Във фокус

Мисия Оснабрюк

Театрална постановка по романа "Мисия Лондон" на Алек Попов се игра на германска сцена

Силвия Петрова

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.

След приключването на снимките по филма "Мисия Лондон" Алек Попов успя да види текста си и в сценичен вариант, поставен в Германия. Спектакълът на младия режисьор Себастиан Хирн откри фестивала за съвременен театър SPIELTRIEBE в германския град Оснабрюк. Минималистична сценография (една солидна сива стена с надпис "Bulgaria"), интересен прочит (който изобличава не само българския културен комплекс, но и перфидността на западния свят) и донякъде хаотична актьорска игра отличават прочита на Хирн (завършил във Виена, режисьор и сценограф в Берлин, Щутгард и Мюнхен).

Как решихте да поставите български роман на немска сцена?

Идеята беше на драматурга на театъра в Оснабрюк, Юрген Попих, който много хареса текстовете на Алек Попов. Мога да кажа, че познавам донякъде Източна Европа, но не съм бил в България. Често съм работил с една българска сценографка, Моника Стайкова. Тя ми помогна за пиесата, като ми обясняваше някои неща от гледна точка на политическия им контекст и ми даде една книжка с песни за партията, които са се изучавали преди в България. Използвам една от тях в представлението. Как адаптирахте текста за сцена? Беше много трудно, защото романът на Алек Попов има много сюжетни линии и функционира чрез постоянно превключване между тях. Неговият текст е по-скоро подходящ за филмов сюжет, защото наподобява техниката на филмовия монтаж, която трудно се поставя на сцена. Променяхме текста до последния ден преди премиерата, когато трябваше да съкратим представлението с половин час, за да се вместим в програмата на фестивала.

Във вашата версия сте добавили един монолог от "Поръчението" на Хайнер Мюлер. Каква е идеята на този пролог? В романа си Алек Попов подплатява текста чрез монолозите на посланика с една сериозност, върху която се развиват комичните диалози. Тази перспектива е изключително важна, защото ако я махнеш, ще остане само комедията. И след като нямах възможност да оставя текстовете на разказвача, трябваше да намеря друг начин, за да създам това мета ниво. Тогава се сетих за този текст на Хайнер Мюлер. Алек Попов започва книгата си с един цитат от Мао Цзедун и завършва с полевия дневник на една българка, принудена да се бори за социалистическата идея в Южна Америка, но типично в гротескния стил на книгата, накрая капиталистическите пари от диамантите, откраднати от българката, отиват за революцията в Перу, като се превръщат в една пубертетска идея за революционна романтика. Хайнер Мюлер е писал този текст в началото на 80-те, по времето на промените в Южна Америка, когато интелектуалният елит в Източна Европа, отрезвен от утопията на реалния социализъм, се е надявал, че идеята на социализма все пак може да приеме друга форма на друг континент. Какво ви интересува в текста на Алек Попов? Темите, които се засягат в романа, изобщо не са само български, а общоевропейски. От една страна, той тематизира изолацията, социалистическото минало, както и зависимостта от Запада, а от друга, представя корупцията и арогантността на богатия свят, в случая Англия, която по времето, когато е писан този роман, се намира в състояние на турбо капитализъм. Затова текстът е универсален. Както и отделните фигури, като например готвачът в посолството. Този Баничаров, разбира се, носи в себе си нещо много източноевропейско като характер, но всъщност е класическата фигура на мързеливия готвач.

В нашето клише за Германия всички готвачи са отговорни, работливи и коректни. Да, клишетата за германците се свеждат или до това, че те са нацисти, или че са работливи, а истината винаги е някъде другаде. Във всяко немско държавно предприятие можеш да срещнеш същите клишета, както в България. Вземете за пример театрите в Германия. Това е една запазена архаична система, подобна на социалистическо предприятие, в която виреят също такива готвачи. И тук има страшно много хора, които са неуволняеми, корумпирани или просто не си вършат работата, както трябва. В романа на Алек Попов жените сякаш са по-силните характери. Във вашето представление това е още по-подчертано. Защо?

Мисля, че и в живота често е така. В кризисни ситуации мъжете са малко безпомощни сред такива силни жени и изпадат или в състоянието на ленивост на готвача, или проявяват нервната амбиция на кариериста Варадин. Това може да се види и при Ангела Меркел, която винаги е самоуверена, докато мъжете около нея нервно подскачат.