Интервю | Предложението за критерия "интимна връзка" стои отдавна, но страховете надделяха

По моя преценка допуснахме сериозната грешка да отвърнем поглед, да замълчим и да нормализираме насилието - в обществото и сред институциите.

Насилието над Дебора (позволявам си да спомена името й, тъй като то вече е огласено в публичното пространство) сякаш ни събуди от удобния зимен сън. Показа, че това изключително травматично посегателство, както физически, така и психически, се случва и не следва да остава скрито зад четирите стени на дома. Приехме или признахме, че насилието е обществено нетърпимо, неизвинимо и укоримо.

Без да познавам детайлите по случая и вземайки предвид фактите, огласени в медиите, този т.нар. старозагорски случай към момента остава извън обхвата на защитата по ЗЗДН, тъй като не отговаря на изискванията за фактическо съпружеско съжителство, а е "само" вероятна интимна връзка.

Доколко тези промени биха могли да променят законовите ограничения за ефективна институционална реакция при насилие като това - каквито са целите на проекта? Обсъждани ли са те в рамките на работната група и ако да - защо не са внесени?

Насилието, било то домашно или в интимната връзка, е много по-специфично от (обичайния) деликт или престъпление. Именно интимността (в брака, фактическото съжителство или интимните връзки) позволява насилието да бъде маскирано, наречено "любов" и жертвата години наред да не го разпознава. Когато бива разпознато, обичайно е съпроводено със срам, стигма и стереотипи, които затрудняват търсенето на защита.

България е трикратно осъждана от Европейския съд по правата на човека по дела, касаещи домашно насилие/насилие в интимната двойка. ЕСПЧ установява трайно бездействие на властите ефективно да се противопоставят над насилието над жени. В делото "Бевакуа и С. срещу България" (решение от 12 юни 2008 г.) жалбоподателката е сключила граждански брак, било е висящо бракоразводно дело; по делото "Y. и други срещу България" (решение от 22 март 2022 г.) съпрузите са били във фактическа раздяла от две години, преди съпругата да бъде убита. Третото дело е "A.E. срещу България", решението бе постановено на 23 май 2023 г. То касае насилие, извършено спрямо 16-годишно момиче от нейния интимен партньор. Прокуратурата отказва да образува досъдебно производство и да разследва оплакванията като извършени в условията на домашно насилие. Приема, че пострадалото непълнолетно момиче не отговаря на критериите (на Закона за съдебната власт) за фактическо съпружеско съжителство.

По подобен начин - в преобладаващата съдебна практика по прилагане на ЗЗДН, се споделя разбирането, че пострадалият следва да отговаря на критериите за сключване на граждански брак - защото съжителството е не само фактическо, но и съпружеско. Статистиката на убити жени от интимните си партньори както за България, така и представената от Световната здравна организация подкрепя в цифрово изражение необходимостта от предложената законодателна промяна.

Ако приемем, че е нужна дефиниция на понятието интимна връзка/интимно партньорство за целите на разширяването на обхвата на защита (на английски intimate partner violence), то прецизирането на внесеното предложение също e необходимо.

Какви са международните стандарти и стандартите на Съда в Страсбург за защита от домашното насилие и в каква степен тези стандарти са заложени в българския закон? Според вас какви други промени в законодателството са нужни за справяне с домашното насилие и насилието върху жени и уязвими лица?

Други стандарти, без изброяването да претендира за изчерпателност, са подход, центриран към жертвата, избягването на вторичната виктимизация.

Формулират се и стандарти относно подкрепата и достъпа до съд на жертвите на насилие. Всички те са подробно представени в Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета.

По отношение практиката на ЕСПЧ в делото "Курт срещу Австрия" (решение от 15 юни 2021 г.) отговорността на държавата да гарантира правото на живот е подробно разяснена. Касае се за смъртта на 8-годишно момче, убито в присъствието на 7-годишната си сестра от техния баща в мазето на училището. Преди това по повод редица оплаквания на майката/съпругата спрямо бащата е издадена ограничителна заповед.

