Митоборци

Младежи в народни носии замезват с традиционна шопска салата и ракия и подскачат тракийска ръченица пред битова къща с възрожденска архитектура. Можете да ги видите в книги за българския бит. В театрални представления и телевизионни реклами. Върху брошури на хотели и ресторанти. Защото това е най-устойчивото клише за "автентичното българското". Толкова сме свикнали с него, че не ни й хрумва, че може и да не е така.

Преподавателят по нова и най-нова българска история и историография в Югозападния университет доц. д-р Стефан Дечев обаче отдавна си задава тези въпроси. Как така шопската салата е от най-стари времена, при положение че доматите са се появили доста късно по нашите географски ширини? А Копривщица е цялата калдъръми и кокетни къщи, като архивите я помнят като бедно и кално село? И кога един исторически гръцки град като Мелник се сдоби с "автентични български предмети"?

Стефан Дечев търси отговорите в градски архиви, стари вестници, исторически документи и готварски книги. Попада на твърдения като това, че  "нашата кухня е още от варненския халколитен некропол". За да докаже в сборника си "В търсене на българското: мрежи на национална интимност (XIX - XXI век)", че "шопската салата няма по-дълъг живот на българския пазар от Coca-Сola". Че народните носии, с които са облечени изпълнителите по фолклорния канал, всъщност са дрехи на богати хора, които селяните в миналото не са били в състояние да си позволят. Че "битовите предмети" в Мелник са били изработени в цех от младежи от комсомола. Че родната къща на Любен Каравелов никога не е имала каменна ограда. И че ако се вгледаме внимателно във всичко онова, което в ресторантите обозначават като "по селски", ще видим, че в миналото няма как да е имало такова съчетание на продукти на скромните селски трапези.

"Основният мит, който се опитахме да развенчаем в сборника, е свързан със самото разказване на историята на България и българите като нещо непрекъснато, което започва от древни времена, или от ранното Средновековие и стига до наши дни", разказва Стефан Дечев и допълва, че връзката между България от Средновековието и тази от днес е просто идеологическа. "Тя иска да вярваме в нея и няма как да бъде доказана", смята Дечев. Той и колегите му са доказали, че българската нация всъщност е модерен феномен, а основните символи на българското - от шопската салата, през мартеницата до народната музика, са съвременни творения на професионалисти, повлияни от османското наследство, но и отдалечили се от автентичността в "реставрирания" си вид.

"Добре де, трябва ли сега да се говорят тези неща." Това е отговорът, който Стефан Дечев най-често чува по адрес на изследванията си. Медиите, обществото, колеги историци не оспорват верността им, но предпочитат да не ги забелязват. Стефан Дечев казва, че "не прави поход" срещу съществуването на тези символи, но чувства професионален дълг да анализира как и кога точно да се случвали. Убеден е, че историята днес трябва да има множествени гледни точки и всички те трябва да се чуват в публичното пространство.

Създаването и разкрасяването на минало не е български феномен. Но тук като че ли в по-голяма степен се нуждаем от него, за да компенсираме стари и настоящи травми. Стефан Дечев намира една от причините в това, че България няма запазена традиционна аристокрация, а и дълго време не сме имали въобще държава. "Някаква по-елитарна култура, която е съществувала, не е имала български знак и той трябва да бъде създаден", е наблюдението на историка. Той дава пример със създадения от Иван Мърквичка образ на македонка от Смилевско, облечена като средновековна аристократка, без това да има общо с реалното селско облекло - просто е романтичното въображение за него.

Още една основна разлика с други държави е, че там гласът на професионалните историци с обективно мнение се чува в много по-голяма степен. И то без да предизвика гневни реакции на фалшиви патриоти и търсещи сензация медии. Стефан Дечев казва, че досега не е имало спор по същество с по-нетрадиционно мислещи историци като него. "Много често мълчанието и незабелязването са начинът да се справят с нестандартни тези", допълва той.

