Едни българки
"Жените наистина плачат" е поредният международен успех на режисьорското дуо Мина Милева и Весела Казакова
Искра Величкова
Капитал: Light
Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.
"Много е гадно да си жена", казва Соня (Мария Бакалова, "Борат 2") някъде по средата на "Жените наистина плачат". Преди да стигне до това заключение, филмът изследва редица роли, които жената заема в социалния конструкт на семейството и извън него: жената майка, сестрата, дъщерята, жената с кариера, жената в "мъжка" професия, неуспялата жена, хомосексуалната жена, жената с афера. Много от тези роли често водят до безизходица и филмът се опитва да предложи изход, но за това по-късно.
"Жените наистина плачат" е вторият игрален филм на режисьорското дуо Мина Милева и Весела Казакова. Световната му премиера беше през юли на кинофестивала в Кан в по-смелата му секция "Особен поглед". За да разберем какъв успех е това, е добре да се спомене, че 2021 г. е една от най-добрите години на фестивала, когато поради пауза заради пандемията и успоредното отваряне на кината в по-голямата част на Европа програматорите можеха да черпят с пълни шепи от чакащите за премиера филми. Избират филма на Мина и Весела, който двете завършват буквално два дни преди да започне фестивалът.
Както с всичките си досегашни проекти, и тук "демоничното дуо", както ги нарече български депутат след документалния "Звярът е още жив", изследва социални проблеми, на които трябва да се даде публичност. Не случайно събитията във филма се разгръщат на фона на протестите в България срещу приемането на Истанбулската конвенция и съответно отказа да се узакони като престъпление домашното насилие. Същевременно обаче историята е лична и интимна за семейството на Весела Казакова и е вдъхновена от истински събития. Сценария пишат Мина и Весела, заедно със сестрата близначка на Весела - Биляна. Това диктува участието на почти цялото им семейство в актьорския състав и помага за изключителната автентичност на филма, който навярно е и своеобразна семейна терапия.
"Жените наистина плачат" ни въвежда в шумно семейство от три поколения предимно жени, като ръчната камера на оператора Димитър Костов не оставя и сантиметър дистанция между зрителя и актьорите, потапяме се изцяло в събитията. Младата нежна музикантка Соня е диагностицирана с ХИВ, резултат от аферата й с - както се оказва - женен мъж. Конфронтацията с болестта изкарва наяве много от конфликтите в семейството. Дядото на Соня (Йосиф Сърчаджиев) години наред е упражнявал насилие върху жена си. Преживяното хвърля сянка върху две поколения след него. Така взаимоотношенията между трите му дъщери Вероника, Йоана и Ана (съответно сестрите Биляна, Весела и Катя Казакови) и двете му внучки Соня (Мария Бакалова) и Лора (Ралица Стоянова, дъщеря на Катя Казакова) лесно ескалират във вербална и физическа агресия въпреки неразрушимата привързаност помежду им.
Докато се опитва да помогне на Соня, леля й Вероника се бори със собствената си следродилна депресия, която нито тя, нито семейството й разпознават. Вместо това близначката й Йоана я упреква, че е загърбила своите потребности и кариерата си само за да роди и да се превърне в жена "по дефиницията на конституцията на България" - а именно такава, която ражда деца. Третата сестра Ана пък се впуска в суеверия, вместо да заведе заразената си с ХИВ дъщеря в клиника.
В България като че ли малкото момиче и родилката са неприкосновени, но когато излезе от тези "агрегатни състояния", жената става прицел както на мъже, така и на други жени. Според "Жените наистина плачат" липсата на колективен протест срещу агресията е в основите на този проблем. Просто това е положението и така бащата дори не се опитва да потърси прошка за собствената злоупотреба и вина. Никой не търси отговорност за очевидно противозаконни неща - отказ на лекар да прегледа пациентка, заразена с ХИВ, или почти изнасилване на работното място.
Но когато са заедно, тези жени са силни. Лайтмотивът на филма е, че когато започнат да вървят в една посока и да се подкрепят една друга, могат да намерят изход. Към този извод "Жените наистина плачат" води суверенно и въпреки тежките теми с изключителна лекота и добре дозиран хумор. Водещата тема за женската солидарност е наложила и единствения лапсус на филма - мъжете са представени само и изключително като част от проблема и липсват тотално в неговото решение.
Забележително е постижението на целия актьорски състав. Най-напред богатата палитра от емоции, огънят, който гори в Мария Бакалова. Нея режисьорките избират на кастинг измежду 100 момичета още преди участието й в "Борат 2" и номинациите й за Оскар и "Златен глобус". С първата си роля пред камера блести и Ралица Стоянова като пропукващо коравата си обвивка мъжко момиче. Катя Казакова убеждава с детската наивност на зряла жена, парализирана от задачата, с която трябва да се справи.
"Жените наистина плачат" е поредната стъпка напред на режисьорското дуо Мина Милева и Весела Казакова на международния подиум. След премиерата в Кан двете продължиха по този път с участието си като първи жени начело на журито в секцията "Джорнате дели аутори" на завършилия преди дни кинофестивал във Венеция.
Българската премиера на "Жените наистина плачат" беше на 15.9.2021 в рамките на Sofia Summer Fest. Прожекциите му в кината започват от 17.9.2021
-----Q&A: Весела Казакова и Мила Милева
"Жените наистина плачат" не описва само български проблеми, но все пак е български филм - какъв е проблемът на жените в България?
М.М.: Исторически жените в България сме доста еманципирани, но в момента еманципацията е в регрес - все повече жени си стоят вкъщи, отколкото при соца, нямат професия. За сметка на това има нова хомофобия, има "патриотизъм", има някакви странни нови семейни ценности, които отиват към патриархалност.Как снимате - имахте ли твърд сценарий на филма, доколко сцените са импровизирани?
М.М.: Имахме сценарий, както и диалози и си ги търсeхме по време на снимките. Като цяло процесът ни на работа във всичките ни филми е изграден на връзки с хората, на близко приятелство. Не можем да си представим да поканим някого само защото е известен, а ние нямаме близка връзка с него. Не че не може, но трябва да се сближим с този човек.В.К.: Влизахме на една локация и си казвахме "тази седмица ще изследваме само нея", примерно Вероника и бебето. В другата локация пък бяха двете млади сестри (Мария Бакалова и Ралица Стоянова - бел. ред.).
Там какво ли не стана, не бе чупене на лаптопи, гримиране на котета, всичко това изникна в процеса на изследване какво правиш в ситуация, в която си изхвърлен от това общество и трябва да се справиш с нещо вътрешно, което те гложди. Ралица и Мария направо ни скриваха шапката всеки път.
Сред източноевропейските страни в киното България е малко назад. Унгарски и полски филми печелят А-фестивалите. румънската Нова вълна е утвърден израз. Ние, въпреки че вече имаме редица успехи, още нямаме "вълна". Какво трябва да стане, за да се появи?
М.М.: Това е много комплексен въпрос, но преди всичко тотално отсъства политика на държавата в тази насока. Например за хърватския филм, който тази година спечели "Камера д'ор" в Кан, ние от 2018 г. чуваме, че ще бъде на фестивала, и сега се случи. Такива неща искат "коктейлност", грижа и внимание към съставкитеВ.К.: Аз искам да видя нашият директор на НФЦ как ще направи един "коктейл" и ще каже, че има вълна: Ето ги Ралица Петрова, Милко Лазаров, Мила, Весела, много други. Ето ги новите режисьори на българското кино. За да може да започнат хората да говорят за "българската нова вълна", трябва да бием барабана за това кои сме.
Все още няма коментари
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.