Подслушано в учителската стая

Валерия: Спомняте ли си първия учебен ден като преподаватели?

Александър: Беше преди осем години някъде. Беше супер. Влязох с взлом и започнах да ги организирам на секундата. Аз дотогава не бях преподавал на ученици. Бях се сблъсквал по автобусите с тях и с някакви четвърти-пети клас по кварталите, които викат "копеле, дай една цигара". И аз им казвам: "Копеле, няма да ти дам цигара." Ей това ми бяха сблъсъците с учениците дотогава. Явор: Аз съм на мнение, че в днешно време на много от учениците, а и на училищата им се смъква нивото. Александър: Какво значи да им се смъква нивото? Явор: Например, че научават все по-малко. И като цяло начинът да научиш нещо в тази образователна система е или сам ученикът да си дърпа и да се бори, или пък училището да не му дава шанс да се измъкне, без да се е научил.

Теодора: Вторият вариант е по-добрият.

Явор: Щом има такова нещо като отсъствия в дневниците, те имат право да се пишат, да се следят, да се стягат учениците. И щом има оценки и не се минава, ако оценката ти е недостатъчна, не е редно да се пишат масово шестици примерно. Защото за съжаление има такива практики. Наскоро имаше репортерско разследване за това как училища манипулират матурите. Тоест съучастници на учениците се явяват ръководствата на тези училища и заедно те лъжат държавата и останалите ученици, че е научено нещо. Браво на медиите, браво на всякакви разследващи органи, които биха тръгнали да се борят, за да разкрият такива неща. За съжаление органите не го вършат толкова, колкото медиите напоследък са свършили подобни разследвания.

В.: Какво друго затруднява ежедневната ви работа?

Теодора: Аз имам такъв случай с едно детенце от моя клас, на който съм класна. То е с приемен родител, който не го пуска никъде. Понеже е седми клас, трябваше сега да кандидатства, но майката не му даваше 4 лв., за да си заплати таксата за изпита. Детето искаше да си остане в нашето училище с изобразително изкуство, но тя му беше казала, че тотално го спира от тези неща и го праща в общообразователно училище. Тогава аз отидох, говорих с директорката и тя се съгласи да платим таксата на детето. Ходих до банката с моята лична карта, с моите данни платих на детето, водих го до училището за самия изпит по рисуване. Оказа се, че трябва и медицинско да се извади. Отидохме в седем часа сутринта с детето при личната лекарка и извадихме медицинското. В момента детето е прието в нашето училище с рисуване - точно това, което искаше. Когато го разказвам това на колеги и приятели, те всички ми казват, че съм луда. Това на мен не ми харесва в цялата система. Защо трябва да не помагам?! Защо трябва да вляза, да си предам урока и да си изляза? Това не ми харесва, а виждам, че е масово. Явор: Поздравления за това, което си направила. Всякакви такива геройства в една консервативна система е нормално да се приемат на нож. Това малко омаловажава всяка детска усмивка.

Теодора: Да, аз не виждам какъв е проблемът в това един учител да е близък с децата. А го усещам като натиск и като проблем. Александър: То никой не те спира да си близък с тях. Аз така съм бил близък с всичките си ученици. Аз имам проблем със самата образователна система. Не съм се задълбочавал много-много, малко повърхностно гледам на нещата, тъй като се занимавам основно с дизайн. Обаче откакто преподавам в училище за средно образование, срещам един по-скоро социален проблем, свързан с отношението на родителите към средата, към децата си, възпитанието. Ние правихме кампания с една асоциация на европейските училища и ходихме на доброволчески програми да рисуваме в помощно училище за деца с аутизъм и други диагностицирани заболявания. И една майка ми казва: "Не е ли много тежко за децата? Как може да им причиняваме това нещо?" А нашите ученици въобще нямаха никакъв проблем. В началото имаха някакви предразсъдъци, но след като видяха за какво става въпрос, после даже станаха много по-въодушевени, по-отворени. Теодора: Те не го мислят въобще от тази гледна точка. Аз пък преди няколко месеца имах проверка от инспектората. Бях се подготвила, нямам никакви проблеми по принцип с децата, урокът се получи перфектно. Но след това си тръгнах разплакана от училище и казах, че няма да се върна там. Проблемът беше, че самата проверка беше супер документална. Никой не ме попита ти как общуваш с тези деца. Говориш ли си с тях? Разбираш ли се с тях? Искаха да характеризирам всяка оценка на всяко дете защо съм я писала. Питаха ме защо по време на час не съм посочила някое дете да погледне нещо в учебника. Аз бях направила презентация на базата на учебника. Изобщо всичко беше перфектно. Но никой не се интересува за моите отношения с децата. Явор: Аз също много време прекарвам, разговаряйки с някои от тях или пък с групи. Много са сладки, като почнат да се хвалят помежду си каква магария са направили. И после половината се кефят, половината се издават. То по-правилно е учителят да е сред тях, когато правят глупостите. Особено като са на пътуване по състезания, лагер-школи. Тогава е по-лесно да си в епицентъра. И даже самият ти да им даваш идеи какво да играят, какво да спортуват, какво приключение да си направят. Тогава, стига да им е достатъчно интересно, няма да им останат сили нито за цигари, нито за алкохол или наркотици. Вярно, че аз съм малко облагодетелстван, че се занимавам с по-малки и по-луди деца. На тях им хрумват по-забавни неща. Мисля си, че по-хитрите деца могат да измислят по-щури идеи. Аз си мисля, че ако се създаде някаква обстановка, в която всеки да изненадва другите, да изпъква по свой начин, всички деца ще се чувстват справящи се.

