Най-доброто, което има Църквата

Едната причина за това е Уставът на Българската православна църква. За разлика от светската политика, където правила се пренаписват преди всеки избор, правилата в Църквата се утвърждават бавно и трудно се променят. Основната цел на устава е да гарантира избора на консенсусна личност, която повече обединява, отколкото поляризира. Изискването за мнозинство от две трети при определяне на кандидатите е реална бариера срещу номинирането на популярни личности, които има опасност да се превърнат в деспоти. Към същото насочва и изискването за минимум петгодишен митрополитски стаж и най-малко 50-годишна възраст – тези правила гарантират, че кандидатът за патриарх е имал достатъчно време да покаже качествата си, да постигне успехи и да покаже как приема неуспехите. Докато в светската политика изгряващите звезди винаги имат предимство, в църковния живот техният успех е невъзможен.

Към същото насочва и историческата традиция. За разлика от много други църкви предстоятелят на Българската православна църква не е и не може да бъде монарх. Той е символна фигура, която трябва да има авторитет пред обществото, да бъде посредник между Църквата и обществото, но не може да взима никакви решения без съгласието на синода. В българската църква основната власт принадлежи на синода, а не на патриарха. В продължение на 30 години (от 1915 до 1945 г.) Църквата няма предстоятел, а се оглавява от наместник-председател. Опитите за установяване на силна централна власт от екзарха или патриарха винаги са срещали силна опозиция – през 1948 г. това довежда до оставката на екзарх Стефан, одобрена с пълно единодушие от синода, а опитите за установяване на монопартизъм от патриарх Кирил срещат силната опозиция на т. нар. реакционни митрополити. Служението на патриарх Максим, постоянно подкопавано от различни външни на Църквата сили, се характеризираше именно с постоянното търсене на баланс между всички гласове в синода. Тази структура на властта в Българската църква има както положителни, така и отрицателни страни. От една страна, тя гарантира търсенето на консенсус, а от друга – дава възможност за феодализацията на църковния живот и засилване на центробежните тенденции, които понякога намират деструктивен израз, какъвто беше случаят през 90-те години.

До каква степен днешните кандидати се вписват в духа на устава и на историческата традиция? Докато двама от тях – Неофит и Гавриил, могат да бъдат описани точно като такива консенсусни личности, третият – Галактион, е въплъщение именно на тези центробежни сили.

Роден през 1949 г., ръкоположен за епископ през 1986 г. и избран за митрополит през 2000 г., Галактион е известен основно с разколническото си минало и с настоящето си на "върховен свещеноначалник на Великия архонтски орден". Въпреки че досието му е унищожено, подозренията са, че за неговия възход е помогнала Държавна сигурност, доколкото миналото му е свързано с двама от митрополитите, които са били най-близките сътрудници на комунистическата държава. Макар и да е считан за най-слабия от тримата кандидати, евентуалната му победа на изборите би било тържество на центробежните сили с далечни и непредвидими последици за църковния живот.

За разлика от него митрополитите Неофит и Гавриил могат да бъдат описани като най-убедителните кандидати, които днешната висша църковна йерархия може да излъчи. Общото между тях не е само близката им възраст – Неофит е роден през 1945 г., а Гавриил през 1950 г. Обща е и близостта им до един от най-светлите образи в българската църковна традиция от епохата на комунизма – Левкийският епископ Партений, починал през 1982 г., е викариен епископ на Софийска епархия в продължение на десетилетия по времето на двамата патриарси, а държавата постоянно се оплаква от неговата консервативност, поради което никога не го допуска до митрополитската катедра. Обединява ги и близостта им до патриарх Максим - Неофит е бил негов викариен епископ през 80-те години, а Гавриил – в края на 90-те години, като и двамата подкрепят Максим в годините на разкола.

И двамата имат своите предимства. Неофит се насочва към монашеството и духовната кариера още от детството си. Ръкоположен за епископ през 1985 г. и избран за митрополит през 1994 г., той винаги е бил приеман за един от потенциалните наследници на патриарх Максим. Описван като спокоен човек, без никога да е бил причисляван към някоя от групите в синода, от Неофит може да се очаква да продължи традицията на патриарх Максим за внимателно търсене на съгласие. Като недостатък може да се посочи присъствието му в списъка на сътрудниците на Държавна сигурност, но неговото досие, което се състои от 16 страници, съдържа предимно доноси срещу самия него. За разлика от Неофит, Ловчанският митрополит Гавриил приема монашество в зряла възраст, след като вече е завършил висше инженерно образование, а израства в църковната йерархия през 90-те години. Едно от неговите предимства е чистото му минало от гледна точка на Държавна сигурност, другите - по-голямата му диалогичност и отвореност, които предполагат по-активното налагане на гласа на Църквата в обществените дебати.

Може да се обобщи, че настоящите патриаршески избори до голяма степен са отражение на мъдростта на една институция, която въпреки всички исторически проблеми е успяла да съхрани поне частично автономията си от външни сили и независимостта на вътрешните си правила, което й позволява да проведе настоящия избор без драматични сътресения. Позитивен момент беше и изборът за говорител на синода на Американския митрополит Йосиф, който успя да внуши чувството, че синодът подхожда с очакваната отговорност към този избор. Най-позитивната новина е, че синодът не се опита да предреши избора, като предложи един достоен кандидат и двама протоколни подгласници, а се довери на по-голямото избирателно тяло – събора, предлагайки му двама достойни кандидати. Който и да бъде избран за патриарх, той ще се изправи пред необходимостта външното единство, съхранено по времето на патриарх Максим, да се превърне в реално – чрез утвърждаването на авторитетен център, способен да излъчва убедителни послания. За да бъде преодоляна феодализацията в църковния живот, която намира израз в съществуването на богати и бедни епархии. Както и пред необходимостта от постигане на единство и в исторически план чрез осмислянето на всички епохи от историята на Църкватa.

*Момчил Методиев е главен редактор на "Християнство и култура" и автор на редица книги за Българската православна църква