Утре ли е вече?*

Първият парадокс на COVID-19 е, че той прави видима тъмната страна на глобализацията, но действа и като неин агент. Вирусът е най-опасен на места, които според британския историк Франк Сноудън са "гъстонаселени и свързани с бързо пътуване по въздух, с движение на туристи, на бежанци, на всякакви делови хора, на различни застъпващи се мрежи". В този смисъл вирусът кара хората да се страхуват от един свят на прекомерна взаимозависимост. В същото време той синхронизира света и ни обедини така, както нито една предишна криза не успя. Известно време живяхме в общ свят.

Вторият парадокс на COVID-19 е, че той ускори тенденцията към деглобализация, предизвикана от световната финансова криза през 2008-2009 г., като същевременно разкри ограниченията на ренационализацията. Размишлявайки за света след COVID-19, Гидиън Рахман предполага: "Трудно е да се повярва, че големите развити страни ще продължат да приемат ситуация, при която ще им се налага да внасят основните си медицински стоки." Ако в своята кулминация глобализацията през 90-те години на миналия век се олицетворяваше (поне в общественото въображение) от ефективността и бързината на световните вериги за снабдяване, то днес обществото е изкушено от идеята за силна държава, способна да събере всички ресурси, необходими на обществото по време на криза. Хората мечтаят за държава-склад, който в момент на криза ни дава усещане за самодостатъчност.

При все това от всички кризи, застрашавали човечеството, COVID-19 вероятно е най-благосклонен към глобализацията, тъй като той доказва значимостта на международното сътрудничество. За разлика от войните пандемиите не настройват народите един срещу друг. За разлика от мащабните миграции те не пораждат яростен национализъм. И за разлика от земетресенията или цунамитата пандемиите са глобални. Пандемията е криза, която дава на човечеството възможност да преживее своята свързаност и заедност. Тя кара хората да се уповават на науката и рационалността. Не самата пандемия, а неуспехът на световните политически лидери да мобилизират колективна реакция на кризата ме прави песимист за бъдещето.

Третият парадокс на COVID-19 е, че страхът от вируса в началните етапи на пандемията породи национално единство, каквото много общества не са преживявали с години, но в дългосрочна перспектива този страх ще задълбочи съществуващите социални и политически различия. С течение на времето пандемията не само ще засили политическото, икономическото и социалното разделение, съществували преди във всички общества, но и ще наложи нови разделителни линии. Колкото повече отстъпва страхът от COVID-19, толкова по-малко ще признаваме, че изобщо е съществувала истинска заплаха. Парадоксът е, че страните, които са успели най-ефективно да ограничат разпространението на вируса или на които им е провървяло да не бъдат засегнати от него, ще бъдат местата, където общественото мнение най-разпалено ще критикува правителството за наложената карантина.

Четвъртият парадокс на COVID-19 е, че той суспендира демокрацията, поне в Европа, но едновременно с това ограничи желанието на хората за по-авторитарно управление. Следствие от замразяването на гражданските права и свободи ще бъде по-скоро отхвърлянето, а не приемането на авторитарното управление. В началните етапи на кризата хората охотно дадоха извънредни правомощия на своите правителства, но те ще стават все по-неумолими, когато към проблемите на общественото здравеопазване започнат да се прибавят и икономическите проблеми. Такава е променящата се природа на катастрофата, причинена от COVID-19 - здравно бедствие, което ще се превърне в икономическо, а това прави политическите последици от кризата изключително трудни за предсказване.

Петият парадокс на COVID-19 е, че макар Европейският съюз да отсъстваше забележимо в ранните етапи на кризата, пандемията може да стане по-важна за бъдещето на съюза от всяка друга криза в неговата история.

Шестият парадокс на COVID-19 е, че макар разпространението на коронавируса да върна призраците на трите предишни кризи, разтърсили Европа през последното десетилетие - войната срещу тероризма, световната финансова криза и бежанската криза, той предизвика и преосмисляне на политическите резултати от тях.

Голямата рецесия доведе до нежелание за споделяне на дългове и съпротива срещу разхлабването на ограниченията върху правителствените разходи като начин за преодоляване на кризата. Сега се случва обратното. Европейският опит с войната срещу тероризма се различава от американския след 11 септември - европейците не желаеха да заменят своето право на лично пространство срещу повече сигурност. Сегашната криза преосмисля това решение. Бежанската криза завърши с мълчаливия консенсус, че затварянето на вътрешните граници в Европа е невъзможно и че ако това се случи, най-много ще изгубят източноевропейците. Сегашната криза показва, че е възможно границите да бъдат затворени поне за известен период и че Западна Европа също ще изгуби сериозно от това. Чартърните полети, организирани по време на пика на сегашната пандемия, за да бъдат транспортирани сезонни работници от Източна Европа до Франция, Германия и Великобритания, драстично промениха характера на дебата.