Александър: То това хубаво го казваш, ама на практика как става тая далавера? Как създаваш примерно среда, която да е благоприятна за различните темпераменти? Защото аз ги гледам и като темперамент. Като има в клас петима холерици, става ужас. Явор: В интерактивно изкуство като разработката на игри може да се направи нещо, което другите деца да си кажат "Ха! Това е яко и другите му се кефят. Обаче аз съм тарикат, ще си направя по-яко и от това". И в една такава обстановка, в съревнование помежду си, вече много кофти идеи излизат от главата им и правят място за добри идеи. Александър: Може и така да е, обаче аз не съм попадал в такава ситуация. Явор: Попадал си със сигурност. Когато двайсет от твоите деца рисуват едно и също нещо, едно от тях казва "Ето това нарисувах" и другите казват "Уау".

Александър: Проблемът е, че тия деца са дошли с желанието да го правят това и когато рисуват едно и също, тия, на които не им се е получило, казват "Аз съм супер зле". Обаче аз пък ги научих да не се сравняват, защото това е най-тъпото нещо за мен. Явор: Има деца, за които конкурентната обстановка е благодатна. Има деца, които предпочитат да са първи. Има и деца, които се справят много добре, когато не са център на вниманието.

Александър: За жалост са ми казали да пиша оценки и аз го правя, но изобщо не искам да ги оценявам. Кой съм аз, за да те оценявам? Какво като съм учител? Аз предпочитам да менторствам, да си говорим.

В.: Какви бяха вашите учители? Имахте ли някой, който ви смразяваше кръвта?

Александър: Аз, понеже съм хванал няколко години от соца, имаше една учителка, която Макаренковите методи ги беше научила добре. Заради тази жена аз не обичам да чета. Като видя букви и вече съм изпаднал в шок. Тя преподаваше по родна реч. В първи клас ми казваше, че съм кръгла нула. Една съученичка си беше драскала нещо по чина и тази жена дойде и я накара да си изближе чина. Този момент никога няма да го забравя.

Явор: Учителите и хлапетата, особено от детската гледна точка, съвсем изглеждат като две враждуващи армии, които нямат нищо общо и никога не можеш да минеш от единия в другия отбор. Според мен ученикът трябва да гледа на училището като на площадката, от която ще изстреля своята ракета в Космоса. Съветвам децата да си гонят шестиците, ако толкова им е важно, но повече да се възползват от наученото, от изживяното. Няма смисъл, като пораснат, да гледат с носталгия на училището. Теодора: Защо? Аз с голяма носталгия гледам към училището. Даже сега, като бие звънецът за влизане в час, в първите секунди имам чувството, че аз трябва да вляза в час. Между другото масово се говори за уважението между ученик и учител преди и сега. За мен това е както си го направиш.

Александър: В повечето случаи, когато няма уважение, то си идва от семейството. Бащата идва и ми вика: "Епа то тука е ясно, че нищо няма да научи." И аз направо не знам какво да кажа. Виждам, че има някакъв проблем и ме е яд не за този човек, а за детето. Аз само дето не казвам като на балерините: Майка ти, баба ти и прабаба ти от двете семейства да дойдат да ви видим костната структура, че да видим дали ставаш.

В.: Вие опитвате ли се да бъдете пример за децата?

Александър: Ние не се опитваме. Ние сме пример за децата. За нашата среда нали все се говори, че нямало развитие, какво ще правят с дизайн и т.н. Аз съм им живият пример, че има шанс. И общуването си остава досега, още от първия ми випуск. Чуваме се, питат ме за съвети. Все пак и в една и съща сфера работим.

В.: Приемате ли работата си като призвание?

Теодора: О, не! Не мога да го приема като такова. Много си харесвам и обичам работата, но не мога да го приема като нещо, което ми е писано. Александър: И аз, въпреки че една от игрите, които бях измислил като малък за лятната ваканция, беше "училище". Теодора: И аз това съм го играла много пъти и винаги съм била учителката.

Явор: На мен не ми хареса формулировката на въпроса, защото няма такова нещо, което да ми определя моята съдба. Просто съм щастлив да съм преподавател. И това не ми е достатъчно даже, че съм щастлив. Виждам, че се получава.

Фотограф : Цветелина Белутова