Неща

Тенденции и заглавия от кинофестивала във Венеция

Наградите на 79-ото издание на филмовия фестивал във Венеция обърнаха гръб на "проблемите на първия свят"

Искра Величкова

L’Immensita © Angelo Turetta

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.

Дали светът се смалява по време на криза? Дали започваме да се интересуваме повече от себе си и по-малко от света около нас? Дали ставаме по-консервативни и се връщаме назад? Един преглед на тазгодишната селекция в официалното състезание на Венецианския кинофестивал лесно би довел точно до такъв извод. От 21 филма само четири не са от САЩ или Западна Европа, както преди 50 години. Само пет са на жени режисьорки. И повечето се въртят около така наречените проблеми на първия свят. Пандемията като че ли насочи погледа към дисфункционалното семейство в най-различните му форми.

И така, виждаме солидни, но доста конвенционални разкази като този за неспособността на нагледно перфектния баща нюйоркски адвокат Хю Джакман да установи контакт с минаващото през пубертета си дете в "Синът" на Флориан Зелър, вторият филм от трилогията му след "Бащата" с Антъни Хопкинс (и преди "Майката", който ще очакваме). Антъни Хопкинс и тук гостува в ролята на бащата и дори пак се казва Антъни, но се появява само за - абсолютно незабравими - две минути, които смразяват кръвта. Останалото е голям холивудски патос, който все пак държи публиката дълго, след като е напуснала кинозалата. Никой не иска да повтаря грешките на родителите си, но дали това е толкова лесно?

Пенелопе Круз е майка в друга семейна драма - "L'Immensità" на Емануеле Криалезе, която ни отвежда в Рим на 70-те години с най-красивата съвременна архитектура и мода и най-тъжната реалност на буржоазната класа, която помита всичко неконформистко: от майката, която отказва да бие детето си, до дъщерята, която в ранен пубертет търси мястото си в бинарния свят на момичетата и момчетата.

Дългоочакваният "Блондинка" на Андрю Доминик разочарова като поредния филм, който претендира да застане на страната на Мерилин Монро, пренебрегната от майка си алкохоличка, изнасилена от шефа на холивудско студио, пребита от Джо Димаджо, унизена от Джон Ф. Кенеди, копнееща по баща си, когото не познава, и какво ли още не. Но всъщност се нарежда - както сам си признава в една сцена - в редицата на гореспоменатите агресори. Широката публика обаче винаги охотно е консумирала Мерилин Монро и воайорството неминуемо пак ще я заведе в кината.

Журито около Джулиан Мур със сигурна ръка подмина всички по-конвенционални истории и награди по-оригиналния и по-политическия поглед върху света около нас. И по-женския. Двете най-високи награди бяха присъдени на жени.

Голямата наградата на журито, както и наградата за дебютен филм взе коренно различен семеен филм. Французойката от сенегалски произход Алис Диоп е документална режисьорка и във Венеция представи първия си игрален филм, в който пресъздава случай от собствения си живот. Преди години бременната Диоп посещава процеса срещу сенегалката Фабиен Кабу, убила бебето си. Режисьорката е потресена от жестокото престъпление, но едновременно с това разпознава нещо в Кабу, което медиите не разказват - човека зад престъплението и обстоятелствата, които водят до него. "Сен Омер" е филм с документален почерк, в по-голямата си част показва говорещи глави в голата съдебна зала на градчето Сен Омер, където Лоранс (Кабу, превъплътена от Гуслаги Маланда) е оставила 15-месечната си дъщеря на плажа, за да я погълне морето.

Лоранс, както и Рама (Кайе Кагаме като алтер его на Диоп) не отговарят на клишетата за сенегалски имигрантки във Франция. И двете са високо образовани - Лоранс е дошла, за да прави докторат върху Витгенщайн, Рама иска да напише съвременен мит за Медея по историята на Лоранс. Докато Лоранс разказва как една образована самоуверена жена постепенно изчезва в общество, което по никакъв начин не се интересува от нея, най-малко собствената й амбициозна майка, бременната Рама, наблюдавайки процеса, започва да преработва собствената си сложна връзка с майка си. Получава се много интимен поглед върху отношенията между майки и дъщери, какъвто досега не е разказван.