А седмият парадокс е, че докато Европейският съюз гледа на себе си като на последен защитник на отвореността и свързаността, може би натискът на деглобализацията ще е онова, което ще подтикне европейците да възприемат по-общи политики и дори да делегират някакви извънредни права на Брюксел.

В Европейския съюз общественото здраве открай време е в "компетенциите" на националните правителства. Когато всеки ден умираха хиляди италианци и испанци, Брюксел не каза почти нищо. Структурата на съюза се оказа непригодна да противодейства на разгръщащата се катастрофа и той играеше в най-добрия смисъл поддържаща роля.

Затворени в домовете си, европейците изведнъж престанаха да мислят за Европейския съюз. Италианците и испанците се почувстваха предадени от него, но насочиха огорчението си към другите европейци и техните правителства, а не към европейската бюрокрация. Докато хората бяха погълнати от преценката защо броят на заразените и на жертвите в някои европейски страни е по-нисък, отколкото в други, идеята за обща Европа изчезна. Никой не си направи труда да отчете броя на жертвите или заразените на континентално ниво. Нито едно правителство не призова за европейска здравна политика или за европеизация на личните данни, свързани с COVID-19.

В дните на пандемията Европейският съюз заприлича на Свещената римска империя през нейните последни десетилетия, когато хората на територията ѝ дори не са подозирали, че все още са част от нея. На много места в Европа кризата с COVID-19 намали ентусиазма на гражданите по отношение на Европейския съюз, но в същото време принуди правителствата да осъзнаят своята зависимост от него.

Изправени пред политическото предизвикателство на COVID-19, европейските лидери трябва да направят стратегически избор - или да се борят за запазването на глобализиран свят с отворени граници, или да работят в посока на по-мека версия на деглобализация. В крайна сметка те ще направят и двете. Брюксел ще остане последният поддръжник на глобализацията, като в същото време ще се опита да използва натиска от процесите на деглобализация, за да получи повече пълномощия и да се застъпи за по-силна интеграция в някои области. Глобалният характер на COVID-19 в съчетание с осъзнаването на факта, че икономическият национализъм от XIX век вече не е вариант за малките и средно големите европейски национални държави, може би ще даде шанс за нов териториален национализъм, в чийто център да бъде Европейският съюз. Коронавирусът научи европейците, че ако искат да останат в безопасност, не бива да толерират свят, в който лекарствата и маските се произвеждат извън Европа.

Не бива да разчитат и на китайски фирми за изграждането на европейската 5G мрежа. Ако светът ще става протекционистки, ефективният протекционизъм в Европа е възможен само на континентално ниво.

В острата фаза на сегашната криза видяхме как задоволяването на националния интерес става приоритет пред общия интерес. Когато Италия помоли своите съюзници за спешни медицински доставки, нито една държава от Европейския съюз не откликна. Германия първоначално забрани износа на медицински маски и защитно облекло, а Франция реквизира всички маски, които произвежда. Европейската комисия се оказа принудена да се намеси и да регулира износа на медицинско оборудване. Но ако завръщането на националната държава беше неизбежният отговор на такава масова заплаха за общественото здраве, в един свят без лидерската позиция на Америка и разединен от съперничеството между САЩ и Китай единственото реалистично решение за справяне със следващата фаза на кризата може да се окаже една по-обединена Европа и Брюксел с извънредни правомощия.

Големият парадокс с COVID-19 е, че затварянето на границите между държавите от ЕС и затварянето ни у дома ни направиха по-космополитни от всякога. Може би за пръв път в историята хората по цял свят говорят за едно и също и изпитват еднакви страхове. Докато прекарват безброй часове пред компютрите и телевизионните екрани, те непрестанно сравняват случващото се с тях самите и случващото се с другите другаде. Възможно е това да се дължи на особения исторически момент, но не можем да отречем, че сега се чувстваме обитатели на един общ свят.

Сред големите илюзии на глобализацията през XXI век е и тази, че само мобилните хора са истински космополитни и че само индивидите, които се чувстват у дома си на различни места, могат да споделят универсалистки разбирания. Истината обаче е, че първият истински космополит, Имануел Кант, никога не е напускал родния си Кьонигсберг. В различни времена градчето е попадало в пределите на различни империи, но той винаги е предпочитал да остане в него. Днешният парадокс на глобализацията (или на деглобализацията) вероятно е започнал с Кант. COVID-19 зарази света с космополитизъм, като същевременно настрои държавите против глобализацията.

* Това е откъс от последната книга на световноизвестния политолог Иван Кръстев "Утре ли е вече?". Тя ще излезе на 28 май едновременно в 19 държави, а премиерата й в България е на 28 май.