Дечев споделя, че романтичните представи за българското са били и в неговата глава, преди да започне да се занимава професионално с история, да пътува в чужбина и да чете повече литература. Просто защото "традиционният господстващ разказ за българското е част от образователната ни система, част от нашата същност, от начина, по който мислим". Отрезвяването от него обаче е бързо. "Рискуваме да изглеждаме смешни, ако взимаме всички тези неща насериозно", категоричен е Стефан Дечев. А да не сме най-старата нация и да не сме първи по всичко всъщност не е чак толкова страшно.

Изследователят Александър Везенков: Антибългарско ли е да си обективен 

Любимата критика на историка Александър Везенков, която чува от колегите си с по-традиционно мислене, е: "Абе, той се опитва да е обективен, ама е толкова обективен, че чак е антибългарски." Дава я като пример за това как в историографията ни всичко се вижда и пречупва през нацията. Изследователите ни се държат като фенове от агитката, когато пишат за националното, вместо да бъдат коментаторът, който обяснява какво се е случило. "Трябва да се освободим от тази ангажираност със собствената национална идентичност, защото този начин на разказване на миналото няма познавателна стойност. Той създава травми, усещане, че сме жертви, сполетени от големи беди", казва Везенков.

В хода на работата си по различни международни проекти открива нещо, което го развеселява. Съседните страни също са обраснали с клишета за миналото си и нещо повече - митовете, с които те мислят за себе си, са аналогични на нашите. А именно как са най-толерантният народ, който е живял най-ужасно във времето на Османската империя, който най-много е страдал по времето на комунизма, защото неговият режим е бил най-страшният. Как Великите сили само са мислили какво лошо да му скроят. 

"В началото се чудиш как да отговориш на тези безумия. Какво да отговориш на някого, който смята, че българите са създали всичко и нашата страна е най-древната и най-великата", смее се Александър Везенков. И казва, че най-му допада подходът на проф. Румен Даскалов, който в книгата си "Чудният свят на древните българи" намига на всички клишета от арсенала на историците патриотари.

Да вземем двете, които са най-любими на политиците - българите са най-толерантният народ и са най-умерени в национализма си от всички съседни страни. Александър Везенков дава доказателства защо и двете тези са силно преувеличени. Например спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. Той цитира книгата на стопанския историк Румен Аврамов "Спасение и падение", в която той описва как в същото време имуществото на тези хора е разграбено под маската на някаква българизация на икономиката. "Или пък възродителният процес - в нито една комунистическа страна не се стигна до толкова крайна политика", казва по повод "умереността" Везенков.

Убеждението му е, че тази митология не само не ни дава престиж, но ни създава погрешна представа за света. Лъжем сами себе си. И, разбира се, всичко започва от училище. "Образованието по история надгражда над детските приказки, то е една следваща приказка. Възпроизвежда представата за една национална история, която е много бляскава, но непрекъснато сме притискани от разни врагове. Имали сме черни периоди, но много сме се борили. Това са митове, от които всеки, който би искал да стигне до спокойно занимание с история, би трябвало да се освободи", смята Везенков. И за да се промени тази система, са нужни сериозни дебати в академичната историография. Преосмисляне. Съвсем друга подготовка на учителите. А докато се случи всичко това, историкът успокоява: "Оптимистичната теория е, че децата не се връзват на всичко."

Преподавателят от СУ Александър Николов: Историята като McDonalds 

Фотограф : Цветелина Белутова

Преди време канят доц. д-р Александър Николов от Историческия факултет на Софийския университет като консултант във филм за българските тамплиери. Опитват се да му внушат как трябва да разкаже пред камерата, че тамплиерството има корени в средновековна България. "Ами няма такива", тупва по масата специалистът по средновековна история. "Има изследвания, в които ясно е посочено откъде тръгва и докъде стига то, но да проектираме нещата назад...", вдига ръце той и не довършва изречението.

Доц. Николов не е доволен, когато фактите падат жертва на стремежа да се разкаже приказка, която ще се хареса на публиката. Но е приел, че пазарът търси подобна романтика. А и всяко време има своите митотворци. Медиите и туризмът са двете индустрии в нашето време, които най-често се протягат към историята. Първите пропускат само тезите, които знаят, че обществото приема добре (бившият министър на българите в чужбина Божидар Димитров владее този тип говорене до съвършенство). Вторите пък умеят да гримират разказите за миналото, за да спечелят възторга и парите на туристите.

