Кристално ясно - фотографиите на Аниес Варда
Изложба разкрива непознати кадри от режисьорката от френската нова вълна
Краси Генова
Капитал: Light
Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.
Една непозната част от творческото многообразие на белгийската режисьорка Аниес Варда (1928 - 2019), показва за първи път на територията на САЩ прочутата фотографска галерия The Fahey/Klein. Изложбата е до 25 април, а фотографиите са предоставени от личния архив на дъщеря ѝ Розалин Варда. Експозицията съвпада с друга интереснa изложба в Лос Анджелис, разположена в музея на американската филмова академия, където могат да се видят вдъхновенията на Варда като режисьор до януари 2025 г. За разлика от построеното като видеоинсталаци, кино екран и лични архиви пътешествие залите на The Fahey/Klein отварят вратите си за един много по-интимен и доскоро непознат свят на режисьорката.
Тя беше любимка не само на зрителите, но и на френския фотограф и кинодокументалист Джей Ар, който засне специален филм за Варда, наречен "Лица и места" през 2017, две години преди кончината ѝ.
Въпреки че именно фотографията е първата стъпка към киното и френската нова вълна, Варда е по-известна с филмите си, отколкото с разнообразието от сюжети и герои, с които са пълни архивите й. Макар да бленува кариера като музеен куратор, което е причината да се запише в специалността история на изкуството към Ecole du Louvre, младата Аниес променя решението си и се премества във фотографско училище. Много скоро след дипломирането й е поканена да поеме поста на официален фотограф на националния популярен театър, който през 1951 г. започва да управлява близкият й приятел Жан Вилар.
Тогава започва да снима филми и много често използва като вдъхновение някои от идеите, хрумнали във фотографското ѝ студио. Именно там се зародил интересът ѝ към композицията на кадрите, която, по-късно признава, вдъхновил и новаторския ѝ подход в онзи период на киното, който остава в историята му като френската нова вълна. Неслучайно дъщеря й Розали, които се е амбицирала да покаже непозната част от колекцията й, е избрала разнообразни фотографии, заснети в различни периоди на живота й.
Филмовото заглавие "Желание да виждаш" отваря широко обектива на активния живот в студиото й и извън него, когато пред камерата й попадат, както интересни персонажи от типа на Салвадор Дали, Александър Калдер, Федерико Фелини, Катрин Деньов, Лукино Висконти и Харисън Форд и почти документални кадри от пътуванията й в Куба, Китай или пък любимия й Париж. Почти шест десетилетия, уловени в кадри, които подсказват, че до края на живота си кръстницата на новата вълна, както я нарича френската кинокритика, е заличавала артистично границите между кино и фотография.
Аниес Варда използва фотографията като вдъхновение за филмите си. Късометражният "Одисей" (1983 г.) и игралният La Pointe Courte (1956 г.) са идеален пример, защото в първия се изследва връзката между три фотографски обекта (момче, гол мъж и козел) от черно-бяла фотография на Варда, заснета тридесет години по-рано, а вторият изследва разпада на една интимна връзка. Всъщност именно този необичаен драматичен, любовен филм с участието на Силвия Монфор и Филип Ноаре, който Варда заснема с много оскъден бюджет, когато е едва на 26 години, оформя не само позицията, но и подхода й към разказването на кино истории. С референции към фотографията, изкуството, феминизма, философията или литературата до края на живота си Аниес Варда запазва поетичната нишка, която свързва недвижещите се и движещите се образи.
Срещите с Джейн Фонда, Харисън Форд, Микеланджело Антониони остават запечатани на фотолента.
И докато спомените остават завинаги там, приживе Варда прави всичко възможно, за да им подсигури дълъг и интересен живот. Така например приятелството с Джей Ар прераства в артистично приключение, от което се раждат два филма, а с куратора Ханс Улрих Обрист - в покана да се включи във Венецианското арт биенале през 2003 г. с една необичайна инсталация, наречена Patatutopia. На три екрана се излъчват кратки филми, които са визуални експерименти на тема картофи, които проследяват фазата им на живот, като на екрана, разположен в средата, разбира се е настанен картоф във формата на сърце, което е препратка към една от първите й арт фотографии, заснета през 1953 г. Около 700 килограма картофи са използвани за инсталацията, представена в рамките на Венецианското биенале, както и по време на снимките на трите кратки филма.
Дегенеративно очно заболяване е причината, с типичното й чувство за хумор, в последните години на живота си да се нарече визуален артист. За да реализира последните си проекти, работи активно с дъщеря си Розалин, която е изпълнител на артистичните идеи и проекти на неуморимата си майка. "Мисля си, че с това, което я запомних аз, а, мисля, и хората, които обичат филмите ѝ, е нейното детско любопитство и позитивизъм. Дори когато губеше зрението си, обичаше да се шегува, че вече вижда нещата кристално ясни, защото им липсва конкретност."
През 2015 г., три години преди смъртта й, получава почетната "Златна палма" на филмовия фестивал в Кан, а две години по-късно - и почетен "Оскар", и така става първата жена режисьор, която получава статуетката в тази категория.
1 коментар
Нов коментар
За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.