Детелина Стаменова: Тревожността от COVID-19 може да бъде преработена по градивен начин

При по-дългите периоди на наложена карантина са преобладавали случаите на посттравматичното стресово разстройство. В няколко различни изследвания за влиянието на изолацията тогава се установяват високи нива на депресия, тревожност и гняв - данните са по Huremović, Damir. Psychiatry of Pandemics: A Mental Health Response to Infection Outbreak. 2019.

Какви дълготрайни последици за психичното здраве може да предизвика такъв период на социална изолация и несигурност?

- Тепърва се очаква да видим последиците от тази изолация и от негативните послания, които бяха отправяни към населението. Има чувствителни групи, които няма да могат да прескочат лесно заплахата от смъртта, която в същността си представлява този вирус, и комуникацията за него не помогна тя да бъде предадена по мек и нетравматичен начин.

Екзистенциалната тема за смъртта - лична, на близките, на живота, какъвто го познаваме, е онази тема, която не всеки от нас е готов да срещне в настоящето или на този етап от живота си. Тогава се проявяват и поведенията, които "маскират" страха в по-познати и приемливи форми. Така страхът от смъртта се премества на територията на страха от непознатите и чуждото, заради което се очаква бум на расизма и омразата. Когато няма достатъчно обекти на тази омраза, тя излиза навън като омраза към другите, към тези, които не са от "нашите", независимо дали са онези "без маските" или "онези, които не излизат от вкъщи". В същността си тя е страхът от непознатото, а голямото непознато за всички е смъртта. Тя може да придобие вид на страх от замърсяването, който ще доведе някои хора до някакви форми на чистене отвъд нужното и пристрастяването към това поведение.

Човешката психика е устроена така, че често, за да разберем кои сме, имаме нужда да разберем кои не сме и затова ще станем свидетели на дистанцирането и отхвърлянето от приятели и познати, чието мнение по време на изолацията не може да бъде прието, като не се заблуждавайте, че темата е вирусът - темата е страхът от смъртта или по-точно от болката. Тези, които шеговито се описват като "безсмъртни", също са в капана на собствените си лимити. Тези прекалено небрежни вероятно се опират на една своя психологическа защита, наречена от психоаналитиците "всемогъщ контрол", в която "убиват" страха си от смъртта и опасностите на ежедневието, като минимизират случилото се и го отричат.

В днешно време мнозина ще си зададат и въпроса за смисъла на всичко, което са правили или правят; на целите, които са си поставяли доскоро, и вътрешните диалози няма да бъдат никак леки. Това съчетание на тревожност и загуба на смисъл за някои ще бъде градивно, защото тревожността е полезна - тя ни сигнализира, че има какво да направим, тя е червената лампичка, която ни държи будни и отговорни към себе си и близките. В този смисъл тревожността в момента ни трябва и не трябва да я потискаме, а осъзнаваме и да я използваме за това, проверявайки реалността, да пазим здравето си и това на околните.

Но разбирам въпроса ви и по следния начин - от какви психични състояния ще страдат масово хората в идващите месеци и години. Съгласна съм с прогнозите на колегите, че ще наблюдаваме скок в тревожните разстройства, понякога и проявени като панически атаки, депресия и ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство), но вероятно при по-голямата част от хората, особено при едно благоприятно развитие на епидемиологичната обстановка, това ще отмине за няколко месеца. Несъмнено, съчетано с "лечение на душата", каквото предлагат психотерапевтите, това може да стане и по-бързо. Така темата за смъртта ще може да се утаи и кристализира по-бързо, да бъде осъзната и преработена по един градивен начин.

Има и една друга страна на извънредното положение и нейното отражение върху психиката, която ще бъде много по-дълготрайна. Данните от много държави бяха за драматични, опасни прояви на домашното насилие - физическо и психическо, не в проценти, а в пъти (3 пъти по френски данни). Останали с насилниците си, партньори и деца са преживели травми, белезите от които ще носят дълго време и които ще предопределят нерядко и поведението им и заболяванията, които ще имат в бъдеще - физически и психически.