ЕСПЧ подчертава необходимостта от незабавна реакция на властите при твърдения за извършено домашно насилие. Преценката на властите за наличието на реална и непосредствена опасност за живота на жертвата следва да се основава на оценка на риска, извършена чрез международни или национално утвърдени стандартизирани инструменти. Наред с това се изисква преценката да е проактивна, автономна и задълбочена. Властите не следва да разчитат изцяло на субективното усещане на жертвата за риска, пред който е поставена, като същевременно държат сметка за динамиката на домашното насилие. ЕСПЧ разяснява, че от значение е не само какво властите са знаели, но и какво са могли да узнаят. При извод за реален и непосредствен риск се изисква предприемането на мерки, които са адекватни и пропорционални на оценката на риска.

Голяма част от тези стандарти намериха място в измененията на ЗЗДН, обнародвани на 1 август. По отношение достъпа до съд се разшири срокът, в който пострадалите могат да подадат молба, като това може да се случва и чрез община, кметство и органите на МВР, както и чрез лечебните заведения, които имат задължение да препратят молбата. Наред с това молбите на пострадалия за извършени актове на насилие след сезиращата молба до приключване на съдебното дирене ще се разглеждат в едно дело, което ще позволи цялостен поглед върху отношенията между страните. Бе утвърдена и практиката съдът да взема предвид и актовете на насилие, извършени преди сезиращата молба, за да бъдат определени най-подходящите мерки за защита.

Работната група подкрепи редица мои предложения. За първи път в българското законодателство се предвиди пряк достъп до съд на пълно запретените лица, защитата на които досега зависеше от преценката на настойник/родственик/директор на Дирекция "Социално подпомагане". Това е сериозен напредък, съответен на чл. 6 ЕКПЧ (право на достъп до съд, б.р.) и на чл. 13 от Конвенцията за правата на хората с увреждания. Изрично се разписа, че съдът следва и служебно да събира доказателства. Досега, при формалния прочит на закона, се очакваше жертвата на насилие със съдебно удостоверение да обикаля от гише на гише, за да удостовери вкл. информация, съхранявана от полиция, прокуратура, социални служби и т.н. Предвиди се съдът да следи за необходимостта от издаване/изменение или отмяна на заповедта за незабавна защита при всяко положение на делото. Ключов момент е въвеждането на оценката на риска (при съобразяване на делото "Курт срещу Австрия"), като се очаква до 1 година и съдиите да имат национален инструмент за оценка. Досега оценката се извършваше главно от доставчици на услуги за жертви и полицията. Липсва и международно утвърден инструмент за оценка, който да бъде ползван от съда.

Моето лично мнение е, че продължава да е налице съществена нормативна празнота поради отказа в законодателството ни да бъде взето предвид и насилието, основано на пола (gender based violence). Като форма на дискриминация насилието, основано на пола, е очертано още в делото "Опуз срещу Турция" в решение от 2009 г.

Случаите, привлекли общественото внимание, разкриват както насилие в интимната двойка, така и насилие, основано на пола. При него стереотипът, основан на приписаната роля на съответния пол, е водещ мотив: моят партньор е моя собственост и изневяра - предполагаема или реална, се наказва с насилие.

Мога да посоча и други примери от практика ми като съдия, разглеждащ дела по ЗЗДН: упражняване на физическо насилие, защото съпругата е цял ден вкъщи (макар да се грижи за новородено) и не е сготвила; насилие, защото партньорката ми отказва интимен контакт, какъвто ми дължи.

Надявам се дебатът по повод очакваните конституционни промени да включи и темата за ратификацията на Истанбулската конвенция. Като водещ международен инструмент за борба с насилието над жени и насилието, основано на пола, тя бе ратифицирана и от Европейския съюз и следва да бъде прилагана както от институциите на съюза, така и от държавите членки в рамките на международното наказателно сътрудничество. Отбелязва се и в решенията на ЕСПЧ срещу България: Y. и други, А.Е. Ключов момент в Истанбулската конвенция е акцентът върху превенцията на насилието, което не е достатъчно застъпено в българското законодателство, нито е утвърдена в практиката.

Къде от вашия опит като съдия са проблемите по такива дела?

Наред с това към настоящия момент например Единната информационна система в съдилищата не позволява достъп до информацията за делата, разглеждани в друг съд (извън инстанционния контрол по конкретното дело). Тоест аз като съдия в СГС мога да проверя по имена и ЕГН на страните образуваните дела в СГС, но не и в останалите съдилища - напр. Районен съд - Ловеч, Окръжен съд - Велико Търново, и т.н.

