Хирошима, моя съдба

Оцелелият от атомната бомба Хироши Харада продължава да се грижи за опазването на паметта. Защото тя е най-силният гарант на мотото "никога повече"

Харада се притеснява, че с намаляването на броя на хората, преживели бомбата, светът ще става все по-невнимателен и наивен спрямо ужасите на ядрения конфликт

Светломира Гюрова

Харада се притеснява, че с намаляването на броя на хората, преживели бомбата, светът ще става все по-невнимателен и наивен спрямо ужасите на ядрения конфликт © Светломира Гюрова

ЕС отблизо

Седмични новини за европейски регулации, бизнес и финансиране.

Профил

Хироши Харада е шестгодишен, когато на 6 август 1945 г. Хирошима е изравнена със земята от ядрена бомба. Смята се, че взривът е причинил смъртта на 140 000 души от общо 350 000 население на града. Втора бомба, пусната над Нагасаки три дни по-късно, взима 74 000 жертви. След като завършва университет, Харада започва работа в кметството в Хирошима през 1963 г. Докато е директор на Музея на мира в Хирошима (от 1993 до 1997 г.), Харада е активен участник в дейностите за отбелязване на 50-годишнината от бомбардировките, както и в подготовката на изявлението на тогавашния кмет на града Такаши Хиарока в изслушванията по делото в Международния съд относно законността на използването на ядрени оръжия през 1996 г.

Точно преди 75 години, на 6 август 1945 г., в 8:15 ч. сутринта Хироши Харада е с баща си на гарата в Хирошима. Заедно с Киото това е единственият от важните градове в Япония, който все още не е посетен от сеещите ужас и смърт американски бомбардировачи В-29. В сгъстяващото се очакване, че това всеки момент може да се случи, семейството на шестгодишния Хироши Харада решава да го изпрати на по-сигурно място при роднини в друг град и баща му го е завел да се качат на влака.

В Япония има специална дума за хора като Харада - "хибакуша", с която назовават пострадалите, но оцелели от атомните бомби в Хирошима и Нагасаки. И до днес те разказват личните си истории публично, за да се опитат да предотвратят повторение на ядрения кошмар.

Сутринта, в която адът слезе на земята

Седемдесет и пет години след като американските ВВС изпепеляват родния му град с "Малчугана" - първата атомна бомба, използвана в бойни действия, Хироши Харада не може да избяга от спомените за онзи ден. Когато описва случилото се, той използва не снимки, защото от онова време няма много такива, а рисунки, правени от ученици, пред които той е разказвал за преживяванията си.

"В първия момент и аз, както и всички останали, просто не знаех какво се случва", спомня си Харада в интервю за "Капитал". В съзнанието му е запечатано усещането от потъването на краката му в осеялите земята мъртви тела, върху които е трябвало да стъпва, за да избяга от избухналите след взрива пожари. А също и парализиращият ужас, когато младо момиче го сграбчва с молба да й даде вода и той вижда, че парче плът от ръката й остава залепено за крака му. "Ако в 8:15 ч. онази сутрин сградата на гарата не беше между мен и епицентъра на взрива, аз щях да съм като това момиче, казва Хироши Харада. Тази постройка от солиден железобетон, намираща се на по-малко от два километра от мястото, където бе пусната бомбата, запази мен и баща ми." Единствените им физически травми са от полетели стъкла и отломки, забили се в гърба на баща му.

Всъщност, ако изобщо е уместно думата "късмет" да се използва за някой, преживял атомен апокалипсис, това са Харада и семейството му. В първите дни след бомбата майка му липсва, не могат да я открият и не знаят какво се е случило с нея. Но после я намират жива, по-голямата му сестра също е добре. Оказва се, че дори къщата им, намираща се зад хълм спрямо епицентъра на взрива, е една от малкото пощадени от ударната вълна и пожарите постройки в града, макар и останала без прозорци и покрив. Баща му продължава да има и работа, тъй като е служител в държавната администрация.

