Защо църквата мълчи за бежанците

В Източна Европа обаче е малко по-различно. Тук от името на "християнските ценности" не говорят религиозните институции, а политици популисти, които плашат с "ислямско нашествие" и без това подозрителните към другостта избиратели.

Българската православна църква в лицето на Светия синод и до ден днешен няма официална позиция или послание към миряните по отношение на бежанците. Разбира се, трябва да отчетем, че православната и католическата църква са различни, когато става дума за изказвания по актуални проблеми, тъй като за първата всички отговори се намират в Евангелието. Това, което озадачава обаче, е, ако ще мълчи за най-голямата хуманитарна криза, сполетяла света след Втората световна война, защо й е да се изказва преди гей парада всяка година или покрай концерта на Мадона в София.

Освен това, ако съдим по медийните изяви на Пловдивския митрополит Николай, явно отделни духовници от Висшия клир имат мнение по темата. В интервю за "Стандарт" в началото на септември той заяви, че тъй като в цялата история с бежанската криза "има нещо гнило", му се струва, че "нашето правителство в никакъв случай не трябва да допуска в страната ни повече бежанци". "За тези, които вече са тук, е редно като общество да се погрижим, доколкото можем и ни стигат оскъдните ресурси, но повече - не! Който е запалил този конфликт, да го гаси. Не може ние да плащаме сметката, и то с цената на изчезването ни като държава", каза още митрополит Николай. В интервюто той прави уточнението, че изразява мнението си като гражданин, а не като духовник, но все пак контрастът с религиозните лидери от Западна Европа и в изказа, и в тезата е впечатляващ.

Помолихме един български свещеник с отношение към темата за бежанците да ни разтълкува поведението на митрополита и мълчанието на Светия синод. Разговаряхме за употребата на "християнските ценности" като идеология и за кризата на любов и вяра, които се четат и в отношението към бежанците в България.

Отец Добромир Димитров: Не ислямът е заплаха за Европа, а лицемерието и страхът от другия човек

Фотограф : Капитал

Пред лицето най-голямата хуманитарна криза досега в Европа главите на Римокатолическата и на Англиканската църква призоваха вярващите да отворят домовете и сърцата си за бежанците. Българската православна църква (БПЦ) не е излизала със становище досега. Защо?

Това е проблем, който засяга целия свят и постепенно ще засегне и България. Мисля, че Светият синод трябва да излезе със становище. Но защо това не е станало аз не мога да коментирам. БПЦ е част от едната съборна православна църква, а руският патриарх изказа апел към християните в Румъния да помагат на бежанците. Ако ние наистина сме християни обаче, няма да имаме нужда от никакво становище, за да извършваме това. Ако ние наистина живеем според Евангелието и имаме мислите на Христос, то дори не трябва да се замисляме дали да протегнем ръка към тези хора. Те са нашият ближен.

Но живеем в свят, в който имаме отчуждение от Бога, отчуждение от човека, отчуждение от себе си. Ние сме разградени личности и живеем в едно социално слабо общество, което не вярва в институциите - нито в полиция, нито в съдебна система, нито в църква. Това е отчуждение от другия човек. Живеем в дух на абсолютен индивидуализъм и сме свидетели на всички тези неща, които се бълват в социалните мрежи като страхове от другия човек. Ние ясно трябва да кажем, че тези, които бягат, не са терористи, а жертви на тази война. Българите са приемали такива хора в историята си - бежанците от Тракия, белогвардейците от Русия, арменците. Това го имаме в себе си.

И все пак е важно какво послание излъчва БПЦ. Един от представителите на Светия синод, митрополит Николай Пловдивски, заяви в интервю наскоро, че България не трябва в никакъв случай да допуска повече бежанци. 

Четох това интервю. Това беше неговото лично мнение, не мнението на църквата. Неговите думи бяха продиктувани от това, че в България обществото е толкова социално слабо и няма средства, че той се притесняваше, че това би го направило още по-слабо. Разбира се, ако той говори като духовник, мнението му ще бъде много по-различно. Защото истината е, че ние трябва да споделяме всичко, което имаме като християни. Тези хора, които бягат от войната сега, са цветът на сирийския народ, те са имали добра професия и бягат, за да спасят своето семейство. Те биха били ценни на фона на обезлюдяването на България.

Ние не можем да спрем тези процеси. България не може да затвори своите граници, да се капсулира и да стане остров. Тези процеси тепърва ще се случват, а историята е толкова превратна, че нищо чудно някой ден ние да се превърнем в бежанци по някакъв начин.

