Славното минало на сивото настояще

"Преподаването по история обикновено възпроизвежда жертвения патос на българското, българите, които са били онеправдани в своята история, сурово наказани от известни европейски конгреси и международни конференции", коментира професорът по културология Иван Еленков. Военните победи се поставят на пиедестал, а загубите се оправдават с независещи от нас обстоятелства - нападат ни, докато сме заети да се бием с други, карат ни насила да влезем в битка или ни ощетяват по някакъв друг начин (оправдания от този тип се използват и днес - както от управляващите, така и от самите граждани). За нещастията, които тези конфликти са причинили и на българите, и на техните противници също удобно не се споменава нищо. Натрупва се непоносимост от петвековното турско владичество. Според резултатите от непредставителна анкета, която "Капитал" проведе сред дванайсетокласници в столично училище, мнозинството от учениците са категорични, че това е било робство, което свързват основно с кръвния данък (можете да видите анкета с някои от учениците във видеото). Никой може би не е разбрал, че това не са били само тъмни векове в историята на България и че е имало съжителство между различните етноси. В крайна сметка всичко, което се е случило на България, не е нищо повече от естествен ход на историята, познат на останалите държави.

Освен това историческата представа за народа като социално слабите, необразованите, бедните, несъстоятелните, които искат справедливост и възмездие за своята онеправданост, продължава да се възпроизвежда и в днешно време и става основа на всяко популистко говорене. "Ако една партия заяви, че излиза на политическата сцена от името на образованите, е абсолютно обречена", допълва Иван Еленков.

Докато издигат бойните действия на българите в култ, много историци забравят да включат в учебниците точки, които са от много по-голямо значение днес, като например анализ на историята на междуетническите конфликти в България. Спасяването на евреите през Втората световна война се представя като повод за национална гордост, но антиеврейските погроми от края на ХIХ и началото на ХХ век не се споменават никъде в учебниците. Нито пък разпределянето на еврейските имущества от дирекцията по еврейските въпроси в началото на 40-те години, иззети по силата на закона за защита на нацията.

"В училище не се акцентира върху многообразието, което традиционно съществува на Балканите и смесването на културите", смята социологът от институт "Отворено общество" Алексей Пампоров. Едва ли учениците осъзнават например, че за всички български народни песни могат да се намерят турски аналози или че в Балканската и Междусъюзническата война на страната на България са се били хиляди роми (да, роми в България има още от ХV век). А когато това многообразие на етносите не се преподава, това води до неразбиране и омраза. Резултатът пролича ясно миналата седмица - агресивни младежи, които крещят "циганите на сапун" по улиците на София.

Според Пампоров историята на България - такава, каквато децата я учат днес, е написана в края на 50-те - началото на 60-те години и обслужва основно два мита - за славянското братство с Русия и за прабългарите (още митове - в карето). Историята обаче не е единственият необективно поднесен предмет - литературата въздейства още по-силно заради художествения стил и митологизираните образи.

България за българите

Идеализираните представи за България формират силно националистки дух и избиват в опасна нетолерантност спрямо малцинствата. Според проф. Иван Еленков заради това, че сме малък народ и общност, тревогата да не се изгубим винаги е била определяща за обществените изяви. Силната етническата принадлежност обаче не е само българска черта - на Балканите приемането на човека чрез етническото име е "основен културен код", казва проф. Еленков. Хората се идентифицират не със социалния си статус, професията, образованието, гражданските си или политически убеждения, а с това към коя етническа група принадлежат. "Етническият знак се превръща в най-безспорното доказателство за принадлежност към общност. А усещането за общност е усещане за сигурност", допълва Иван Еленков. Според него бедният, необразован и безработен човек може да намери потвърждение за принадлежност в обществото единствено въз основа на етническото си име. "За образования, състоятелния, с възможност да пътува етническото име е едно културно украшение, някакъв бароков елемент, който му придава още по-голяма интересност и богатство. Но когато това ти е единствено, то се превръща в една свещена територия, която трябва да бъде отстоявана на всяка цена", допълва Еленков.

