"Аз съм добрият пастир..."*

Главният редактор на "Християнство и култура" Момчил Методиев нарича Максим "патриарх на три епохи", защото е бил свидетел и участник в различни и важни периоди от живота на българската църква. Което някак си го прави част от историята още преди смъртта му. Вероятно затова кончината му се приема едновременно като точка за край и точка на начало. Обществените очаквания са за равносметка. За това, че наследникът му трябва да е носител на промяна.

Големите надежди

Отец Добромир Димитров очертава принципите, които би следвало да отстоява новият патриарх от гледна точка на миряните, свещениците и епископите, за да пази единството на църквата: "Да понесе отговорността за поверения му от Бога народ; да слуша гласа му; да бъде готов да се смирява; да събира разделените; да се жертва; да отстоява истината, каквото и да му струва това."

"Публичните очаквания към патриарха са да бъде, грубо казано, монарх. Нашето желание към българския патриарх е да наподобява папата или руския патриарх. Това не е възможно да се случи", обяснява Момчил Методиев от "Християнство и култура". Причината е тъкмо в ограничените правомощия на патриарха по устав. Той не може да налага волята си еднолично на Светия синод. Тъкмо обратното, в България има силна синодална традиция. "Пътят за съхраняване на единството на патриарх Максим беше именно през постигането на съгласие вътре в синода", припомня Методиев.

Тоест бъдещият патриарх би могъл да извърши някаква промяна само ако умее да балансира между мненията и лобитата в синода. А той към момента е институция, населена с противоречиви духовници - част от тях, щатни сътрудници на бившата Държавна сигурност и оплетени в зависимостите на политически и икономически кръгове. "Центробежните сили в Светия синод продължават да съществуват и по този начин се превръщат в източник на хаос и се застрашава църковното единство в църквата", отбелязва Цветомира Антонова, историк и изследовател на БПЦ, и добавя: "Затова новият патриарх трябва да бъде човек, който умее да изслушва, да консолидира и да обединява митрополитите чрез авторитета на личността си."

Сложните задачи

Всъщност без волята и подкрепата на останалите висши духовници новият патриарх няма да успее да се справи с всички тежки задачи, които му предстои да свърши като глава на църквата, най-голямата и важната от които е да върне изгубения обществен престиж на БПЦ. Усилие, което първо и преди всичко ще трябва да мине през осветляването на взаимоотношенията й с комунистическия режим. Въпрос, по който през последните години църквата или упорито мълчи, или нескопосано се отбранява.

Момчил Методиев смята, че ако има воля за промяна, разграничителните линии на новия патриарх от близкото минало би следвало да са поне няколко. Първо, да не бъде сред митрополитите, които са били най-близки до режима. Да няма данни в досието, че е получил епископска хиротония чрез или с подкрепата на Държавна сигурност. И да не е бил в разкола, тъй като той нанесе най-големи рани върху имиджа на църквата в периода на прехода.

"Според мен дебат може да се случи и по един парадоксален начин няма да срещне съпротивата на митрополитите, включително и на тези, които са съпричастни към Държавна сигурност, ако той се фокусира върху жертвите на режима и излезе от омагьосания кръг на "разпределяне на вината", казва Цветомира Антонова, която се занимава с изследване на взаимоотношенията на църквата с тоталитарните идеологии от миналия век. Тя обръща внимание, че в големия дебат за тоталитарното минало и пораженията, нанесени от него, все още отсъства разказът на Българската православна църква. Не е провеждана нито обществена, нито църковна дискусия за приноса на духовниците - жертви на режима, нито пък преразглеждане на пропагандата за "свещениците фашисти", които са "заслужили" смъртта си.

Освен с осмисляне и обговаряне на миналото обаче новият патриарх би трябвало да се занимае и с актуалните, но обвити в мрак въпроси - непрозрачността, с която се управляват църковните имоти и се харчи държавната субсидия за вероизповеданието, ниските заплати на свещениците, спорния начин, по който се раздават архонтски титли, близостта на част от клира с властта и прилежащите й икономически субекти. Ако те намерят своите честни отговори, това ще е ясен знак, че църквата има желание да се отвори отново към миряните и да ги допусне да участват активно във вътрешния й живот. Защото, както посочва историкът Цветомира Антонова, "живите енорийски общности са гръбнакът на църковния живот, а не църковната администрация, както неправилно се счита днес."

А както добре знаем, църквата се нуждае отчайващо и от нов начин, по който да общува с хората. Становищата, които сме свикнали да произвежда по обществени казуси Светият синод, с малки изключения са смущаващо неадекватни и отдалечени от времето. Без значение дали става дума за концерта на Мадона, часовете по религия, гей прайда или сурогатното майчинство, църквата някак не съумява да произведе послание, което да й осигури място в общественото поле за дебати. А дали това ще се промени, зависи в немалка степен и от начина, по който новият патриарх ще избере да слуша и да говори в публичното пространство.

