Децата, които изчезват по пътя

Стотици други деца обаче заминават въпреки рисковете и опасностите.

Кристина Гологанова, изпълнителна директорка на Reach Out - организация, която работи с непридружени младежи, търсещи закрила, наблюдава, че сирийските момчета и момичета обикновено изчакват да получат статут, преди да предприемат мерки да напуснат България, докато афганистанските младежи изчезват почти мигновено. Едно от обясненията е, че те са наясно, че няма да получат убежище и рискуват връщане, тъй като в Афганистан конфликтът се счита за отшумял. В същото време това е страната на произход, от която всяка година идват най-голям брой непридружени деца не само в България, но и в цяла Европа. И ако сирийските младежи, които не пътуват с родителите си, обикновено са придружени от друг близък възрастен - по-голям брат, чичо, леля, баба, то непълнолетните от Афганистан най-често са съвсем сами. От една страна, мотивите на семействата им да ги изпратят към Европа са икономически - да ги спасят от мизерията и нищетата. От друга обаче, държавата в Афганистан все още е слаба или въобще не функционира, за да защитава гражданите си от ислямистки групировки, самоубийствени атентати или междуфамилни конфликти с тежки последици. "Да, там не падат бомби всеки ден, но страната не е сигурна", казва Кристина Гологанова от Reach Out и допълва, че тези момчета често се оказват таргет на различни групировки, които ги привличат въпреки волята им.

Актьорът и посланик на добра воля в Unicef Орландо Блум посети бежански лагери в Сърбия и Македония, за да си поговори с деца и младежи, които бягат от конфликтите в Близкия изток Фотограф : reuters

Българските институции наричат непридружените деца "най-подвижната и динамична група" търсещи закрила и обясняват, че младежите са не по-малко мотивирани от възрастните да достигнат целта си, която обикновено е Германия. "Както и при възрастните, България е транзитна държава за тях, не желана крайна дестинация", обяснява Бистра Зографова, експерт в Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД). Добавя, че има случаи, когато дори ако има законов път да се съберат с роднините си в Европа, те не изчакват процедурата по събиране със семейството, а пак бягат - дали защото не им е обяснено правилно или от страх.

И макар и самите власти да подчертават опасността, на която са изложени тези младежи, когато бъдат въвлечени в каналджийство, нагласата им сякаш е, че няма как да се преборят с това явление. "Често се случва да ги докарат в бежанските центрове, защото са заловени по време на каналджийство. Каналджията ги чака отвън, но ние нищо не можем да направим, режимът е свободен", обяснява Анна Андреева, директорка на дирекция "Социална дейност и адаптация" в Държавната агенция за бежанците.

Правозащитните организации са силно притеснени, че оставянето на непридружените деца в ръцете на каналджиите ги излага на сериозен риск да попаднат в канали за трафик на хора, експлоатация и принудителен труд. "Когато нямат пари, за да ги прекара някой нелегално, те плащат цена за това", предупреждава Валерия Иларева, основателка и главна адвокатка във Фондация за достъп до права - ФАР. "Не трябва да пускаме тези деца просто ей така, защото те са много уязвими. Органите са отговорни те да не бъдат най-подвижната категория", добавя тя.

Питаме Анна Андреева от Държавната агенция от бежанците кой носи отговорност, ако например избягало дете стане жертва на инцидент по пътя.  "Да чукам на дърво, досега не ни се е случвало, казва тя. Ако инцидентът е в България, ние ще го приберем обратно. Ако е зад граница, някой носи отговорност за това, но досега не ни е търсена отговорност. Това е нашият страх, но нищо не можем да направим", признава тя. Андреева подчертава, че изчезването на непридружените деца бежанци не е феномен, с който се сблъсква само България, и той се обсъжда непрекъснато на общоевропейски срещи. Според доклад на италианското социално министерство за 2014 г. например от общо 12 хиляди непридружени деца, регистрирани в южната страна, около една трета са в неизвестност.

(Ни)Чия отговорност

Въпреки че непридружените деца бежанци непрекъснато са обект на срещи и обсъждания между институциите и в България, досега няма приета и установена система, по която те да си взаимодействат за грижата за тези младежи. Държавната агенция за закрила на детето лидерства изработването на координационен механизъм, но приемането му се бави вече две години. Основната причина - различните власти по веригата (от МВР, през Агенцията за "Социално подпомагане" до Държавната агенция за бежанците) не могат да се споразумеят кой каква роля да изпълнява в процеса. Бистра Зографова, експерт към ДАЗД, казва, че проблемът идва от липсата на синхронизация на действащата нормативна уредба, която ясно да казва коя институция към кой момент от пътя на детето има отговорности. "Това не са сложни като изпълнение ангажименти, но те са свързани с финансиране. А всяка институция, когато няма нормативно администриран ангажимент, не може да осигури финансиране за него", обяснява тя.

Автор : Капитал Преглед на оригинала

Според неправителствените организации цялата неразбория е още една причина непридружените младежи да избират бягството пред България - вместо грижа и подкрепа те срещат нехайство и враждебност. Един от най-сериозните проблеми е още на входа или къде да бъдат настанявани децата, които пътуват сами. Според Закона за закрила на детето би следвало децата в риск да се ползват от режим на специална закрила. Законът за убежището и бежанците казва, че би следвало те да се насочват към специализирани институции, в приемни семейства или при близки и роднини. Практиката обаче е да се настаняват в бежански центрове наравно с всички останали търсещи закрила.

