Криворазбраното ВМРОбразование

Госпожа Василева преподаваше в училище кръстено на един от патроните на ВМРО. Спомням си как тогавашната директорка ми беше споменала веднъж, че заради патрона на училището ВМРО подкрепя училището. За малкото време, в което работих там, така и не разбрах в какво се изразява тази подкрепа. Попитах по темата бивши ученици, които са учили 12 години в училището, и единственото, което си спомняха, е как уж щели да идват гости на училищния празник, но все се оказвали възпрепятствани и изпращали само поздравително писмо.

И ето това е основната част от проблема - ВМРО правят образователни политики, докато продължават да са изключително откъснати от училищното ежедневие. Те не знаят, че госпожа Василева е направила повече за техните цели от самите тях и че е по-добре да разработват политиките си след повече консултации с практици като нея. Вместо подкрепа госпожа Василева сигурно е получила календар на патриотична тематика. Вместо подкрепа за училищната общност и грижа за паметта на училищния патрон те изпращат поздравителни писма.

Подходът на ВМРО към образователните политики изобличава обезпокоителна незаинтересованост към основните проблеми на училищата. Отстрани изглежда, че ВМРО искат да възпроизведат политика, която да "защити родината" като част от предизборните си заявки, но за целта просто въвеждат учебен час с такова име.

Образователни политики обаче не могат да разрешат обществени проблеми, а могат единствено да ги адресират, и то в дългосрочен план. А учителите не са просто изпълнители на политики, нито са държавни служители като в Германия. Българските учители упражняват професионално призвание и по силата на компетентността си вземат самостоятелни решения за подхода си на преподаване, т.е. ползват се с известна автономия.

Макар и в рамките на допустимата учебна програма, академичната свобода важи и за учителите, и нашата преценка също е важна за подбора и подредбата на материали и теми. Реформата в образованието за последните години остави повече поле за творчество на учителите и за дейности на училищата. Вече е напълно нормално едно училище само да въведе предмет "защита на родината" като част от иновативен проект. Може дори, ако поиска, да преподава "защита на родината" в часовете по физкултура - под формата на специална подготовка за екстремни обществени ситуации, или като част от часовете по математика - под формата на анализиране на статистики, свързани с националната сигурност на България. Затова и българските училища нямат нужда от политически наставления, а учителската ни общност вече разполага с немалко добри практики и материали за акцентиране върху родолюбието в клас.

Въпреки това, през последните 10 години ВМРО имат няколко основни акцента в сферата на образованието, които сякаш не вземат предвид случилите се вече реформи. Това са въвеждането на задължителни учебни часове по патриотизъм, по народни танци и сега - по защита на родината. Други техни акценти са коментари върху съдържанието на дадени учебници и учебните програми по литература и история; и в по-общ план - коментари върху образователния ценз в различни форми. Разбира се, тези политики имат за цел да адресират реални образователни и обществени проблеми, но за съжаление предлаганите решения са толкова идеологизирани и абстрактни, че в крайна сметка не стигат изобщо до реалните проблеми.

Да вземем за пример задължителните народни танци и едно училище, в което има профилирани паралелки за народни танци за начален и среден курс. През 2016-а, когато се обсъждаше тази политика, разпитах гимназистите ми от същото училище какво мислят по въпроса. Много от тях вече бяха учили хореография редом с физкултура. Те, разбира се, бяха горди, че са изучавали народни танци, и това беше останало като тяхна личностна черта, но ученическият инстинкт в тях също им подсказваше, че насила не може да се учи танц. Това предложение си остана в историята, но проблемът също си остана - а той е състоянието на физкултурните салони и хигиената в тях, спортните площадки на училищата и достъпът до разнообразни спортни съоръжения и занимания. Ако училищата ни имаха нужното пространство, ако всяко едно имаше ремонтирана сцена и достатъчно народни носии или кукерски костюми в гардероба, съм напълно сигурен, че много повече ученици с огромно желание биха взели участие в опазването на това наследство.

По същия начин часове по патриотизъм изпускат по-общия проблем и той е мястото на гражданското образование в българските училища. Това не означава да отречем патриотизма, а да възпитаме един информиран и критичен граждански патриотизъм, който е основан върху ценностите на демокрацията и принадлежността към демократичното общество. Културният патриотизъм отдавна е заложен в учебните програми и презумпцията, че българските учители по история и литература не възпитават учениците в уважение към родината, е погрешна и дори обидна. На нас не ни е нужен час по патриотизъм, за да го практикуваме. На учителите е нужен по-висок стандарт на живот, така че да се чувстваме достойно в професията си, както и повече ресурси и свобода в училище, така че да реализираме и най-смелите си цели заедно с учениците.*

* Извинявам се, че в следващите параграфи ще говоря от името на "всички учители". Наясно съм, че не звучи приятно, но смея да твърдя, че в случая говоря за очевидни нужди на всеки един учителски колектив, които не намират решението си в абстрактни и символични образователни политики, а са свързани с липсата на бюджети.

Именно затова не ни е нужен и час по защита на родината. Нужни са ни повече добри практики като тази на госпожа Василева и повече училища като нейното, където има учители, ученици и родители, които доброволно и със смисъл си поставят целта да се запознаят с теми от националната сигурност или да танцуват заедно. Нужни са ни и повече организации като тази на ветераните ни, които да ни подкрепят в намирането на ролеви модели за учениците. И всичко това не искаме да се случва в часовете на класа. Искаме да получаваме справедливо заплащане за извънучилищните си инициативи и за времето и енергията, които в момента съвсем доброволно даряваме за по-пълноценното образование на учениците ни.

