Дженан, нейните приятели и умението да ходиш в обувките на другия
Какво имат да ви кажат едно 16-годишно момиче и нейните съученици за тероризма, толерантността и границите, с които живеем
Вечерни новини
Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"
Дженан е на 16. Със светли очи, гарвановочерна коса и остър ум. Израснала с две култури - българската и арабската, от малка тя е изправена пред избора между различните традиции, вкусове, опит и порядки.
В четвърти клас Дженан решава, че иска да покрие косите си като по-големите си съученички в арабското училище и като жените на картинките от учебниците й. А и учителите й казват, че една жена е по-красива, когато се забули.
"Както прецениш", й казва тогава майка й. "Но имай предвид, че това означава, че вече няма да можеш да обуваш къси панталони или да идваш с нас на море." "Малка си още", отсича баща й.
Дженан все пак решава да опита и за около седмица носи кърпа на главата. Един ден отива на разходка със семейството си в един от софийските молове и си спомня всички извърнати след нея глави и втренчени погледи.
Бихте ли ходили една седмица със забрадка, за да изпитате какво е да бъдеш друг в българското общество?
Този въпрос кръстосва срамежливи погледи в зала "Европа" на столичното 137 СОУ, а смутените усмивки на учениците признават: "Не." "В друго време може би, но не и сега." Други изговарят притеснението си на глас: вероятно ще бъдат нападнати, ако са сами. Толерантното общество май не е толкова толерантно, вдигат рамене младежите.
Наредени в кръг, две седмици след парижките атентати десетокласниците от 137-о разговарят по темата, която окупира новините от френската столица до София. Поканили са училищния психолог и няколко учители, на които имат доверие, за да споделят как изстрелите на терористите отекват в техния свят. Какви въпроси ги карат да си задават за религията, за обществото, за средата, в която живеем.
Съученичката им Дженан е задала философска тема на разговора - "Граници без граници". А останалите имат търсения с не по-малко сложен характер. "Тероризмът сам по себе си не се ли превръща в религия", пита Калоян. "Свободни ли сме наистина, ако сме заложници на емоциите си", допълва Дани. С кого се борят терористите всъщност и защо?
Война за умовете и сърцата
Ерик разсъждава как би разказал на малкия си брат за това, което се случи в Париж: "Бих му обяснил, че има хора, които смятат нашия свят за грешен. Тях са ги учили от малки, че не е редно в света да има различни, че всички трябва да изповядваме една религия. И че той сам трябва да намери гледната си точка към това. И да бъде много добре запознат."
За да обясни пътя, по който млади хора от Западна Европа се превръщат в терористи, в дискусията се включва и експертът по превенция на радикализацията Ивелина Карабашлиева. Работила за националния координатор за противодействие на тероризма в Холандия, където е подготвяла общински и социални работници, лекари и учители как да разпознават признаците й, тя казва: "Радикализацията е като палто, което обличаш върху всички свои други проблеми." Тя е дълъг процес, който касае образованието, семейната и социалната среда на човека. А пропагандата на "Ислямска държава в Ирак и Леванта" (ИДИЛ) е лесно смилаема и привлекателна за младежи, които са изложени на несправедливост, търсят своята идентичност и "купуват" лесните отговори на трудни въпроси.
Учителят по философия в 137 СОУ Илиян Ашминов на свой ред решава да провокира младежите: "Не са ли нашите националноосвободителни борби изпъстрени с терористични актове в името на освобождението на България? Ботев как е завзел "Радецки"? С оръжие. ХХ век започва с поредица от атентати със стотици жертви в Северна Гърция, извършени от македонци", дава още един исторически пример той. "Те са прави в целта си, но не и в начина, който избират. Въпросът е как това да спре като начин за постигане на справедливост", добавя Ашминов.
И учителят, и експертът разказват на учениците, че унищожаването на ИДИЛ, а преди това на "Ал Каида", не слага край на идеологията, която мотивира терористичните групи да действат. Тя е като вода, която си пробива път.
Можеш ли да свикнеш със страха
Тук Дженан споделя опита си от последното си посещение при семейството на баща й в Ирак преди няколко години, когато самата тя става свидетел на атентат на улицата. Тя е в единия край, а бомбата избухва в другия. Хората там, обяснява момичето на своите приятели, са се адаптирали към този начин на живот. Атентатите са част от всекидневието им, а медиите в нашата част на света не излъчват всяка бомба и престрелка, която се случва там. "Хората са свикнали, излизат без проблем. Не ги е страх", добавя Дженан.
Нейна съученичка, която има роднини в Израел, обаче смята, че е трудно да не се страхуваш, дори и да си чест свидетел на подобни прояви. Наскоро нейни близки са били близо до атентат, при който невинни хора са били застреляни в колата си, и още преживяват тежко случилото се.
Десетокласниците стигат до извода, че България не е изолирана от тези процеси и макар да не е обичайният терен за атентати, темата ни засяга и вълнува не по-малко. Спомнят си за взривения автобус в Сарафово преди три години и половина.
Катя казва, че тогава историята не й прави голямо впечатление. "Откакто започнаха да зачестяват новините за атентати, разказва тя, за мен не беше нещо неочаквано. В Европа се случват такива неща, а ние сме в Европа вече."
"Смятате ли, че страхът е това, което се опитват да внушат терористите с действията си", пита училищният психолог Гергана Крумова.