Да вземем например крепостта Царевец във Велико Търново, която продава славната история на Второто българско царство. Комплексът, така както го познаваме днес, е започнал да се реставрира през 30-те години на миналия век, като на места въображението е повече от необходимото. Построена е Балдуинова кула, която разказва за смъртта на пленения латински император Балдуин Фландърски. Само че по думите на доц. Александър Николов това са "хубави, романтични измислици". Защото всъщност никой не знае как е загинал Балдуин. Знае се единствено, че е умрял в български плен. Кулата пък е подобие на запазена средновековна кула в крепостта Червен край Русе. Изобретяването на история в полза на туризма не е български феномен, разбира се. Прави се навсякъде. Но както отбелязва доц. Николов на някои места  - по-интелигентно, по-грамотно. "Разбирам динамиката на времето и че всичко трябва да бъде сведено просто до съзнанието на публиката, но има сложни проблеми, които не мога да се поднасят като McDonalds", казва той.

Като този как да се нарича периодът, в който България е била част от Османската империя - османско робство, владичество или присъствие. По него се водят люти публични битки, всеки път когато излезе нов учебник по история, но дебат реално няма. Доц. Александър Николов обяснява спокойно, че османският период трябва да се изследва търпеливо, не да се демонизира. И казва: "В науката не се употребява терминът робство, защото българите не са имали статут на роби. Такова е било по-скоро емоционалното усещане на покорените", разказва историкът. В същото време, продължава той, не можем да говорим за обикновено присъствие, защото Османската империя променя сериозно социалната структура на обществото. Елитът е изтребен, но социално-икономическият режим, който налага, пък е по-лек от този в Западна Европа. Ако там ангарията е три дни в седмицата, в Османската империя тя е седем дни в годината."

Доц. Александър Николов е забелязал, че трудно може да влезе в публична полемика с широката публика, защото девет десети от хората смятат, че знаят повече от него. Въпреки дипломите му. Затова според него донякъде е виновна самата гилдия. "Лошото е, че нямаме авторитет. И това е, защото историци са участвали в подмяната на много истини", откровен е той. И дава най-мрачното доказателство - възродителният процес, в който хората и истината са били сдъвкани от грубата политика на държавата. Като сандвич.

Деканът на Историческия факултет на СУ Пламен Митев: Размяната на митове

Фотограф : Цветелина Белутова

На 19 февруари 1878 г. руският император Александър II празнува две свои постижения. На тази дата преди 17 години той е обявил манифеста за отмяна на крепостното право в Русия, за което е провъзгласен за Цар Освободител. А преди още шест години се е възкачил на руския престол. За подарък императорът трябва да получи подписан мирен договор, който да сложи край на Руско-турската война. В дните преди подписването в двете делегации кипи страхотен труд, за да може всички спорни точки да са изгладени до 19 февруари. Императорът получава своя подарък, а Сан Стефанският мирен договор слага началото на третата българска държава. Впоследствие 19 февруари се превръща в 3 март по нов стил и е обявен за национален празник на България.

Историята ни разказва деканът на Историческия факултет на Софийския университет доц. д-р Пламен Митев. Той е от историците с умерено мнение, които предпочитат да помислят, преди да хвърлят някаква теза в публичното пространство. Внимателен е както с налагането на нови митове, така и с развенчаването на стари такива.

"Понякога, развенчавайки един мит, ние създаваме нови, които не рядко са по-вредни за обективното представяне на българската история", смята доц. Митев. Той дава пример с наложената вече хипотеза, че поп Кръстьо не е предател на Васил Левски или пък със съмнителните, но пък интригуващо звучащи слухове, че Бенковски е бил руски агент, а съпругата на Каравелов е предала архива на Българския революционен централен комитет на съдебните следователи по време на процеса срещу Васил Левски. Пламен Митев е убеден, че подобни спорове трябва да се решават с професионален дебат, а не с хвърлени с публичното пространство тези. И вижда причината за липсата на диалог в интереса на медиите. "Те се интересуват от скандалното, това продава", наблюдава Пламен Митев.

