Българските революции: 1989, 1991, 1997, 2014

Българският преход се определя като договорен - нещо повече, за него се говори, че е бил изпреварващ и превантивен, като в това се вкючва идеята, че това са промени, които са инициирани и дирижирани от стария режим. Неслучайно озаглавихме моите заключителни думи "Българските революции". Тезата за договорения, дирижиран преход е нещо, което дори преди два дни излезе отново в пресата и се тиражира като едно обвинение, че в България, де факто, няма демокрация, че България няма, де факто, демократични институции.

Както казах на една студентска конференция, но това е една също така използвана от Радой Ралин фраза, "формално погледнато всичко е нормално, но нормално погледнато всичко е формално". Дори знаете, че се използва думата хибридна демокрация. От моята гледна точка - и това беше идеята на цялото събитие, българските демократични промени, качеството на българската демокрация се определя от едно повтарящо се действие - протестите на хората, масовата мобилизация на хората.

Искам да ви разкажа съвсем кратка история на българските революции и начина, по който българските граждани промениха посоката на българския преход. Първата българска революция е през 1989 година. Моделът, към който тръгва комунистическата партия в България, е промяна чрез съществуващите институции, реформа на партията и реформа на конституцията. Протестите, части от които видяхме благодарение на Евгений Михайлов, протестите на студентите на 14 декември всъщност показват, че комунистическият елит не може да даде на хората промените, които те искат. Дори да им даде промените, които искат, не може да го направи по начин, който те да приемат като легитимен и очакван.

Не е планирано България да се присъедини към четирите държави, в които има кръгли маси, защото кръглата маса в Полша се създава, за да няма повторна окупация и защото в Полша има едно изключително добре организирано дисидентско сдружение, което залива публичното пространство. Аз разказвам на моите студенти как в осем часа, когато са били новините, всички са излизали с телевизори в детски колички, за да показват, че са против режима. България го няма това нещо, но протестите от декември 1989-та принуждават Луканов да потърси друга форма на промяна на режима, на предаване на властта. Естествено е да потърси формата на тези четири държави, където тя вече е стигнала и ние се присъединяваме към централния европейски преход благодарение на гражданите.

Втората българска революция е от 1990 до 1992 г. Ясно е какъв е моделът на промяна на режима и на властта - с президент Петър Младенов и министър-председател Андрей Луканов. Дори след кризата и протестите, през декември 1990 г. Андрей Луканов все още се надява, че ще направи трето правителство. Протестите показват, че не може да се удържи този сценарий. Протестите принуждават да се промени начина на споделяна на властта, като се дава много по-важна роля на създадената опозиция, но едновременно с това се съкращава животът на Великото народно събрание, което беше създадено като инструмент за контролиран преход, за контролирано предаване на властта.

Третата революция е през 1996-1997 година, когато очевидно идеята, че няма да има преход с консенсус, е вече приета. Че ще има алтернатива, с други думи унгарският модел на консенсусно постепенно демократизиране, постепенни консенсусни реформи е бил приет за България. Но промяна без шокова терапия, промяна без реформи, бе нещото, на което третата революция се противопоставя. Нещо повече - и това е наистина впечатляващо, там за първи път се казва, че политиците трябва да са отговорни за своята власт, че те трябва да понесат отговорността със слизане от властта, а не като останат в нея.

И последно искам да кажа за последната българска революция, която датираме през 2013-2014 година. Някои казват, че това са неуспели протести. Всъщност това е нова форма на граждански контрол и опит за участие. Всички знаем, че най-силният ефект от тези протести беше референдумът, беше искането за промяна в законите по инициатива на гражданите, по модела на европейската гражданска инициатива, за колкото утопична и неефективна да я мислим.

Най-странното нещо във всичките тези четири революции е формата, по която гражданите участват и оказват натиск върху управляващите. Аз бях учудена, защото бях забравила, че първите протести от 1989 година са съпроводени с подскачането и скандирането: "Който не скача е червен". Но това го имаше и през 1994 година. Идентичността е ясна, но формата има много силна приемственост.

Четирите български революции ми дават ключ, че темата на тази конференция не е преходът. Темата на тази конференция е свободата. И всъщност четирите български революции са четири степени за търсене на свободата, четири степени в налагане на ново качество на демокрацията. В края на краищата, това са четири степени за постигане на гражданска свобода.

Доц. Румяна Коларова Фотограф : Юлия Лазарова