Родителите, които страдат от тревожност в по-висока степен, ще повлияят на своите деца, задавайки модели на поведение, които ще пречат на развитието им - чрез продължаващо изолиране от открити пространства и игра. Ще има партньори, които ще използват момента, за да наложат рестриктивни правила на партньорите си, водени от ревност или други причини; не на последно място - бедността и икономическите трудности ще предизвикат вълни, сред които зависимости, особено алкохолна, защото в България алкохолът се използва твърде често като седатив, "за успокояване". Не на последно място - мнителността и параноята заради разнородната и недостатъчно добре поднесена информация за някои ще доведе до живот в "кутийки".

Как според вас повлияха всекидневните телевизионни брифинги от кризисния щаб и правителството - беше ли намерен верният тон за комуникация?

- В речта си пред Народното събрание на 28 април премиерът Борисов каза нещо много интересно: "Всъщност, понеже мерките ни са навременни и точни, много добре прецизирани, много добре съобразени с народопсихологията - на практика имаме най-либералните мерки в Европа - [не бяха спрени] нито строителството, нито магазините, нито движението на хората, нито разхлабването да пуснеш децата само един час, да пуснеш децата пред блока в друга страна... Ние сме единствените, които не си затворихме църквите и манастирите и си проведоха обредите." Слушайки тези думи, все едно беше изтрит един времеви период, започнал със заповед РД-01-124/13.03.2020 на основание на чл. 63 от Закона за здравето, в който бяхме ограничени както през препоръките и примерите, давани по време на брифингите, така и през кампаниите с хаштага #останетесивкъщи.

Много хора (тук включвам и семейството си) наистина се вслушаха в препоръките и останаха по домовете си, без да излизат или само за стоки от първа необходимост, включително и не позволяваха на децата си да излизат. За наше щастие броят на заразени и починали е нисък, а статистиката отчете по-ниска смъртност в България спрямо 2019 - това и с участието на гражданите на първо място. В този смисъл оперативният щаб свърши своята работа, но у много от нас се загнезди усещането за разминаване между едната реалност - която ни се представя, и друга - която обитаваме.

Непоследователните решения ("с маски"/"без маски" като пример) водят до объркване и недоверие - като поведението на родител, който в един момент е ненужно строг, а в другия отменя собствените си правила. И какво правят децата - или гражданите - в такъв момент: започват да имитират и да не се съобразяват с правилата, което от своя страна води до ново недоволство и неподходящ речник от страна на властта.

Предполагам, че под "добре прецизираните мерки, съобразени с народопсихологията", премиер-министърът има предвид едни теории за садо-мазохистичния характер на българския народ вследствие на репресивните мерки, през които е преминало обществото ни в продължение на големи исторически епизоди. При репресивни мерки се губи вътрешният център на отделната личност (поради разклатено до крайност ежедневие) и неговото запълване става чрез регрес към пълното подчинение на другия. А когато този "друг" има всички атрибути на властта, тогава подчинението може да се случи лесно и да наблюдаваме, от една страна - част от хората, които действат "строй се - преброй се"; други, които, макар да не одобряват речника, се подчиняват; и една част, които много се тревожат и страхуват - нещо, което определено влияе негативно на имунитета.

Европейските модели, при които обществените процеси бяха подтикнати през стимулирането на поемането на лична отговорност и уважение - чрез поднасяне на информацията спокойно и облечени като цивилни, бяха не по-малко ефективни и ми се струва, че беше пропуснат шанс за преминаването ни към общество с по-висока степен на отговорност и самосъзнание.

Ситуацията със сигурност влияе и на децата - какво бихте посъветвали родителите?

