Човек с вътрешно горене

Когато обаче през 2013 г. кмет става Минка Капитанова, проблемът се възобновява и на Лео му се налага да се бие още два пъти със сервитьорите, за да пуска водата си. Накрая му писва и отива в кметството, където пуска чешмата, вижда, че тече вода, и сяда в кметския стол. "Отидох в 11 часа и си тръгнах в 5, когато дойдоха полицаите", казва той. Обяснил им, че няма да напусне, преди да има вода. Полицаите на развален английски му обещали да бъде пусната.

Вратата, зад която няма пръчка

Да говориш с Лео Скулс е като да четеш описани проблемите на малките български общини от безпристрастен поглед. Той няма желание да печели обществени поръчки или да присвоява незаконно части от други имоти, нито има амбиции към избираемо място. Иска просто водата да тече от чешмата, а нещата от всекидневието да се подчиняват на някакви правила. Но механиката на живота в малките български села и градове понякога прави доста трудно именно нормалното всекидневие. "Не сме единствените без вода. Но някои от тези хора работят за ресторанта, други имат бизнес с него или получават услуги и не могат да протестират. Като в Средновековието е. Някои ги е страх, на други сигурно не им е в природата да протестират. Българите някак си чакат нещата да се наредят от само себе си", казва Лео. В деня след като окупирал кметството и проблемът добил национална известност, всички 30 - 40 постоянни жители на селото му вдигали палец одобрително, когато го видели на улицата. "Все едно съм някакъв Вилхелм Тел", обяснява пенсионерът.

Той има и обяснение защо проблемът му продължава да изниква години след като е уведомил за него и местния кмет, и кмета на общината, и дори омбудсмана. "Всичко, което правят те, е официални действия. Пишат писма, изискват писмени обяснения от ВиК и т.н. А в същото време тези тук си правят каквото си знаят." Потърсена за коментар, кметицата на Гърмен Минка Капитанова обясни, че е "имало умишлена повреда от неустановен извършител", която е попречила на пускането на водата, но тя била отстранена. "Ако пратят полиция и му кажат, че ако го направи пак, ще иде в затвора за една седмица, това няма да се повтори. Но не се случва. Няма пръчка зад вратата", обяснява простичко Лео. А когато няма пръчка, малките хора трябва да решават проблемите си поединично, ден след ден.

От Канарите до Лещен...

В предишния си живот (както го нарича) Скулс не е бил боксьор или правозащитник. Бил е корабен инженер и е прекарвал доста време на море. След това го преместили на пристанището в Антверпен, където работил на смени. Тъй като имал доста свободно време, решил да започне собствен бизнес. "Направи си фабрика за изолация за дограми", обяснява жена му. Този бизнес постепенно се разраснал, но когато дошло време да се пенсионира, той го продал, вместо да го остави на двете си дъщери. "Те нямат инженерен поглед, а той е необходим, за да ръководиш такава фирма. Когато погледна нещо, аз виждам чертежа зад него", обяснява белгиецът.

Решили да поживеят на един от Канарските острови - Лансароте. Там също имали бизнес - купили си лодка, с която развеждали туристи.

Защо Лещен? "Писна ни да живеем на морето и искахме да поживеем в планината", обясняват двамата. Нямали претенции къде. Открили Лещен случайно и им харесала архитектурата. Когато дошли в България, обиколили доста места, включително Боровец. "Приятно е, но не е автентично", отсича Лео.

Когато се установили, инженерът решил, че не може да стои без работа. През 2011 г. сглобил собственоръчно машина за пелети (без пресата, която купил) и искал да произвежда. По това време имало само една фирма в региона, която се занимавала с това.

Тогава бил и първият път, в който му се наложило да се сбие. Наел си работник, в чийто двор направили производството, докато в един момент той не му заявил, че всичко е негово. "Когато отидохме да се разправяме, той не искаше да ни пусне вътре. Накрая го заключихме отвън, а той излезе през една стълба. Тогава с Лео се сбиха", обяснява Симон. Инженерът вдига рамене. В България, е неговата теза, най-глупавите винаги имат надмощие, защото правят каквото си искат.

След всички перипетии се преместил в Дъбница, успял да пусне машината и да си намери клиенти, но дотогава еврофондовете вече били субсидирали нови предприятия за пелети, които изниквали като гъби. "Тук, ако видят, че нещо работи, всички скачат на него", обяснява Лео. Зареждал няколко клиента, сред които и болницата в Гоце Делчев, но можел да произвежда до 1.5 тона на ден. Теорията му е, че по-големите го смазали: обяснили на клиентите му, че трябва да купуват от тях вместо от него, ако искат да получават и другите им необходими количества. Решил да продаде машината за скрап за 4 хил. лв. Собствениците на склада в Дъбница - двама братя и баща им, обаче поискали да купят бизнеса. Развили го, намерили клиенти в Гърция и в момента там работят всички от семейството - мъже и жени. "Единият брат работеше за 300 лв. на месец в някаква тютюнева фабрика. Сега работят за себе си", казва Лео Скулс с очевидно задоволство. Братята потвърдиха пред "Капитал", че бизнесът им расте и дори не могат да се справят с поръчките от Гърция. "Въобще нямахме представа от този бизнес, но той ни вкара в него", каза Рамиз Кадиф. Белгийският инженер обаче остава незаменим. "Викаме го непрекъснато, когато нещо се счупи", обясняват те. Лео има теория и за това. "Българските майстори са много странни: поправят нещо, след като се счупи, но никога преди това."

...и обратно

Да обобщим: Лео е внос от Белгия, помага за започването на бизнеси, създава работни места тук и съдейства за активността на гражданското общество. Погледнато схематично, това е целта и на европейските фондове, които пристигат от Брюксел. Разликата е, че при Лео няма корупция, няма връзка с държавата, нито бюрокрация и прави неща, които по доста трезвата му преценка му изглеждат устойчиви. Ако в България пристигаше повече такъв човешки капитал вместо стотиците милиони, пропилени за селски стадиони например, може би в села като Дъбница и Гърмен икономическите перспективи щяха да изглеждат различно. Както и управлението. Както и животът.

Самият Лео обаче се е уморил и си отива. Не го казва в прав текст, но се усеща, че шестте години в България са го изтощили. "Стар съм вече", обяснява той. Мисли да се върне със семейството си пак до Белгия, но надали ще се задържат там. Като че ли възнамеряват да се установят отново в Испания, но този път на континента. Не че там няма проблеми. "Общинските власти ти правят все същите проблеми, независимо дали си на Канарските острови или тук", казва белгиецът. Но там му допада повече. Храната например. "Тук е приятна, но доста еднообразна. А и все още не можеш да ядеш добра риба, трябва да ходиш до Гърция. На островите, вероятно заради климата, хората и животът са по-отворени." А и не ти остава лошото усещане, че понеже говориш чужд език, плащаш толкова много все едно "не си вкъщи", както го обяснява Лео. Както и водопроводът, това е от малките неща, които правят живота удобен. Или невъзможен.