А какво мислите за заявките на страни като Словакия и Унгария, които казаха, че биха приели само бежанци християни?

Мисля, че това е някакъв популизъм. Особено изявленията на Виктор Орбан, който каза, че бежанците са заплаха за Европа. Ислямът не е заплаха за Европа. Заплаха са консуматорското общество и релативизмът на нравствените норми, лицемерието, страхът от другия човек, идеологическите платформи, в които биват използвани гражданите на ЕС. Все пак ислямът присъства в Европейския съюз и при положение че християнските ценности са формирали европейските ценности, ние няма как да бъдем против това. Самата идея да се допускат само християни на територията на тези две страни е, меко казано, лицемерна.

Смятате ли, че има ръст на ислямофобията покрай кризата с бежанците. Повечето аргументи срещу приемането им не са толкова икономически и социални, колкото религиозни?

Зверствата, които извършва "Ислямска държава", се проектират в отношението на света към исляма. Срещу исляма. Аз имах шанса да живея една година в Оксфорд и имах достъп до хора от тази култура и виждам, че тази медийна пропаганда е ужасна. Тя предизвиква страх в обществото, който рефлектира върху обикновените хора, чиято вяра няма нищо общо с ислямския фундаментализъм, който цели унищожаването не само на християнството, но и на цялата европейска и западна култура. Разбира се, ние не можем да борим злото със зло, но трябва да изкореним лицемерието и злото, което поражда тази реакция у хората. Нека да не се лъжем, Западът е много виновен за появата на терористичните организации и конкретно на "Ислямска държава". Би било лицемерно да хвърлим вината върху една религия. "Ислямска държава" е терористична организация, срещу която се борят и ислямски държави със своите армии.

"Ислямска държава" не прави разлика между мюсюлмани и християни. Всеки мюсюлманин, който не споделя тяхната идеология, е обявяван за неверник.

Могат ли да бъдат рационализирани и преборени тези страхове от ислямизация на Европа?

Донякъде това се опитва да направи германското общество, което има опит с гастарбайтерите, дошли да работят от Турция. Бъдещето ще покаже какво ще стане, но ние в България не можем да се държим все едно нищо не се случва. Нашите съдби са свързани. Можем да приложим думите на Достоевски, че всеки е виновен за всичко и за всеки. Не можем да останем безучастни към болката и страданието на другия до нас, още повече като християни.

Но аз съм далеч от мисълта, че българското общество е християнско. Казвам го най-отговорно. Ние приемаме християнството повече като идеология - църквата е съкровищница на традиции, институция, извършваща религиозни услуги дори. А истината е, че църквата сме всички ние. Тези, които сме кръстени. Но ние не сме узрели. Не сме узрели да помагаме на нашия съсед, да си помагаме един на друг, а какво остава за тези, които са с друг цвят на кожата и с друга религия.

В България има криза на идентичността и криза на доверието. Криза на любовта и на вярата. Изходът е само един, но той е много болезнен и изисква много големи усилия, за които се съмнявам, че българското общество има интелектуалните и духовни усилия в момента.

Има ли отделни свещеници в България, които подават ръка на бежанците?

Да, но това винаги става анонимно, защото църквата функционира в рамките на енорията, на една малка общност, в един квартал. Хората се познават и всеки помага с каквото може. Има сирийски християни, които са се обърнали към църквата. Троянският манастир в лицето на своя игумен дава подкрепа и съпричастност на бежанците.

Аз не виждам реално изход от тази криза, защото въпросите тепърва остават. Ние наистина живеем във време, в което, както казва Сартр, "адът са другите". А сме забравили християнското кредо, което казва, че другият е нашият рай. И богат е човек, който живее в добродетелите. Когато помага и е добър, той вижда смисъла на своя живот. Първото нещо, в което човешката личност проявява своето достойнство, е грижата за живота на другия човек. Ако ние сме християни и чрез нашите действия, ум, мисли и чувства действа Христос на земята, ние няма да позволяваме на злото да тържествува по този начин. Ако ние, които се имаме за добри, просто подминаваме и казваме: "Това не е мой проблем. Това е проблем на "Ислямската държава", на западното общество." Не, това е наш проблем. Защото тук и сега ние имаме реална ситуация дали да отхвърлим този човек, или да го приемем. Дали да помогнем, или да не помогнем. Пътят към нравственото съвършенство и обожествяването минава през това да проявиш човешкото. Какво ни остава, ако сме самодостатъчни егоисти?