Той вижда място за сериозни нови исторически тълкувания, но споделя, че в България от едната крайност често се преминава направо в другата. Например в отношението към Русия, за която допреди 1989 се говори само положително, а след 10 ноември се обръща внимание само на негативното. "Това е големият проблем - люшкаме се от една крайност към друга, от един мит към друг", коментира Пламен Митев.

А напоследък и нарочно създаваме нови митове. "Културният туризъм е нещо много хубаво и го има по цял свят. Но той не трябва да се превръща в разменна монета с истината за историята", коментира доц. Митев. Според него "не би трябвало с лека ръка да си позволяваме да създаваме измислени артефакти само за да носят солидни приходи". Много по-смислено би било държавата да вложи средства за представяне на онова, което действително е наше наследство.

Създаването на измислени културни обекти дава още по-негативни последици за бъдещето. За "шумно представените мощи на някои светци" няма доказателства, "но това не пречи на нашите управници да включат в оборот една хипотеза и да я представят като напълно достоверна", дава пример Пламен Митев и допълва: "Представете си как след 50 или 100 години бъдещите поколения българи ще възприемат това за нещо напълно естествено и доказано, защото някога си някой го е бил включил вече в обръщение." Един мит ще се превърне в истина.

Докторантът в СУ Цветомира Антонова: Миналото като сбор от истини

Фотограф : Цветелина Белутова

Докторантът в Софийския университет Цветомира Антонова започва да се занимава с история, заразена с патоса за несправедливостта и драматичната съдба на мъченицата Македония. По-късно като професионален историк си дава сметка, че тази наука трудно ще съществува без своите митове и страсти, защото изследва човека и неговия живот. Но пък схваща работата си като много четене и писане, преосмисляне на клишета и парадигми, разчупване на утвърдени представи. 

Затова сега смята, че за Македония трябва да се изследва и говори по нов начин. Ако акцентът остане върху драмата и мъченичеството, темата винаги ще поражда импулси за възмездие, за реванш, за нездрави политически интереси. "Обективната историографска гледна точка е резултат от натрупване на изследвания, на качествени дебати, а не на полемика тип "размахване на байряци". Тя само го опропастява", казва Антонова.

И дава пример със скандала "Батак": "Цялата институционална агресия, която се изсипа върху един чисто академичен казус, е белег за това, че обществото е незряло, за да погледне на миналото с един спокоен и неострастен поглед. Обществената инфантилност, която ни люлее в годините на прехода, затруднява разговора за историята."

Цветомира Антонова казва, че професионалният й интерес винаги предизвикват темите табу, тези, които са най-малко обговорени и изследвани. Заема се да проучва отношението на Българската православна църква (БПЦ) към тоталитарните идеологии в периода между двете световни войни. Смята, че той ни дава ключ да разчетем и разберем кризата, която БПЦ преживява сега. "Църковните дейци често обичат да разказват за положението на църквата преди 9 септември, когато тя е имала обществен престиж. И търсят историческо основание да го имат даром и сега", разказва Антонова. И продължава: "Но това пак е мит, защото църквата влиза в следосвобожденската епоха с родилното петно на заиграването с една нецърковна идеология, която припознава като своя. Тя е част от интелектуалния елит, който създава нацията през XIX век. Но това е отклонение, а не норма, защото, обслужвайки национализма като идеология, БПЦ нарушава каноните и е обявена за схизматична от Вселенската патриаршия."

Според историка църквата все още носи това наследство на национализма и не го е преосмислила. А това е опасно, защото дава основания за подмяна и политически злоупотреби с нея. Като например да продължи да бъде един кух музей на българщината. "Гръцкият историк Пасхалис Китромилидис казва, че между национализмът и православието съществува фундаментално противоречие. В същността на христовото учение е, че църквата е общност, в която се снемат всякакви различия - етнически, полови, политически, класови", отсича Цветомира Антонова.

Тя казва, че призванието на всеки историк е да търси истината. Но и че изследователите се нуждаят от поле, в което да споделят изводите, до които са достигнали. Само така може да се сглоби големият пъзел. Защото монополът над истината създава идеологии. А това вече сме го живели. Не е хубаво.