"K’во става бе, госпожо?"

Обикновено един неин урок по история започва с връзка с предишния, със съвремието или с нещо, което вълнува децата. Опитват се по заглавието да гадаят за какво става въпрос в темата, обсъждат се въпроси, чиито отговори може дори да ги няма в учебника. Когато например шестокласниците на Светлана стигат до закона за насърчаване на местната индустрия от 1895 г., тя ги пита какво според тях означава да насърчиш местната индустрия - нещо, което учебникът е пропуснал да обясни. Тя се опитва да накара учениците си и да провокират собствените си убеждения и стереотипи. Когато темата по история позволява, тя я свързва с чувствителни въпроси като феминизма, социалните неравенства или приемането на различията. Според Светлана повечето ученици се интересуват от тях, но влиянието на средата ги кара да действат стереотипно. Нейната задача е да ги накара да погледнат нещата и от друга гледна точка. Например по отношение на дебата за робството - въпреки че тази терминология е премахната от учебниците и повечето историци също вече я преосмислят, учениците продължават да я използват. "Много е трудно, когато в училище се опитваш да се бориш с този масов обществен наратив", казва Светлана. Харесва й обаче, когато учениците спорят с нея и отстояват тезите си, дори да са на коренно различни мнения. Забелязала е, че след време някои от тях все пак сменят своите убеждения в резултат на разговорите с нея.

"Опитвам се да персонализирам съдържанието през техния опит, защото не може да има учене без преживяване", допълва Светлана. Така тя наскоро извежда урока за функциите на европейските институции извън класната стая - дванайсетокласниците отиват в Дома на Европа със задачата да се срещнат с експерти и да разберат колкото се може повече по темата. Светлана обаче не отива с тях, а ги кара след посещението да й изпратят каквото доказателство решат, че са били там. "Може и нищо да не научат, но се вълнуват и накрая имат усещането, че нещо са постигнали", казва Светлана.

Разчупените уроци обаче не се получават лесно. Макар да се чувства свободна да работи по този начин, на Светлана й пречи сложната логистика - как да се вмести в часа, да се напасне с колегите и цялата програма, но и отношението на учениците, които понякога реагират неочаквано. Тя е забелязала, че статичната образователна система променя и тях и те невинаги се заразяват от желанието за нещо различно. "Когато не разказвам урока в час, децата се объркват", дава пример учителят. За нея, както и за повечето й колеги съществува още една трудност - да се пречупят, да пуснат контрола на класната стая и да имат доверие на учениците си. Не е лесно например да знаеш, че във всеки момент някой може да пусне камерата на телефона си и след няколко часа да се озовеш в YouTube. Не им помага и силно остарялата бюрократична система - учителите работят под стрес от проверки от регионалните инспекторати, за които са длъжни да доказват, че следват учебния план, който пък трябва да съответства на записаното в материалната книга от учителската стая и тетрадката на ученика (да, всичко това се прилага и през 2015 г.). Системата за оценяване също е неподвижна и отразява остарели вече практики. Как да оценя например ученик, който се затруднява да научи урока по история, но с желание снима филм за него, дава пример Светлана.

Защо си заслужава

Въпреки бюрократичните и логистичните пречки Светлана е напълно убедена, че усилията за промяна на преподаването си заслужават. Само така учениците могат да бъдат поставени в ситуации, в които използват нужните за XXI век умения - работа в група, критично мислене, любопитство, събиране и анализиране на информация, физическа активност дори. Големите ефекти за нея се виждат по-ясно след време, може би чак когато децата излязат от училище. Със свои бивши ученици например Светлана в момента си партнира в различни инициативи и вижда резултатите от това, което са говорили в класната стая.

А от какво има нужда учителят, за да се осмели да промени начина си на работа? "От повече доверие и свобода" - както от образователните структури, така и от обществото, категорична е Светлана. За да пусне контрола, учителят трябва също да бъде уверен и креативен, да иска нещо да се случи, да види, че новите практики се разпознават и разпространяват. Светлана признава, че не всички нейни колеги са готови за това. Но е сигурна, че би помогнало, ако училищата станат по-автономни и се осъзнае необходимостта учителят постоянно да се променя и адаптира. Защото промяната е свързана "с мисленето на хората".