Часът на класа е един от малкото часове, в които можем да си позволим по-целенасочено да работим за емоционалното състояние и проблеми на учениците ни. Този час е една малка глътка въздух и за учители, и за ученици. Тези часове са изключително малко на брой и не може да бъдат жертвани в името на предизборни обещания и добавяне на нов учебен материал към програмата, защото такива образователни политики не могат да се правят на парче или като реакция към текущи обществени вълнения. Това замъглява фокуса на обществото към по-фундаменталните проблеми на образованието или най-малкото отлага по-сериозните дебати за реформи.

В такива случаи според моите наблюдения от други държави би трябвало образователните синдикати да се намесят и да защитят учителите от политизирането на учебния материал. В сферата на образованието работят повече хора, отколкото гласуват за ВМРО, и членската маса на учителските синдикати е по-голяма от тази на партията. А и дори да не беше така, не би трябвало учителите да бъде натоварвани с политически претенции. Крайно време е синдикатите да приложат принципа "отдавайте кесаревото кесарю, а училищното - учителю" и да поставят ясни граници на политиците, защото тяхната роля включва и такъв вид посредничество.

В интерес на истината изглежда, че в сферата на образованието ВМРО се занимават с много проекти, с каквито обикновено се занимават учителски синдикати. Ако се разтърсите, ще намерите множество заглавия относно как ВМРО "даряват тетрадки по родолюбие за първия учебен ден", "подарява портрети на бележити българи на училищата ни зад граница", "подарява на 26 училища "Плакет на благодарността", "раздаде патриотични буквари на училищата в Пазарджик", "подарява по един трибагреник на училищата от община Велико Търново", открива "паметник на Христо Ботев в двора на Професионалната гимназия по каменообработване във врачанското село Кунино", "награди 15 дейци на културата и образованието, "връщат забравена карта в училищата в Зарата", "раздава исторически календар на училищата" и т.н. И всичко това е прекрасно - не ме разбирайте погрешно, но не показва ангажираност или съпричастност със сериозните проблеми на българското образование, присъщи за една управляваща партия.

Ако се върнем към темата със защитата на родината, образованието наистина е един от най-важните фактори за националната ни сигурност през XXI век. Проблемът е правилно идентифициран - търсенето на по-добро образование е една от основните причини за емиграцията ни; икономическото ни развитие зависи от доброто ниво на образованието; капацитетът за модернизиране на българските военни сили към по-високотехнологични, както и предпазването от кибератаки и интернет пропаганда зависят от качествени образователни институции. Но училищата не могат да поемат отговорност за повече от това да образоват едни свободни и интелигентни граждани, които сами ще решат как да допринасят към обществото и сигурността му.

Затова ВМРО трябва да се раздели с представата си, че може чрез образователни политики да решава обществените проблеми, заложени в предизборната си програма. Добавянето на няколко часа патриотизъм няма да повлияе на сивата икономика и емиграцията, добавянето на няколко часа народни танци няма да възобнови българската култура, добавянето на няколко часа защита на родината няма да се отразят на националната сигурност**. Реалните проблеми за адресиране в случая са мястото на гражданското образование в ежедневието на учениците, подготовката и подкрепата за учителите по различни предмети да адресират теми около гражданското образование, функциите на ученическия парламент като институция с роля в училищния живот, както и доколко в училищата остава време за културни събития и развиване на чувство за принадлежност към българската и европейската култура. За да се изпълнят тези цели обаче, имаме нужда от съвсем друг дебат за смисъла на образованието и имаме нужда от повече обществена воля за разрешаване поне на най-основните проблеми на българските училища - тези, които просто могат да се разрешат с повишаване на бюджета за образованието.

Надявам се, че и привържениците на ВМРО виждат, че целта ми е не просто да покажа пропуските, а да покажа как по-качествени образователни политики могат да застигат учениците и учителите. ВМРО са напълно в правото си да предлагат изучаването на тези теми, но не е правилно да задължават всички училища да го правят по наложен калъп. Аз като учител не намирам нищо лошо в това да поканя военен или ветеран в часовете ми, който да говори за защитата на родината. Против съм обаче да получа писмо, че еди-кога си ще дойде в часа ми еди-кой си генерал или да съм задължен сам да търся въпросния генерал, за да си изпълня норматива. Нека тези военни се обучат да работят с ученици и нека след това изпратят вежлива молба към директора на училището с готовност да организират събитие. Дотогава обаче защитата на родината точно по време на световна пандемия ще зависи от държавата и здравеопазването - не от учителите. Ние, учителите, в момента сме заети със задачата да предпазим колкото се може повече български деца от отпадане от училище през идните учебни години, защото пандемията има и такава "вълна". Така че нека първо политиците изкарат изпита(нието) по защита на родината, пък после ще говорим по темата в нашите часове.

** Тук можем да споменем и промяната на предмета "Околен свят" на "Родолюбие" с цел "съхраняване и утвърждаване на българската национална идентичност" и "повече родолюбие в училище". ВМРО също твърдят, че името "Околен свят" е "неясно и трудно обяснимо за децата название. Кой свят? Материален, духовен или виртуален?" Сигурен съм, че нито учителите, нито учениците им са се чудили за кой околен свят става въпрос. Нито има нещо принципно лошо в преструктурирането на предмета и програмата по него. Единственият въпрос, който остава, е как този предмет е свързан с концепцията за преподаване на гражданска грамотност в българската образователна система или е отделен самостоятелен предмет - това не се обсъжда.