"Имахме относителна финансова стабилност. Това ни позволи да останем, да поправим къщата си и да започнем нов живот на същото място. Родителите ми не са мислили дали е безопасно да стоим в Хирошима, тъй като дълго време след случилото се нямаше никаква информация за радиацията и ефектите й", разказва Хироши Харада.

Между травмата и дълга

"В моето семейство никога не говорим за онзи ден и за преживяванията ни тогава. Не споменаваме темата, защото това е огромна травма", твърди 81-годишният "хибакуша". В същото време обаче целият му публичен живот е белязан от бомбата и отдаден на усилията това никога да не се случи отново. Той е деветият поред директор на Музея на мира в Хирошима и последният, който има спомени от бомбата, тъй като неговите наследници на поста са родени след 1945 г. Харада дълги години работи и в кметството в родния си град. Но самият той предпочита да се представя основно със своя над 30-годишен опит в различни международни кампании за мир, които е ръководил както в качеството си на директор на мемориалния музей, така и на общински представител.

"Посветих живота си на дейности в името на мира, защото това се изисква от мен. Нужно е да говоря пред хора за преживяванията ми, да участвам в събития. Аз самият не бих желал да го правя, защото спомените ми са болезнени, както и на останалите оцелели. Изпитвам и морална тежест, че оживях, чувствам се виновен пред всички тези мъртви хора. Не съм горд с това, че оцелях, а изпитвам вина", казва Харада. И добавя, че за него това е разкъсваща дилема, с която живее вече десетилетия: "От едната страна е нежеланието ми да говоря и да се връщам към онези моменти. Но от другата има усещане за мисия, за отговорност да работя за мир. И това е по-силното чувство."

За да не се повтаря

Харада си спомня как през 1995 г., когато е директор на Музея на мира, започва планиране част от посветената на ядрената бомба експозиция да бъде показана в музея "Смитсониън" във Вашингтон в рамките на събитията за отбелязване на 50-годишнината от края на Втората световна война. Само че организации на военните ветерани в САЩ се обръщат към Сената с искане изложбата да не се състои и сенаторите гласуват резолюция за спирането й.

Причината е, че според преобладаващото мнение в САЩ пускането на бомбите в Хирошима и Нагасаки е оправдано като средство за слагане на край на войната и спасяване на човешки животи, включително на американски войници. Със същия аргумент през май 2016 г. Барак Обама стана първият американски президент, който посети Хирошима, но не се извини за бомбардировките. "Докато хората продължават да оправдават бомбите, пълното елиминиране на ядрените оръжия няма да се случи", смята Харада.

Усилията в тази посока дори вървят назад. През януари 2018 г. символичният "Часовник на Страшния съд", създаден от неправителствената организация Bulletin of the Atomic Scientists и отброяващ приближаването на света до самоунищожение, бе преместен на две минути до полунощ, което е най-напредналият час от създаването му през 1947 г. След активирането по отношение на атомното разоръжаване, постигнато при Обама, неговият наследник Доналд Тръмп скъса ядрената сделка с Иран и изтегли САЩ от Договора за ликвидиране на ядрените ракети със среден обсег, като обвини Русия, че мами и не изпълнява задълженията си по него. В същото време Договорът за забрана на ядрените оръжия от 2017 г. е подписан от 82 държави, но Япония не е сред тях. Измежду ратифициралите го не е и нито една от държавите, притежаващи атомни оръжия.

Хироши Харада се притеснява, че с намаляването на броя на хората, преживели трагедията на бомбата, и избледняването на спомена светът ще става все по-невнимателен и наивен спрямо ужасите на ядрения конфликт. Все още има близо 130 000 живи "хибакуша", но средната им възраст е над 83 години. Самият Харада не спира да бъде активен и в момента има фондация, която се занимава с "туризъм на мира" и прави обиколки из места в Хирошима, свързани със събитията от 6 август. Той може да не доживее да види свят без ядрени оръжия. Но продължава да се грижи опазването на паметта, защото тя е най-силната гаранция на мотото "никога повече".