"Да", извикват всички в един глас. За Дженан опасността в това е, че затваря хората в емоциите им и ги кара да се капсулират вкъщи, да избягват другите.
"Ние не сме свободни вече и това е, което цели терорът. Вътрешно да ни е страх да се разхождаме свободни", добавя Катя.
"Ако те е страх, ставаш и по-лесно манипулируем", обажда се трети глас.
Експертът Ивелина Карабашлиева им припомня, че страхът, роден от тероризма, има и други ефекти - да се преобразува в страх от различния, от човека, който изповядва друга религия и носи друга култура. И тъкмо това е една от целите на ИДИЛ. "Встрани от тероризма и радикализацията, казва тя, фундаментът е как приемаме другия, как не се страхуваме и как правим така, че той да се чувства приет."
В обувките на другия
Представете си, провокира ги тя, че след лятната ваканция Дженан се появи с бурка в училище. Как ще реагирате?
"Бурно", казва един ученик. "Странно", добавя друг. "Повечето ще се притесним", признава трети. Ерик взима думата: "Първично. Как? Ти какво? Ама защо? Ама не гледаш ли новините? Ама какво ще кажат хората? Как да те възприемаме ние вече?" И после добавя, че правилната реакция според него би трябвало да е друга - да попиташ спокойно защо твоята приятелка е направила този избор.
Психологът Гергана Крумова също казва откровено: "Аз мисля, че много малко ще трябва на децата и всички нас в училище, които познаваме Дженан, да приемем това нейно решение. По-различно ще бъде, ако дойде нов човек в този вид. Знаете ли например, че в момента тече петиция за забрана на бурките в България", пита тя.
"Това не е ли отнемане на правото им те да определят своите ценности", реагира Ерик. "Все едно да кажеш на християните: "Няма да ходите в църква - да не вземат да ви промиват мозъка."
"Това е дискриминация", подкрепя го негов съученик от другия край на стаята.
Ерик, оказва се, също има свой разказ за приемането на различните в българското общество. "Баща ми е виетнамец и съм имал преки сблъсъци с толерантността на хората или по-точно как я използват, за да изтъкнат разликата с някой друг", казва той. "Когато насочиш цялото внимание към различното, към неестественото в нашето общество, скриваш проблемите си и ставаш недосегаем. Различният е този, който става обект на всички нападки, на всяка злост. Така обществото се запазва цяло и обществото на различните също става цяло. Това е основното разделение, към което терористите се стремят, според мен. Разделението в обществото ни прави слаби."
"Омразата поражда омраза", обобщава Гергана Крумова. "Но ние в България се водим толерантна държава - с разбиране и отношение. Винаги сме били емпатийни към останалите. Поне такава е била политиката ни, смятам, до момента", обръща се тя по-скоро с въпрос към останалите.
"Доколко сме толерантни може би трябва да се запитаме", включва се и учителят по история Нора Топалова. И припомня на учениците, че България винаги е била контактна зона между цивилизациите, между християнския свят и исляма. И че като народ би трябвало да имаме сериозна свързваща мисия. Справяме ли се с нея обаче се оказва по-сложен въпрос.
"Аз това искам да кажа, че ние изобщо не сме толерантни. Поне повечето от нас", смята една от ученичките. "Защо в едно плевенско село, когато поискаха да превърнат военното поделение в бежански лагер, всички се надигнаха? Къде е толерантността", във въздуха увисва нейният по-скоро риторичен въпрос.
"Страхът като че ли е по-водещ от толерантността", дава възможно обяснение психологът Гергана Крумова.
"Може би е крайно време да се научим да приемаме различните и да сменим границите, които са ни поставили", предлага Симона. "Според мен това, че някой е различен, го прави по-интересен, а не заплаха."
Учителят по история Нора Топалова дава пример с Дженан, която не се притеснява да говори спокойно за религията в клас и да показва на съучениците си, че това не е непременно тема, която ги разделя. "Търси трибуна, за да информира останалите", добавя преподавателят.
А Дженан се включва, за да разкаже как е изглеждала толерантността в Сирия и Ирак, преди да започнат войните. "На два пъти се е случвало да сме в Сирия по време на Великден. Тогава християни, сунити и шиити се събираха заедно на църква. Мюсюлманите запалвахме свещи и това е нормално. Християните идваха на вратата ни и ни носеха яйца и сладки неща. Когато е Байрам, отново всички празнуваха заедно", спомня си тя.
Дженан се опитва да пренесе тази култура на взаимно уважение и в България, но не винаги е лесно, признава и нейният учител Нора Топалова. "Има часове, в които, спомена ли за арабския халифат, и ученици, бунтари в кавички, започват да сипят омраза към мюсюлманите. Водила съм битки, за да запазя мира в стаята, разказва тя, съзнавайки, че това пък е техният начин да търсят трибуна, изява и внимание и да споделят онова, което чуват да се говори вкъщи или по новините.
"Всяко дете има нужда да говори и да бъде чуто", съгласява се психологът Гергана Крумова и кани всеки в зала "Европа" да отправи своето послание към света.
Ето какво имат да ви кажат 16-годишните:
Да сме информирани.
Да не се страхуваме.
Да говорим повече.
Да се научим да се разбираме.
Да се поставяме на мястото на другия.
Да бъдем в мир със себе си, за да сме в мир с другите.
Да създаваме красиви неща.
Да имаме достойнство.
Да бъдем хора преди всичко друго.