Оризът и водата

Без вода няма ориз

Земеделската кооперация "Единство" е типичен арендатор, занимаващ се с отглеждането на ориз. На около 3400 декара, приблизително 20% от общата площ, която кооперативът стопанисва, се отглежда ориз. Той допринася за около 50% от приходите им, а причината да не се произвежда повече е отново водата. "При 80% загуба на вода оскъпяването е голямо", коментира Антон Джоглев.

Разходите за водата са около 20% от всички разходи за производството, а за да достигне до потребителя 1 кг ориз, по веригата отиват 3400 литра вода. Липсва вода за напояване, а за един декар от насаждението са нужни средно около 2400 куб.м вода. Затова и ръстовете или спадовете в производството на ориз у нас силно зависят от цената на водата. До 2009 г. тя се субсидираше от държавата и това е една от причините за увеличеното производство в периода 2005-2010 г. Друг стимул за оризопроизводителите са растящите световни цени на храните, включително и на ориза.

Джоглев обяснява, че началото на оризопроизводството в България е поставено още в далечната 1496 г., но по-широко разпространение културата намира през XVII век, а в момента се отглежда в три области - Пловдив, Пазарджик и Стара Загора, т.е. там, където теренът е равен и не се налага терасиране. Според него основното, за да има оризопроизводство и занапред, е държавна политика и планиране за разходване на водата.

"В момента цари хаос и имаме язовири, които са празни, на практика на санитарния минимум. Те захранват около 30-40% от оризищата в България. Затова е възможно тази година  с около 20% до 30% по-малко да бъдат засетите площи. Оттам количеството произвеждана продукция ще спадне, което може да доведе и до покачване на крайната цена, ако се окаже, че има дефицит", добави той.

Проблеми с натрупване

В момента държавната компания "Напоителни системи", която е и монополист, не инвестира никакви средства в инфраструктурата, за която трябва да се грижи, и това продължава с години. Така в много от случаите оризопроизводителите са принудени сами да поддържат водната инфраструктура за своя сметка. Проблемът не е от вчера и е сред често коментираните от оризопроизводителите, а това, заради което проблемите при "Напоителни системи" досега не изпъкваха сериозно, е, че към момента житото преобладава като култура, а тя не изисква поливане.

Така в страната по данни на "Напоителни системи" се поливат едва 320-330 хил. декара (ориз, зеленчуци, царевица, тютюн, лозя) от 5.3 млн. декара поливни площи (последните данни са от 1999 г.). На практика ситуацията съвсем не отговаря на проекта за националната стратегия за развитие на България до 2020 г., според която се залага на балансираното земеделие и на по-голямо застъпване на зеленчуците, плодовете и животновъдството.

Нужда от вода остава и най-вече от инфраструктура, която да я доведе до желаното място (не само до оризищата) без загуби и на добра цена. Това накара миналата година Министерството на околната среда и водите да направи изчисления, че минималните необходими средства за инвестиции във водностопанския сектор са 12 млрд. лв., а за пълна модернизация и достигане на европейски стандарти ще са необходими 43 млрд. лв., но вторият вариант беше определен като утопичен от ведомството.

Положителните примери

В България има 30-40 оризопроизводители и повечето са арендатори и земеделски кооперации, а средният добив варира между 350 и 450 кг/дка. Най-големият производител у нас е "Арон". Компанията е собственост на Георги Видолов и Мирослав Праматаров, които преди две години пуснаха в експлоатация и предприятие за производство на ориз заедно със силозно стопанство за съхранение на 12 хил. тона зърно.

Миналата година средният добив на декар, постигнат от компанията, е бил около 600 кг ориз, а общо произведената продукция е била почти 10 хил. тона, близо 60% от тях са отишли за износ, разказва Видолов. Основният им пазар за 2012 г. е Турция (2 хил. тона бял ориз и 4 хил. тона оризова арпа) и по-малко за Албания, Полша, Дания.