Кристина Гологанова от Reach Out разказва, че момчетата най-често са в стаи с по-възрастни мъже и им се налага да правят всичко - да готвят, да чистят, да купуват неща. Другият проблем е, че в лагерите няма хора, които да полагат специални грижи за тях и към които те могат да се обърнат - да следят кога излизат и се прибират, с кого контактуват, дали се хранят, дали имат нужда от нещо. В бежанските центрове обикновено работят един или двама социални работници към ДАБ, които обаче отговарят за всички хора и успяват да реагират само на най-тежките случаи.

От ДАБ също признават, че настаняването на непридружените младежи заедно с останалите не е добра практика. Анна Андреева отчита като несполучливо решението всички деца от тази група да бъдат преместени в регистрационния център в Баня миналата година. Презумпцията е била, че това е изолирано място, с по-труден достъп на трафиканти и външни хора. Но дотам не са имали достъп и неправителствени организации, които да работят с младежите, и те бързо са се разпръснали. "Сега мислим за обособена зона за непридружени деца в центъра в "Овча купел", която се заключва нощем и възрастни да нямат достъп дотам. Освен това в "Овча купел" персоналът е по-голям и има хора, които да се занимават с тях. Имаме клуб по рисуване и спортни съоръжения", казва Анна Андрева. Тя допълва, че другата мярка, която обмислят, е да съкратят още повече процедурата за получаване на статут за тази уязвима група, за да могат по-бързо да ги насочват към центрове за настаняване от семеен тип.

Автор : Капитал Преглед на оригинала

Най-добрият вариант за тези деца обаче би била специализирана услуга, предназначена само за тях, казват от ДАЗД. В Холандия вече действа такъв модел, в който държавата е делегирала управлението на център за непридружени деца на неправителствена организация. За да бъде разкрита такава услуга и в България обаче, институциите трябва да ограничат порочния кръг на изчезването на тези младежи.

"Невъзможността да се определи една сравнително константна бройка на непридружените деца към даден момент се явява съществена пречка и при оценяване на потребността и целесъобразността от специализирана услуга", обяснява Бистра Зографова от Агенцията за закрила на детето. "Например, ако кажем, че има нужда от услуга за 50 деца, която да се финансира и поддържа, но се окаже, че тя няма постоянни потребители, а транзитно преминаващи деца за по ден, два, седмица, би било доста трудно да се поддържа тази специализирана услуга." 

Травмите, които никой не изследва

Въпреки че този проблем е на дневен ред вече повече от две години, в България все още няма ресурс от подготвени социални работници, които да работят специално с тази група. Ангажиментите на отделите за закрила на детето към Агенцията за социално подпомагане (АСП) се изчерпват с присъствието им на интервюто по кандидатстването за бежански статут. От АСП обясниха за "Капитал", че социалните им работници са ангажирани с оказване на социална и психологическа подкрепа на тези младежи, а при нужда търсят и съдействие от неправителствения сектор. Но на практика и иначе претоварените със случаи отдели за закрила на детето, които покриват огромни райони с един или двама души, нямат ресурса и капацитета да се грижат и за непридружените деца в лагерите. Да правят индивидуална оценка на нуждите им, да следят за качеството на грижа в лагерите, да знаят в детайли бежанската им история и културата им, да взимат становище пред съда за статута им и т.н. Неправителствените организации пък обикновено работят на проекти и също нямат достатъчно финансиране, за да осигурят устойчивост на грижата.

Когато нямат пари, за да платят на каналджиите да ги закарат до вътрешността на Европа, младежите се ангажират с други начини на "плащане" като например принудителен труд, казват правозащитни организации. Фотограф : reuters

На този фон едва ли е изненадващо, че почти няма непридружени деца бежанци, които да посещават училище. На въпрос на "Капитал" колко са малолетните и непълнолетните, които пътуват сами, които са записани в клас, от Министерството на образованието отговориха, че въпросът не е от тяхната компетентност. А от ДАБ признаха, че за тази година нямат нито едно записано дете. За миналата година са имали две. Оттам са категорични, че системата работи, когато децата желаят да останат в България, и за пример им служат младежите от Афганистан и Ирак, дошли с предишната бежанска вълна през 2002 - 2005 г., които са се изучили и останали в страната. Кристина Гологанова от Reach Out обаче смята, че българската образователна система не е достатъчно гъвкава, за да приема по-големи деца, които не говорят български език. И дава пример, че доскоро са записвали 14-15-годишни момчета и момичета в първи клас. "Моят опит показва, че повечето от тези деца са ходили на училище поне до 8-9 клас и са грамотни на собствения си език. Това е много важно. Не е вярно, че не искат да учат. Въпросът е до условия", отсича тя.

Кристина Гологанова, която прекарва много време с непридружени деца бежанци, казва, че те много трудно показват страданието си и крият травмите си, ако има такива. Това, което изплува на повърхността понякога, е гняв. За който никой не изследва причините, но често се бърка с неоправдана претенция. От една страна, това са младежи, натрупали много по-богат социален опит от връстниците си заради прекосяването на границите и излагането на опасности, те все още са деца - сами и уязвими. И ако детството им е непрекъснато бягство, то какъв живот ги очаква като възрастни?

*Имената на момчетата са сменени, тъй като са представители на уязвима група, търсещи закрила