Ранното разделение по способности е вредно за образованието на всички

Приемът, който се прави с проверка на способностите на входа (с някакъв вид изпит или състезание) по дефиниция отсява учениците по способности. Когато в резултат от изпита ги поставим в различни училища това по дефиниция е сегрегиране по способности. Така се нарича от изследователите и в докладите на международни организации и така трябва да се нарича, защото за това става дума. Не мога да разбера защо Милена Дамянова не е съгласна с нещо, което е така по дефиниция. Може би несъгласието идва не от безспорния факт на сегрегацията, а от това дали тя има вредни последствия за образованието. Когато прокарваме политики не трябва да се уповаваме на личното си съгласие и несъгласие, нито на наслоените в обществото предразсъдъци и погрешни схващания, а на това, което ни казва задълбоченото изследване на образованието – на българското и на това в други страни по света. А огромен и нарастващ масив от изследвания показва, че ранното разделение по способности е вредно за образованието на всички. Това е отразено и в препоръките и коментарите на Световната банка, това ни казват резултатите от PISA, това ни казват резултатите от българските матури, това ни казват и политици от други бивши социалистически страни, които са имали потенциала да вкарат образователните си системи в ново, по-добро русло.

Не мога също да разбера защо безспорният факт, че неравенствата в шансовете идват още от семейството се изтъква като причина образователната система да не прави опит да ги намали, а напротив – да ги увеличава. Резултатите от международното изследване PIRS наистина показват, че към 4-ти клас вече има големи разлики в постиженията на учениците, които могат да бъдат проследени назад във времето до различни родителски практики и различни инвестирани от семейството ресурси в зависимост от социално икономическия статус и образованието на родителите (вижте например доклада, който подготвихме за УНИЦЕФ). Но в демократичните страни (и от десни и от леви правителства) това не се използва като оправдание за образователната система, а като аргумент да се търсят начини тези различия да бъдат намалени.

Склонен съм да разбирам онези родители, които имат позитивен личен опит с профилирани училища. Тези, които са учили в математически гимназии или чиито деца са учили там или тези, които си мислят, че техните деца ще попаднат там. Убеден съм, че те грешат, но позитивният личен опит не подлежи на опровержение и не мисля че моята задача в този дебат е такава. Не разбирам обаче защо образователната политика трябва да се базира на позитивния личен опит на една много малка част от населението в допълнение към грешно интерпретираните данни.

Накрая специално подчертавам, че това което защитавам като теза не се различава от това, което бих практикувал лично. През последните 10-тина години близки и познати са ми искали съвет как да постъпят, когато дойде време децата им да изберат училище (обикновено след 7-ми клас) и кое "елитно" училище е най-добро. На никого не съм препоръчвал на тази възраст да товари децата си със свръхамбиции и да ги кара непременно да кандидатстват в профилирано училище. Няма да скрия, че повечето от хората, които са се обръщали към мен, не ме послушаха, въпреки че ми имаха някакво доверие (иначе нямаше да търсят съвет). Просто такъв е изграденият стереотип в обществото ни. От друга страна хората, които се изправят пред подобна дилема, вече малко или повече са си наумили, че децата им трябва да влязат в профилирано училище и да бъдат сред избраните и вероятността да бъдат разубедени е малка. Така че търсенето на съвет е било донякъде про форма.

Оттам нататък, тези хора се разделят на три групи. Ще ги изброя, защото те много добре илюстрират реално съществуващи големи групи в образователната ни система.

1. Първата, нищожна по размер, група са тези, които наистина не накараха децата си да кандидатстват в профилирани училища. Те и до днес се чудят дали не са сбъркали (дали не съм ги подвел). По отношение на тях съм абсолютно спокоен пред съвестта си не само, защото моят съвет едва ли е бил решаващ.

2. Родителите и децата от друга, също нищожна по размер, група решиха, че ще кандидатстват и успяха. Те общо взето са убедени, че са направили правилния избор. Аз не съм.

3. Най-многобройната група са тези, които не ме послушаха и бързо съжалиха за това, защото децата им така иначе не успяха да влязат в желаното училище. Останаха им само разочарованието и неприятният етикет на неудачник, който на тази възраст има сериозен травмиращ ефект (мисля, че детските психолози, които следят новите изследвания по темата, ще потвърдят това). Не, защото техните деца не са добри ученици и нямат талант. Просто в тези гимназии (да вземем за конкретен пример математическите) почти всички, които кандидатстват, са доста добри по математика и абсолютно всички (повечето погрешно) са убедени, че имат добър шанс да успеят да бъдат приети. А елитисткото образование обича да поставя на децата етикети от най-ранна възраст, което е едновременно грозно и разрушително по отношение на мотивацията и ресурса за учене.

В нашата система има добри математици, които не продължават образованието си, защото родителите им нямат пари за транспорт и/или квартира в по-големите градове. Освен това със симулация може да се покаже, че селектираща система като българската, която забравя обучението на голяма част от учениците, има изключително висока вероятност да похаби много таланти. В този смисъл някой (или някоя), които наистина са имали потенциала да получат Филдсов медал или Нобелова награда (ние никога не сме получавали тези най-престижни отличия), може спокойно да са отпаднали от българско училище в четвърти клас.

Защо отсяването чрез състезания и сегрегирането по сбособности не дава най-добрите образователни резултати? Причините за това са дълбоки. Вкоренени са в мотивите за учене и основните движещи сили на ученето. Вече е доказано, че това не е само мотивът да покажеш, че си най-добър (по-добър от другите). Силни социални инструменти за ученето са желанието и усилията да обясниш нещо на други, които го разбират по-слабо, способността да участваш в екипи с разнородни способности и да се учиш от другите, способността да допринасяш за групови проекти, където резултатът зависи от всички и т.н. Всичко това, пак повтарям, не се получава добре в социално стерилна среда, където всички са предварително подбрани.