За отец Добромир Димитров най-важно е патриархът да се погрижи да намери отново човешкото лице на църквата. Да я изгражда като общност, не като институция и административен апарат. Да адресира биоетични и екологични проблеми, да говори с хората за консумеризма, размиването на категориите за добро и зло, за самотата: "Всичко това църквата трябва да се опита да изцери с това, каквото всъщност тя е, а именно общение с Господ Иисус Христос, общност, в която се побеждават грехът и смъртта. Църквата в лицето на своя бъдещ патриарх трябва да отстоява истината, да утешава, а не да заклеймява с фалшив морализъм. Да дава смисъл и воля за живот."

* "Аз съм добрият пастир, добрият пастир дава живота си за овцете." (Евангелие от Йоан, 10:11)

Отец Добромир Димитров: Бъдещият патриарх трябва да отстоява истината, каквото и да му струва това

Наричат Патриарх Максим "патриарх на три епохи", защото той беше 

глава на Църквата в противоречиви времена. Вие как ще запомните неговото дело?

От позицията на днешната реалност може да се каже, че неговото дело се е осъществявало наистина в едно сложно време. Половината от патриаршеското му служение е било в епохата на един войнстващ атеизъм, отличаващ се с непримирима антирелигиозна борба и е било немислимо да не бъдат допускани компромиси с цел Църквата да продължи да съществува в една силно агресивна среда. Било е необходимо патриарх Максим да взима тежки решения под натиска на властта и понякога да избира от по-малкото зло, което само по себе си е вече е огромен подвиг. На неговите плещи е лежала отговорността както за самата църковна общност, така и за живота на отделни личности. Сама по себе си такава отговорност изисква и големи духовни сили. Където е можело патриарх Максим се е противопоставял и на външната политика. Доказателство за това имаме и в документите на държавна сигурност при посещението му в САЩ през 1978 г.Тези мои впечатления не са преки, а се основават върху разказа на очевидци, прочетени документи и исторически анализи. Втория етап на служението му вече е свързано с "периода на прехода", които за Църквата не бяха по-малко опасни от комунистическия режим. Политическия разкол от началото на 90-те години допълнително изтощи Църквата, поради факта, че заплахата не идваше отвън, а беше вътрешно явление, "вирус" в църковното тяло. Разкола влияеше пряко върху единството на църковния организъм и ощетяваше изтощения от комунизма църковен живот. Разкола бе и причина Св. Синод да се затвори вътре в себе си, да се занимава със собственият си оздравителен процес. Самият факт, че патриарх Максим отстояваше единството на Църквата в периода на разкола и се стремеше към това единство е достатъчно за уважение, тъй като основната функция на патриарха не е да се произнася по наболели социални въпроси, нито да е церемониална фигура участваща в държавните партийни паради, а личност, която поддържа църковното единство както и да бъде изразител на това единство. Той не се поддаде нито на влиянията на силните политически фигури на новия социален ред и не подкрепи секуларните бизнес процеси, които започнаха да протичат в самата Църквата. Според мен запазването на църковното единство е най-голямата заслуга на патриарх Максим.

Каква фигура според вас би трябвало да наследи патриарх Максим? Какви ценности да отстоява?

Фигурата, която ще наследи патриарх Максим трябва най-вече да има подкрепата на църковния народ, свещениците и епископите, за да бъде осъществявано единството и то да бъде "малкия квас", който да закваси българското общество.

Много често забравяме, че Църквата се основава на принципи различни от тези на секуларните институции. Институциите в държавата съществуват на базата на властта и авторитета, а Църквата функционира на принципа на припознаване на църковните харизми; припознаване на църковните служения. Тя съществува на принципа за жертвата и отговорността за другия; съществува като организъм, като евхаристийно събрание, на което народа и неговия предстоятел стават едно в Христос, стават Негов Божи народ, който е призван да преобразява всичко около себе си, да обединява, да спасява отделната личност и света. Всичко това не е идеология, не е утопия, а жива реалност. Новия патриарх трябва да отстоява тези принципи. Да понесе отговорността за поверения му от Бога народ; да слуша гласа му; да бъде готов да се смирява; да събира разделените; да се жертва; да отстоява истината каквото и да му струва това.

Кои са най-належащите дела на Църквата, с промяната, на които би следвало да се заеме новия патриарх според вас?

Времето в което живеем днес не е по-малко сложно от изминалите епохи, то е постмодерно, а това означава, че всички предишни модели, начини на поведение, институции се отхвърлят от съвременният човек. Според мен предизвикателствата пред обществото и пред Църквата днес не са по-малки от епохата на комунизма и от времето на прехода. Това са предизвикателства свързани с биоетични и екологични проблеми, консуматорското отношение към отделната личност, размиването на категориите за добро и зло, самотата на отделния човек. Всичко това Църквата трябва да се опита да изцери, с това каквото всъщност тя е, а именно общение с Господ Иисус Христос, общност, в която се побеждава греха и смъртта. Църквата в лицето на своя бъдещ патриарх трябва да отстоява истината , да утешава, а не да заклеймява с фалшив морализъм, да дава смисъл и воля за живот. Бъдещият патриарх има трудната задача да реализира това на дело, да изгражда Църквата предимно като съборна, литургична общност, а не толкова като институция и административен апарат, подобно на институциите в обществото. Само по този начин обществото ще разпознае онова за което жадува, за което се надява, макар и още това да не е напълно осъзнато.