Оризът е монокултура и когато се отглежда с десетилетия, почвата обеднява и качеството и се влошава. Затова в България ориз се засява не повече от 3-4 години последователно, след което се сменя културата. Фотограф : КРАСИМИР ЮСКЕСЕЛИЕВ

Въпреки немалкото проблеми компанията предвижда за 2014 г. една допълнителна нова сушилня, инвестиция за 1.2 млн. лв. "Тази година трябва да приключим с проектирането и от следващата пролет да започнем изграждането и в рамките на годината да я приключим. Идеята я имахме още отпреди две години, но се наложи да изчакаме да станат ясни изискванията за новия програмен период, за да можем да използваме съфинансиране по европейските програми", добави той. Двете дружества на Видолов и Праматаров - "Арон" и "Арон райс", имат няколко изпълнени проекта с европейско финансиране.

Последните години "Арон" придобива земя и увеличава площите си с по 500-1000 декара годишно, но оризащата почти няма накъде да се разширяват. Видолов обяснява, че по-голямата част от оризищата в страната са възстановени последните години, а да се правят нови е изключително скъпо начинание, изискващо големи инвестиции.

"Арон райс", дружеството за преработка на ориз на двамата предприемачи, продава продукцията си предимно на едро - на клиенти, които предлагат ориз на пазара под техни марки. Компанията обаче предлага и ориз под собствена марка - "Ризарон", но я използва по-скоро като начин да представи фирмата и да покаже качеството на продукцията, а не с идея за завземането на някакъв значим пазарен дял, коментират от дружеството.

Качествен ориз

През последните 3-4 години консумацията на глава от населението в България се повишава от 6 кг на 7.5-8 кг годишно. Оризът безспорно е от полезните и евтини храни, казва Видолов, но според него по-голямото потребление се дължи не толкова на променени хранителни навици, а на подобреното качеството на произвежданата продукция, сравнено с десетилетие по-рано.

Българският ориз е качествен и една от основните причини е, че все още почвите не са амортизирани, не са заразени и т.н. Това всъщност се дължи на изоставянето на много оризища в трудните години или заради реституцията, което позволи на почвата да се възстанови, обяснява предприемачът. Оризът е монокултура и когато се отглежда с десетилетия, например в страни с традиции като Италия, Гърция, Турция, почвата обеднява и качеството и се влошава.

При по-продължително отглеждане почвата се заблатява и засолява, появяват се плевели и болести. Затова в България ориз се засява не повече от 3-4 години последователно, след което се сменя културата.

Агрономи от Турция

Проблемът с кадрите в оризопроизводството също се оказва сериозен. "Интересното е че има много арендатори, които наемат хора от Турция. Това е поради липсата на кадри. Плащат им тройно повече, но са сигурни, че няма да имат проблеми с продукцията. Просто няма обучени хора и ако е имало агрономи с познание за оризпроизводството, те отдавна са избягали.

Браншът се сблъсква с липса на агрономи и се налага да "внася" специалисти от Турция. Липсват дори трактористи. Фотограф : КРАСИМИР ЮСКЕСЕЛИЕВ

Затова сега наново се налага да изграждаме култура към ориза", обяснява Видолов. "Ние например внасяме всички препарати от Италия, а също и литература, тъй като там имат сериозни традиции." Той отбелязва, че липсват дори трактористи, при условие че заплатите не са ниски, и коментира, че има нова техника, с която няма кой да работи.

Друг проблем по думите му е, че българските преработватели не могат да изнасят готова продукция заради политики, прилагани от други държави, които следят повече за интересите си. В Турция например е много е по-евтино да внесеш арпа, отколкото бял ориз. Това обаче го прави почти всяка държава - Русия, Украйна, съседните ни страни.

Само в България няма политика, която да защитава местното производство, твърди предприемачът. По думите му в България влиза евтин и крайно некачествен ориз от Египет, Камбоджа и други страни, третиран с всевъзможни препарати. Освен това това в Гърция например получават 140 евро субсидия на декар, казва Видолов, а ние - по-малко от 20. Този ориз идва тук и автоматично е с 20-30 стотинки по-евтин от българския.