Коментар | Публичните финанси: кой дълг е по-тежък

През последните 40 години голяма част от вниманието на политиците беше съсредоточено върху тежестите, произтичащи от външния дълг. Не е трудно да се разбере защо: най-зрелищните дългови кризи на XX век бяха свързани с външни заеми. Тези паники включваха най-вече държавни заеми, които се оказаха неустойчиви или защото цените на основните суровини паднаха, както при Голямата депресия, или защото международните лихвени проценти скочиха, както в началото на 80-те години.

Отговорът на този тип кризи обикновено включва някакъв вид преструктуриране на дълга. В крайна сметка значителните финансови претенции, натрупани от чужди кредитори в моменти на опияняващ оптимизъм за перспективите за растеж на страните кредитополучатели, трябваше да бъдат примирени с реалността.

Но сегашната дългова криза, изглежда, е различна - с дълговото бреме на страните с ниски доходи, борещи се със съвкупност от шокове, включително пандемията от ковид-19, прекъсвания на веригата за доставки и нахлуването на Русия в Украйна.

В продължение на десетилетия урокът от повтарящите се дългови кризи беше, че външният дълг по своята същност е опасен. За разлика от него вътрешният дълг традиционно се разглежда като добродетелен инструмент, който дава на гражданите участие в политическата система на страната. Смята се, че кредиторите са обвързани с граждански задължения и патриотизъм.

В продължение на десетилетия урокът от повтарящите се дългови кризи беше, че външният дълг по своята същност е опасен.

Този модел произхожда от италианските градове държави през късното Средновековие, особено от известния търговски град Генуа. Casa di San Giorgio, публична банка, създадена през 1407 г., за да консолидира дълговете на града от името на голям брой граждани, дори беше възхвалявана от Макиавели.

До края на XVII век Англия приема модела на Генуа за общинско управление и го прилага в много по-голям мащаб, което води до създаването на Bank of England. Както отбелязват съвременните икономисти - това е собственост на гражданите, чиито избрани представители в парламента могат да гласуват как да се разпределят приходите, като гарантират, че правителството редовно обслужва дълговете си към централната банка.

Според тази логика развитието на вътрешни финансови пазари би позволило на правителствата да избягат от капана на чуждестранната задлъжнялост и да вземат заеми главно от собствените си граждани, в собствената си валута. А с превръщането на отговорността на държавата в актив на гражданите, повече дълг може да направи всички по-богати.

Минидълговата криза през септември 2022 г. шокира Обединеното кралство. Решението на тогавашния премиер Лиз Тръс да премахне най-високата ставка на подоходния данък от 45% изглеждаше като по-малък роднина на дълга. Последвалият скок на лихвените проценти и спадът в стойността на дългосрочния държавен дълг от своя страна предизвикаха разпродажба на държавни облигации и се превърна в порочен кръг, тъй като институциите, предимно пенсионните фондове, преминаха към разтоварване на активи.

Повишаването на световните лихвени проценти разби голямата илюзия, че вътрешните заеми са по-малко поляризиращи и разделящи от външния дълг. Големият публичен дълг може да стане политически обременяващ, да обездвижи правителствата и да натовари икономиките.