- Детските психолози рядко са толкова единомислещи, колкото по темата, че родителите отпечатват поведението си върху децата. Как родителите са представили темата и какво е тяхното разбиране за живота до голяма степен ще повлияе на децата. Затова и грижата за психичното здраве на възрастните има ефект върху малките. Една част от децата, които са разбрали какви са рисковете още в началото, е възможно да са проявили или да проявяват страхове, свързани със смъртта, като едно от проявленията им е връщането в леглото на родителите, дори на тези, които са на възраст 5+. Интересен феномен, който обсъждах с моя колега, детския психолог Цанко Цанков, е желанието на някои деца да се събличат и стоят голи или полуголи вкъщи, което вероятно ще отмине от само себе си, когато се върнат в нормален ритъм и социално общуване. Не само деца, но и възрастните могат да забележат, че не им стигат думи, не се сещат или грешат, трудно им е да намерят подходящите. Въпреки че в домовете си сме с други хора, липсата на активен контакт ще изиграе своята роля, както и едно особено състояние на астения - подобна на летаргия умора и липса на интерес към работата, който все пак ще се възстанови със забързването на дните и по-голямата активност.

Има една група, на която искам да обърна внимание, взимайки повод от предишни проучвания. От една страна, тази на бременните и току-що родилите - от тревожност те могат да взимат повече от необходимите мерки за стерилизация, което ще има за цел да тушира тревожността им, но за съжаление тя се предава на бебетата, и от друга страна, рискът заради стреса в обществото от по-голям ръст на следродилна депресия.

За хората, които изпитват силен страх от възможна среща с вируса, падането на ограниченията вероятно предизвиква още по-голям стрес - трябва ли да потърсят професионална помощ?

- Страховете са особена категория и те много отразяват вътрешния ни свят. Това, което виждаме, е онова, което сме научени, че съществува, и то съществува за нас, дори да е само в нас. Ако сме възпитавани в недоверие към другите, няма как да имаме доверие в себе си - дори в това дали сме измили ръцете си или дали мерките, които взимаме, са добри. Когато усетите, че тези страхове обземат голяма част от живота ви и живеете не така, както преди, тогава психотерапията става необходимост, за да може да продължите напред. През последните десет години имаме все по-нарастващото разбиране, че психотерапията не е каприз, а част от арсенала на съвременния човек да се справя с живота, така че психохигиената не е непозната на мнозина.

Ограниченията за физическия контакт между хората, изглежда, ще останат за дълго време. Какви трудности може да създаде адаптацията към промененото общуване дори с близки хора като приятелите?

- Никой не може да се ангажира със срокове и всичко е въпрос на време и данни. Но също така и на разбиране и приемане - да питаме другите какви са техните граници и да искаме те да спазват нашите. В един момент ограниченията ще отпаднат и физическата близост ще се възстанови, но на някои хора ще им трябва и повече време - например на тези с хронични заболявания, които ще носят страховете си по-дълго от другите.

Какви илюзии не трябва да си правим по отношение на "връщането към нормален живот"?

- Илюзия е да си мислим, че нямаме сили да се справим с този период. Още в Битие, Първа книга Моисеева (41) има пример за 7 трудни години; в Древна Атина, по времето на Хипократ (430 пр.Хр.), Тукидид описва чума в "История на Пелопонеската война" и след това до Средновековието има исторически данни за още две. Какво можем да правим, освен да си мием ръцете и водим възможно най-здравословен живот? На Соломоновия пръстен на мъдростта било написано "и това ще мине", а Соломон използвал да го поглежда и в добри, и в лоши времена, затова си мисля, че най-доброто, което можем да правим, е да живеем в настоящето си, да имаме цели, които да постигаме днес, тази седмица, този месец - да намерим своето "защо", за да имаме своето "как", да определим какво е важно за нас и да действаме. Или по думите на Киркегор: "Да отидеш напред означава да загубиш душевен покой, да останеш на място означава да загубиш себе си. В най-висш смисъл движението напред означава постигане на себе си." А ако имаме чувството, че не се справяме - да потърсим помощ.

*Пандемиите, върху които са построени мерките: Испанска треска (1918-1920); Вирус на HIV (1981- ) - 40 милиона заразени в световен мащаб, около 0.79 от населението, смъртните случаи са около 1 милион годишно; SARS (2003); "Свински грип" (2009) - вирусът H1N1; огнището на Ebola (2014 - 2016), ZIKA (2015-2016)

Интервюто взе Румяна Червенкова