990 г. правителство на Андрей Луканов е под постоянен натиск от улицата. Диалогът със зараждащата се опозиция, обединена в СДС, е труден, а недоволството взема формата на неспирни демонстрации, палаткови лагери и обвинения в изборни манипулации (БСП печели изборите юни) и палеж на Партийния дом (август).

Опитът за диалог и създаване на своеобразен нов обществен договор как да се изгради държавата е кръглата маса от януари - май 1990 г. Там обаче надделяват политическите теми, а като крайно основният документ, който да очертае икономическите реформи, макар и обсъждан, така и не е приет. Според оценката на политика от БСП и участник в кръглата маса Георги Пирински, дадена години по-късно, причините могат да се сведат до две: "Едната, отказът на СДС на политическо равнище да обсъжда и съгласува с БСП мерки на икономическата реформа с аргументите, че не желае да споделя отговорност за кризата, както и че БКП/БСП "не разбират" от пазарна икономика. Другата бе виждането, споделяно в ръководните кръгове на БСП, че реформата изначално е дясна, поради което партията не следва да се ангажира с нея."

Някъде насред всичко това все пак кабинетът "Луканов" трябва да води и икономическа политика. Решения като приетия мораториум по плащанията по външния дълг на 28 март 1990 г. буквално изолират България от международната търговия и допълнително задълбочават кризата. Спирането на обслужването на натрупаните над 11 млрд. долара външен дълг и практическият фалит на страната (от който около половината краткосрочни търговски кредити) към онзи момент изглеждат безалтернативни. Решението това да стане едностранно и без реални преговори с кредиторите обаче едва ли може да се приеме за най-добрия подход - тотално блокираният достъп до финансиране спомага за недостига на всевъзможни стоки - както на суровини за предприятията, така и на такива за крайна употреба, включително основни храни. Така постепенно през втората половина на 1990 г. кризата на публичните финанси преминава в доста по-видима фаза - инфлация и скачащи цени (доколкото са либерализирани), празни магазини и опашки, растяща безработица

На второто правителство на Луканов му се налага да приеме мерки в опит да овладее кризата. Комбинацията от плаха либерализация на някои цени, индексация на заплати и пенсии и въвеждане на купонна система за храни и горива обаче не решава особено проблема. Има всички предпоставки както за спекулативно поскъпване - рязкото поевтиняване на лева спрямо долара и очакванията все повече цени да бъдат освободени от държавен контрол създават стимули на всеки производител и търговец да задържи стоката в очакване да може да я пласира по-скъпо. А същевременно за населението стимулите са натрупаните (и обезценяващи се) спестявания в Държавната спестовна каса да се вложат в нещо.

Луканов е принуден да подаде оставка в края на ноември 1990 г. в парализирана от стачки и протести държава, а името му остава в историята, неразривно свързано с последвалата гладна зима. Може би донякъде и несправедливо, доколкото той всъщност през цялото време е двигателят на реформаторското крило на БСП, като обаче се проваля в това да измъкне партията от ръцете на апаратчиците и да изкове диалог с опозицията. Така реално първите съществени пазарни реформи остават на сметката на програмния кабинет на Димитър Попов. Те не са безболезнени и всъщност задълбочават спада на БВП през 1991 г. до над 16%. По официални данни броят на безработните скача 6.5 пъти до над 420 хил. души, или 12% като дял от работната сила.

Изпуснатото време

Почти пълната либерализация на цените става факт в края на януари 1991 г. и реакцията не е неочаквана - еднократен рязък скок. "Цените са на Еверест. Днес държавните мъже и синдикалистите се опитваха да ги свалят поне малко оттам", започва водещата новина на емисията на "По света и у нас" по БНТ.

Реакция на този първоначален скок е и знаменитата реплика на премиера "За бога, братя, не купувайте!", която всъщност е леко извадена от контекст. Реално Попов продължава с думите "...това, което ви харесва, но е много скъпо, защото след 30 - 40 дни цените ще паднат, а вие ще сте похарчили парите си и няма да можете да купите най-необходимото ви."

Прогнозата му не се оказва особено вярна, защото инфлационните процеси продължават през цялата година, като индексът на потребителската кошница на НСИ, включваща 1700 стоки и услуги, скача с над 470%.

Източник: БНБ Преглед на оригинала

Либерализацията на валутния режим, постигнатите първи споразумения с кредиторите и получените заеми от МВФ, както и започналите реформи в разнообразни други сфери като цяло започват да връщат икономиката на България към някаква нормалност. Изгубеното време обаче е факт - в следващите години инфлацията ще се свие до двуцифрени нива, но страната ще се върне към растеж чак през 1994 г. и той ще е изоставащ спрямо тези в Чехия, Словакия, Полша, Унгария и Румъния. Но може би още по-съществен ефект имат не забавените, а неслучилите се реформи в първите години на прехода - практически блокираната приватизация на губещите (пари и конкурентност) държавни предприятия и подчиняването на банките (а като крайно и БНБ) на това да ги поддържат залагат основите на следващата криза.