Златният лъв беше присъден за втори път на документален филм, на режисьорката Лора Поатрас ("Гражданинът 4" за Едуард Сноудън) за забележителния "Всичката красота и кръвопролитие", който съчетава поне два филма в един: портрет на фотографката Нан Голдин, която като тинейджър е изхвърлена от дисфункционалното си буржоазно семейство в предградие в САЩ, успява да пребори депресията и разтърсва художествения свят с автентичните портрети на субкултурата на Ню Йорк през 80-те години.

Днес Нан Голдин е застъпена в постоянните изложби на всички значими музеи за модерно изкуство по света. И тук идва вторият успореден разказ: фотографката използва авторитета си в изкуството в борбата с фамилията милиардери Саклър, които през 90-те години на миналия век с фирмата си Purdue Pharma е един от основните актьори в опиоидната криза, взела досега повече от 900 000 жертви. Самата Голдин изпада в зависимост от болкоуспокояващото лекарство "Оксиконтин" след операция на крака. Малко след това основава асоциацията срещу зависимост от лекарства по предписание PAIN. С нейна помощ Голдин се бори за премахване на името Саклър от всички големи музеи като Мет и Гугенхайм в Ню Йорк или Лувъра в Париж, където семейството дарява огромни суми с цел да изпере името си с филантропия. И двете линии на разказа показват симптоми на един и същ проблем, според Голдин "неправилните неща се пазят в тайна в нашето общество и това убива хората".

Срещу погрешните тайни се бори и иранският режисьор Джафар Панахи, комуто от 2011 г. е забранено да прави филми. Това не го смущава особено много, като дори по време на забраната печели Златната мечка на Берлинале през 2015 г. за "Такси Техеран". Новият му филм "Няма мечки" взе Специалната награда на журито, но това ще е последното нещо, което чуваме за него за доста време, тъй като Панахи е в затвор за 6 години. В "Няма мечки" той отново играе себе си и снима филм тайно и отдалече: Тъй като не му е разрешено да напуска Иран, дирижира снимките в Турция по Zoom от гранично иранско село. Филмът, който снима, проследява истинския опит за бягство на главните си герои и също е своеобразен филм във филма. Развоят на събитията както в селото, така и на снимките рисува паноптикума на иранското общество между хватката на официалните власти, от една страна, и тази на отживелите традиции, от друга.

Безспорната перла на фестивала, както и любимец на публиката е черната комедия на Мартин Макдона "Баншите от Инишерин" с награда за най-добър сценарий. 14 години след "В Брюж" Макдона събира отново Колин Фарел и Брендан Глийсън, този път на измисления остров Инишерин, където никога не се случва абсолютно нищо и всеки ден в 2 следобед семпло скроеният Падрайк (Фарел, награден със Сребърен лъв за най-добър актьор) се среща с по-образования си приятел, музиканта Колм (Глийсън), на по бира и двучасов разказ за изпражненията на магарето си Лили. Отсреща в Ирландия на 1923 г. една безсмислена гражданска война е в разгара си и от време на време се чуват оръдия и се вдига пушек, но това не е от голямо значение за нашите герои, те са "срещу войната и сапуна", както казва синът на полицая. Един ден обаче Колм решава, че Падрайк вече не му харесва и вместо да си губи времето с него, иска да се посвети на композиторските си амбиции. От тук нататък събитията приемат неочакван обрат и филмът ще обрисува динамиката на един безсмислен конфликт. Дали все пак на острова няма паралели със сушата?

Тази година звездите се завърнаха на червения килим на Лидо, по-многобройни дори отпреди пандемията. Но големите имена често светеха по-силно от филмите, които красят - така и незабравимото изпълнение на Кейт Бланшет в ролята на диригентката Лидия Тар в едноименния филм на Тод Филд, за която взе наградата за най-добра актриса. Но истинските открития грееха и без звезди.