Често страните подават жалби първо в полицейските управления, в отделите за закрила на детето. Съдът няма достъп до тези сигнали, а отнема време да бъдат изискани, съответно информацията да постъпи по конкретното дело. Това е съществен недостатък на етап издаване заповед за незабавна защита - в деня на образуване на делото. Едва ли би съставлявало особено затруднение тази информация да се съхранява в електронен вид и при отметка, че делото касае домашно насилие, съдът да има пряк достъп, без да се пишат писма между институциите.

Следващ проблем в практиката е концентрирането на програмите за насилници и за жертви в големите градове. Според закона при определена мярка за защита спрямо насилника неизпълнението на съдебната заповед съставлява престъпление по чл. 296, ал. 3 НК. Когато извършителят на насилието е от малко населено място и в тежко социално положение, не може да си позволи да пътува до областен град, определянето на подобна мярка за защита би означавало съдът изначално да застави насилника да извърши престъпление. Ето защо и съдиите често се въздържат, макар участието в програмите да е необходимо. По подобен начин практически нереализируемо би се явило участието на пострадалия в програма, отдалечена от мястото, на което пребивава.

Не на последно място, проблем, на който не е намерено трайно разрешение и до момента, е какво се случва, когато издадените заповеди за (незабавна) защита, макар да не са противоречиви, засягат най-добрия интерес на детето. Например твърди се, че детето е свидетел на акт на насилие между родителите му, двамата подават молби в съда и се издават заповеди за незабавна защита, с които на съответния родител ответник се забранява да доближава детето. Съответно ли е на най-добрия интерес на детето то да бъде изведено извън семейството по реда на Закона за закрила на детето, особено в хипотезите на злоупотреба и невярно деклариране? Същото може да се получи и със съвместно обитаваното жилище - да остане празно, защото по две дела два съдебни състава постановяват заповед за отстраняване на съответния ответник.

Съдът в Страсбург многократно посочва като недостатък на нашето законодателство липсата на изричен текст в законодателството ни, който да инкриминира изтезанието. Такъв текст влезе в НК с промени, публикувани в петък, 4 август. Смятате ли, че той отговаря на стандартите на ЕСПЧ?

Ако позволите, бих коментирала и предложеното решение за завишаване на наказанието в чл. 130, ал. 1 НК (лека телесна повреда) и отпадането на пробацията, като мотивите акцентират на генералната превенция. Поне по отношение на домашното насилие (насилието в интимната двойка) генералната превенция няма очакваното възпиращо въздействие. Напротив, би следвало да се наблегне на индивидуалната превенция, особено когато посегателствата не са с висок интензитет - напр. удрянето на един шамар. Една от възможните пробационни мерки е включване в програми за обществено въздействие. Добре е тази налична в закона възможност да се развие на практика, като програмите се разработят и с акцент върху домашното насилие (насилието в интимната двойка). Наред с това е възможно да се обмисли дали ограниченията в придвижването като пробационна мярка да са свързани само с определена територия (място), или да се въведе като пробационна мярка ограничение и по отношение на определени лица. Към момента подобна защитна мярка е налице в чл. 67 НПК с цел гарантиране сигурността на пострадалия в рамките на наказателния процес. (По предложение на прокурора със съгласие на пострадалия или по искане на пострадалия съответният първоинстанционен съд може да забрани на обвиняемия да доближава непосредствено пострадалия; да осъществява контакт с него под каквато и да е форма, включително по телефон, чрез електронна или обикновена поща и факс; да посещава определени населени места, райони или обекти, в които пострадалият пребивава или посещава - бел. ред.)

Сигурността обаче би следвало да се взема предвид и след постановяване на присъдата. Нещо повече - възможно е изпълнението да се проследява от пробационните служби чрез електронно наблюдение (т.нар. гривни). Изпълнението на мярката не следва да се възлага в тежест на жертвата, така както е на практика в ЗЗДН.

На последно място, споделям предложенията за премахване на системността от дефиницията на деянието, извършено в условията на домашно насилие. Простото премахване на една дума обаче, без да се отразят спецификите на този вид насилие, ще доведе до препокриващи се квалифицирани състави.

Надявам се да не се бърза с промените, за да се позволи в дискусията да се включат пълноценно научната общност и правоприлагащите органи.

В заключение бих обобщила, че е време институциите да поемат своята отговорност и да спре прехвърлянето на вина между властите. Жертвите на насилие се нуждаят от еднопосочно послание, че имат право на живот без насилие, че защитата е дължима и търсенето й има смисъл.