"Историята играе роля на заместваща самочувствието", коментира и историкът проф. Искра Баева. И тъй като самочувствието ни не е от най-високите, младите хора търсят спасение в дългата история на България, гонят легендарното и затова акцентират върху далечното минало, което трудно може да бъде доказано. Според проф. Баева обаче проблемът не е в историята, която се преподава в училище или в университета, а в тази, която е описана митологично в много (популярни) книги на непрофесионални или неакадемични историци.

История на емоциите

Според учителя по история в 23 СОУ Даниела Ламбова мненията на учениците към дадени исторически събития често се формират още от семейната среда, като силно негативното отношение към турското владичество например. Те обаче няма как да се изкоренят от академично написаните учебници и методите на преподаване, които насърчават учене наизуст вместо дискусия и разбиране. Българската история рядко се поставя в контекста на световната и така не могат да се видят нейните реални измерения.

Румен Петров, експерт в областта на колективната психология, коментира, че "училището няма авторитет да промени заложените настроения на войнствен патриотизъм". Той смята, че не е толкова важно какви факти научават децата, а какво чувстват по отношение на дадено събитие или исторически период. В голяма степен това обяснява част от отговорите, които младежите дадоха на въпросите в анкетата на "Капитал" - като например това, че идеализират Васил Левски, определят Кирил и Методий като българи и смятат, че в Македония се говори "български диалект".

"Не е лесно да отсеем когнитивната страна – какво знаем – и емоционалната – какво чувстваме, особено когато става дума за национална история и мястото ни в света", коментира Петров. Без дискусия като част от образователната система фактите не могат да придобият тежестта да изместят емоциите. В българското средно училище обаче историята не е обект на интерпретация. "Липсва каквото и да било критическо мислене в образователния процес, а едностранчивото обучение по патриотизъм, което не дава място за интерпретация на факти и събития, е болестотворно", допълва психологът.

Именно липсата на дискусия в класните стаи и невъзможността на учениците да се докоснат до различни гледни точки е и основната разлика между начина, по който се преподава история в България, и практиката в Западна Европа. Филип Ляпов – учител по история, който е преподавал във Великобритания като част от образованието си в Оксфорд – разказва, че английската система е основана в много по-голяма степен на дискусии, класовете им са от по-малко ученици, а основна част от програмата са интерактивните упражнения, в които работят и комуникират един с друг.

"Историята се подлага на дебат и дава място за интерпретация - нещо, което в България не се случва дори на ниво висше образование, камо ли в средните училища", коментира Ляпов. Според него промяната в методиката на обучение по история трябва да започне от най-високото академично ниво – университетите, защото в България приемните изпити за висше образование диктуват какво и по какъв начин се учи в гимназията. Нито един университет не включва например в изпитния си конспект въпроси за периода след Първата световна война - акцентът отново е върху славното минало на българите.

Това, което Министерството на образованието и науката се опитва да направи, не включва реформиране на цялостната система или на начина, по който академичното ядро в университетите подхожда към образователния процес по история. Последните препоръки на ведомството са към училищните преподаватели, които трябва да насърчават "европейските добродетели на толерантност и многообразие". Според Филип Ляпов обаче самите учители са "твърде закостенели" и тези ценности са им твърде чужди, за да могат да ги включат в учебния процес.

Проф. Явор Сидеров, преподавател по политически науки, история и национализъм в Американския университет в Благоевград, отказва да постави упрека конкретно върху образователната система. Според него образованието по език, литература и история е една от най-важните части на националистическия инструментариум (не случайно хуманитарните интелектуалци са сред най-дейните пропагандатори на национализма), но то само по себе си е само компонент. "Образованието изгражда идеята за общност, но тя трябва да бъде поддържана и по други начини - политически, икономически и най-вече социални", коментира Сидеров. Затова единственият вариант българското общество да се пребори със собствената си липса на толерантност и да обърне национализма си от етнически в граждански, е реформа не само в образованието, а на всички нива от политическия и обществения живот.

Дотогава, притеснително голям брой хора ще намират утеха за сивото си настояще в митовете за славното българско минало. А въпросът за бъдещето, което все пак се прави сега, въобще няма да се задава.