Позеленяването на стоманата
Лакшми Митал трансформира стоманодобива. Може ли синът му да стори същото?
Вечерни новини
Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"
Лакшми Митал има две големи страсти: стоманодобивната индустрия и семейството. Успехите в първата превърнаха бедното момче от Раджастан в Карнеги от Калкута - човек, изградил от нулата втората по големина стоманена империя в света, а кулминацията беше поглъщането през 2006 г. на европейския шампион Arcelor. Втората страст понякога изглежда като неспирна храна за таблоидите: пищни сватби в Париж; семейни домове, един от които е известен като "Тадж Митал на лондонския Път на милиардерите". И все пак семейството на Митал познава стоманения бизнес изоснови. Миналата година 46-годишният син Адитя стана главен изпълнителен директор на ArcelorMittal. На него се пада да трансформира отново индустрията.
Наложителна трансформация
А трансформация е наложителна, защото около половината от приходите на ArcelorMittal идват от Европа, където става неустоим натискът за декарбонизиране на производството на стомана, носещо до една десета от глобалните емисии на въглероден диоксид. Регионът е пълен с доменни пещи, най-въглеродната технология за производство на стомана. Много от тях скоро ще излязат от употреба. Вместо да ги модернизират, някои компании предпочитат да ги заменят с нови инсталации с директно намалено желязо (DRI) и електродъгови пещи (EAF). Производството на стомана в доменни пещи е двойно въглеродно интензивно: от една страна, използва коксови въглища за поглъщане на кислород от желязната руда, а от друга - мръсна енергия за загряване на пещите. Технологията DRI-EAF, която зависи от природния газ, може да използва вместо това водород и възобновяема енергия. Ако се разрасне в мащаб, тя може да доведе до революция в производството на стомана. Като се отказват от любимите преди доменни пещи, европейските стоманопроизводители се надяват да започнат да намаляват емисиите през това десетилетие, за да достигнат нулеви стойности до средата на века.
Адитя Митал все още може да разчита на 71-годишния си баща, който е изпълнителен председател на управителния съвет на ArcelorMittal. Но предстоящото предизвикателство е невиждано досега. Докато по-възрастният Митал е изградил сам империята си, Адитя не е господар на собствената си съдба. Той се нуждае от обширна инфраструктура за улавяне на водород и въглерод, която да се появи от нулата, за да постигне амбициите му, да не говорим за създаване на пазар за скъпа "зелена стомана". За разлика от баща си, който натрупа богатството си, като поемаше от ръцете на държавата управлението на приватизирани стоманени заводи, той няма как да успее, освен ако ArcelorMittal не получи подкрепа от данъкоплатците. И не е единственият. Цялата индустрия вярва, че бързата декарбонизация е невъзможна, освен ако правителствата не поемат част от сметката. Историята обаче показва, че държавата и стоманата не са най-добри приятели.
Предимствата на ArcelorMittal
ArcelorMittal тръгва по този път с няколко предимства. В продължение на десетилетия по-възрастният Митал купуваше минимелници в различни части на света, които използват DRI пелети и EAF, а не доменни и базови кислородни пещи. Технологията все още е само дребен играч в Европа. Но подхранвана от водород и възобновяема енергия, тя все пак може да стане доминираща на пазара до десетилетие. ArcelorMittal не е най-развитата сред европейските стоманодобивни компании в разработването на мелници с нулеви въглеродни емисии. В момента групата има три нисковъглеродни проекта DRI-EAF в Испания, Белгия и Канада. Шведската SSAB е пред нея. И все пак групата намали дълга си, за да укрепи баланса си и да има по-голяма гъвкавост при увеличаване на разходите. Освен това присъствието й в по-бедни страни като Индия, където потреблението на стомана на човек е малка част от нивото на Запад, й предоставя много възможности за растеж.
