Отвъд ръба на закона и морала

- Защото не е икономически основана на реално покачване на стойността на ползвания от самите банки кредитен ресурс, а цели увеличаване на печалбата на банките

- Защото поради горните причини банките напълно съзнателно заблуждават клиентите си при сключването на договора чрез неясни, подвеждащи и неравноправни клаузи и чрез максимално усложнена система на препращания между различни документи – договор за кредит, общи условия, методика за определяне на лихвата и т.н.

Практиката на българските банки във връзка с определянето на лихвите е и незаконосъобразна по редица причини:

Чл. 58, ал. 1, т. 2 от Закона за кредитните институции задължава банките да уреждат с общите си условия "метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита". И двата използвани от закона израза "метод" и "условия" означават само едно – че общите условия на банките трябва да съдържат:

- конкретни и обективни пазарни компоненти, въз основа на които се определя лихвата

- конкретен алгоритъм за изчисляване на лихвата въз основа на избраните базисни компоненти, който е обективен и не зависи от усмотрението на банката и чието правилно прилагане може да бъде проверено от клиента.

В практиката на българските банки обаче тeзи изисквания не се спазват. На първо място, както многократно е посочвано и от Любомир Христов, банките невинаги използват обективен пазарен компонент, определян от трета независима институция. На следващо място, използваният от банките метод за изчисляване на лихвата няма характеристиките на обективен алгоритъм и позволява лихвата да бъде увеличавана по усмотрение на банката и без да може да бъде проследена връзката между промяната на базовия пазарен индекс и крайното решение на банката. По този начин покачването на базовия компонент (например едномесечен EURIBOR) с половин процент може да доведе до покачване на лихвата с два процента, а защо не и с десет.

Някои банки стигат дори по-далече, като уреждат метода за изчисляване на лихвата не в общите си условия (както изисква чл. 58 от Закона за кредитните институции), а в отделен документ, който не се предоставя на клиента и може да бъде открит единствено на сайта на банката. По този начин банката не само пряко нарушава изискванията на закона, но и принуждава клиентите си да сключват договори за кредит, без да имат каквато и да било яснота кога и по какъв алгоритъм лихвата може да бъде увеличавана.

Съгласно чл. 430, ал. 2 от Търговския закон "заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката". Изискването на закона за "уговаряне" на лихвата изключва възможността тя да се определя

едностранно от банката

В повечето договори за кредит обаче е записано, че лихвата се формира въз основа на "базов лихвен процент", определян периодично от банката. Подобна клауза само е "маскирана" като договорна. По същността си обаче тя е форма на произвол и фрапираща подигравка с ценностите на правото и изискванията на закона. Не съществува друга област, в която дължимото от едната страна по договора да се определя единствено от самата нея, без оглед на волята на другата страна. В този смисъл изказванията на редица банкери, че клиентите заплащат лихвата, която доброволно са уговорили, са евфемизъм, зад който се крие неприятната усмивка на икономически силния, който е успял да измами клиентите си.

Не по-малко важно е също така, че въпреки наличието на специален закон за потребителските кредити в отношенията си с физически лица банките са длъжни да прилагат и Закона за защита на потребителите. Този закон съдържа редица разпоредби, на фона на които практиката на българските банки е незаконосъобразна, а съответните договорни клаузи – нищожни, тъй като са неравноправни.

Проблемите с произволното увеличаване на лихвите се задълбочават от една друга добре известна практика на банките – т.нар. такса за предсрочно погасяване на кредита, чието начисляване често също противоречи на закона. Тази "такса" всъщност е тоягата, която не позволява на клиентите на банката да прекратят без загуби договорните си отношения с нея при непоносимо за тях увеличаване на лихвите. Подобно на "уговарянето" на лихвата, таксата за предсрочно погасяване също има маскировъчен характер, тъй като не цели покриването на реални загуби на банката, а единствено

закрепостяването на клиентите

и защитата срещу конкурентни оферти на други банки.

Съгласно чл. 58, ал. 2 от Закона за кредитните институции "разходите по кредита се определят изрично и изчерпателно с договора за кредит, включително за случаите на предсрочно погасяване". Тази разпоредба не оставя никакво съмнение, че евентуална такса за предсрочно погасяване трябва да бъде уговорена в самия договор за кредит (а не в общите условия или тарифата на банката). Българските банки, които спазват това легално изискване, обаче са единици. Останалите прикриват таксата за предсрочно погасяване чрез сложна система от препращания между договора, общите условия и тарифите си. Предпочитаният начин на "скриване" на таксата е уреждането й в тарифата на банката. По този начин клиентите трябва да изчетат десетки страници абсолютно неотносима към тях информация (по правило – с подобаващо дребен шрифт), за да имат възможност  - например в т. 19.2.5. – от тарифата да открият това, което ги интересува. Отделен е въпросът, че клиентът няма как да предположи, че тарифата за предоставяните от банката услуги крие подобни санкции за него.

Горните проблеми са добре известни на законодателя. В Народното събрание на няколко пъти са внасяни законопроекти, които да "усмирят" недобросъвестните и алчни практики на банките. Част от тези законопроекти обаче бяха изтеглени от вносителите си, а по други няма никакво развитие. Причините за това лесно могат да бъдат предположени. Банковото лоби е достатъчно силно, а потребителите на кредитни услуги (поне според банките) вече са добили статуса на крепостници.

При това положение единствената защита на клиентите на банките остава съдът. Той е огледалото, което показва очевидното – че практиката на банките по едностранно увеличаване на лихвите и начисляването на "такси" за предсрочно погасяване на кредитите не е на ръба, а отвъд закона и морала.

*Авторът е адвокат и главен асистент по гражданско и търговско право в СУ "Св. Климент Охридски". Той лично (от свое име, а не за клиент) е спечелил на първа инстанция дело срещу банка за връщането на такса за предсрочно погасяване на кредита и на неправомерно увеличени лихви. Изказаното мнение е лично и не отразява позицията на редакцията. "Капитал" публикува материала заради засиления обществен интерес към темата с банковите лихви, като остава отворен и за други гледни точки.