Децата на третото хилядолетие

Готова ли е образователната система за децата на третото хилядолетие?

Ако трябва да дадем кратък и честен отговор – не.

На първо място, липсва разбирането за нуждите на тези деца. Образователната система все още се опитва да форматира децата според своите нужди за запазване на едно утвърдено с годините статукво, а не да отговори на нуждите на децата за реализиране в един динамичен и бързо променящ се свят. Въпреки че в нормативните документи се говори за развиване на умения, акцентът и в преподаването, и в оценяването е върху възпроизвеждането на знания, върху представянето на единствено верния отговор, а не върху процеса на търсене на възможните решения. Образователната ни система все още е конструирана върху наказване за всяка грешка, а не върху стимулиране на изследователските умения, неизбежна част от които е грешката. Затова и децата, свикнали да експериментират и изследват различни възможности в игри, в които след грешка имат "още един живот", бързо губят интерес и мотивация в една система, в която грешката е окончателна.

Друга съществена липса на днешната образователна система е неспособността й да включи всяко дете по пълноценен начин. Силният акцент върху конкурентността както между учениците, така и между училищата води до "изхвърляне" на тези, които не се вписват в картинката поради някаква причина: ако си много беден, социално занемарен, имаш някакво увреждане, не говориш добре български, имаш някакво психично страдание, което те кара да се държиш неадекватно – вероятността да си силно нежелан и изтикван в ъгъла е много голяма. Липсата на индивидуален подход е съществен дефект на образователната система, която е силно фокусирана върху това да вкара децата в предварително зададени рамки, вместо да стимулира напредъка на всяко дете спрямо собствените му способности и интереси.

Има и още една страна на образователната система, която съществено пречи за пълноценното развитие на потенциала на всяко дете – липсата на ефективно взаимодействие между семейството и училището. Двете най-важни среди за развитие на детето функционират в значителна изолация една от друга, а контактите между тях се свеждат предимно до прехвърчащите искри на високо напрежение по въпроси, за които дори не е изяснено дали са спорни. Липсата на фокус върху изграждането на истинско партньорство, а не просто предаването на детето от ръце в ръце в двете посоки, води до това, че всяка от страните се чувства неразбрана, неоценена и готова да влезе в битка по най-малък повод.

Всичко това са много съществени пречки пред образователната система да бъде в крак със съвремието, но не означава, че нищо не може да се направи.

Вече няколко години асоциация "Родители" заедно с нашите колеги в Националния център за безопасен интернет настояваме за

въвеждане на дигитално-медийна грамотност като комплекс от ключови компетентности

които да бъдат органично вградени в цялото образование от първия до последния клас. Тук не става дума за технически знания, а за уменията на XXI век – децата да се научат да търсят, да намират и критично да оценяват информация в условията на изобилие от противоречиви източници; да развиват социалните си умения, което означава да комуникират и сътрудничат успешно, включително да изграждат и управляват дигитална идентичност; да създават собствени творчески продукти и да зачитат принципите за авторски права и интелектуална собственост; да идентифицират и решават проблеми и при това да не вредят на другите и на себе си.

Съвместната ни работа с учители в различни училища показва, че въвеждането на тези умения чрез разчупване на стандартните подходи в часовете по всеки предмет води до повишен интерес на учениците към учебния процес, по-добро усвояване на знанията и най-важното – до изграждане на търсените умения на XXI век. Пречка пред широкото въвеждане на този подход е недостатъчната автономия на училищата по отношение на организацията на учебния ден - класно-урочната форма значително затруднява гъвкавостта при планирането и провеждането на часовете с методи, различни от наложената схема "изпитване - преподаване - домашно". Промяна в тази посока би развързала ръцете на учителите да търсят и прилагат иновативни подходи и методи в съответствие с нуждите на техните ученици. По-голямата автономия на училищата и ориентирането към контрол чрез измерване на напредъка на учениците, а не чрез проследяване на всяка стъпка в учебния процес биха насърчили и индивидуалния подход, и напредъка на всяко дете спрямо собствените му интереси и житейски цели.

Не на последно място промяната на нагласите спрямо партньорството с родителите и отварянето на образователните институции към общностите, в които те работят, значително би подобрило качеството на образованието и удовлетворението на всички участници в него. Осигуряването на време, заплащане и квалификация на учителите за работа с родителите е задължителен елемент от този процес. Важна част от това е осмислянето на нуждата от равнопоставено участие на двамата родители в училищния живот на детето, включително и в случаите на родителски конфликти. Индивидуализирането на работата с децата неизбежно ще се отрази и на работата с родителите поради необходимостта от по-детайлно познаване на всяко дете, неговата среда и възможностите и ограниченията, които тя предоставя за пълноценното му развитие. В същото време училището е и естественият център, около който да се развиват местните общности, да се откриват пространства за разговори за ценностите, които ги обединяват, и да се търсят решения на непрестанно възникващите въпроси, свързани с грижата за децата в съвременния динамичен свят. Всичко това обаче изисква последователни действия и ресурси, което означава, че е необходима и цялостна политика от страна на държавата в подкрепа на детето и семейството – както във всички области на живота на детето, така и специфично в образованието. За съжаление това, което виждаме до момента, е една твърде плаха промяна, която като че ли основно се опитва да съхрани статуквото и реферира към модели от миналото, без да отчита нуждите на децата на XXI век. Отделните проблясъци дават надежда, че нещата могат да се оправят, но все още сме далече от мечтаната промяна.