Преходът обаче ще струва скъпо. Консултантската компания McKinsey изчислява, че декарбонизирането на стоманата ще изисква средно 145 млрд. долара годишни инвестиции през следващите 30 години и може да увеличи разходите за производство с 30%. От ArcelorMittal казват, че трите им нисковъглеродни централи ще струват общо 10 млрд. долара до 2030 г., което е изпълнимо за компания с годишни капиталови разходи от около 3 млрд. долара. Укрепеният баланс обаче повишава надеждите на инвеститорите за по-високи плащания в бъдеще, което пък поставя техните искания срещу големите инвестиции в зелена стомана. Дори при скромна държавна подкрепа за капиталови и оперативни разходи, казват от банковата група Jefferies, възвращаемостта ще е твърде ниска, за да оправдае нормален стоманодобивен проект.
Няма как без държавна подкрепа
Ето защо индустрията вярва, че значителната държавна подкрепа е от съществено значение. ArcelorMittal очаква правителствата да финансират около половината сума от ангажиментите на групата за декарбонизация от 10 млрд. долара през следващите десет години. Инвеститорите пък твърдят, че трябва да се включат и субсидии за оперативни разходи като сметки за ток. Според тях същото важи и за помощта за увеличаване на производството на чист водород, чиято цена трябва да падне с 60%, за да може чистата стомана да стане ценово конкурентна, според McKinsey. И като капак - необходими са държавни пари, за да се ускори използването на повече възобновяема енергия, необходима за захранването на чистите пещи. От Jefferies изчисляват, че общото търсене на електроенергия от стоманопроизводителите в ЕС ще скочи повече от двойно до 2030 г. Доменните пещи в развиващия се свят, които са по-нови от европейските, вероятно ще бъдат оборудвани с технологии за улавяне и съхранение на въглерод, а няма да бъдат заменени. Тази зараждаща се технология също се нуждае от подкрепа от правителствата.
Но това не е всичко. До средата на това десетилетие европейските производители на стомана ще започнат да губят безплатното разпределение на разрешителните за въглеродни емисии, които получават по системата за търговия с емисии на ЕС. За да компенсират тази загуба, те очакват въвеждането на механизъм за регулиране на въглеродните граници, който ще тръгне през 2026 г. Той ще ги предпази допълнително от вносители, продаващи по-евтина мръсна стомана. Те също така се нуждаят от правителствата, които да подпомогнат търсенето на зелена стомана в началото. Някои сектори като автомобилните производители желаят да купуват такава, като вярват, че могат да прехвърлят разходите върху загрижените за околната среда потребители. Но най-големият клиент на стоманодобивните компании - строителната индустрия, не е толкова ентусиазирана. Затова стоманопроизводителите казват, че се нуждаят от много държавни проекти, използващи нисковъглеродна стомана, които да оправдаят инвестициите им.
Някаква намеса на държавата е оправдана. В дългосрочен план субсидиите за електрически превозни средства могат да ограничат емисиите в по-малка степен от лечението на пристрастеността към въглищата на стоманодобивната индустрия. Но то трябва да бъде разумно. Твърде лесно е по-близките отношения с правителствата да се изродят в схеми за запазване на работни места, протекционизъм и възраждане на старите отношения между бюрократи и бизнес. Което се случи последния път, когато държавата и стоманата бяха преплетени. Докато по-възрастният Митал не направи богатството си чрез разделянето им.
2022, The Economist Newspaper Limited. All rights reserved
3 коментара
Държавата иска декарбонизация, а фирмите искат субсидии, защото в момента не плащат реалната цена на коксовите въглища и допълнителния разход за стомана от водород е вид данък. Това че продажната цена на въглищата включва концесия, разход за копаене, транспорт и печалба не означава, че някой калкулира колко би струвало да се закопаят 1 млрд тона растителна маса за 10 млн години, за да станат на 50 млн това въглища. Тази инвестиция я е направила планетата ни, но ние гледаме като нещо, което струва 0 въпреки, че продаваме по-скъпо сух дървен материал за мебели от прясно отсечените дървета.
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.