Малки истории'13: Фаталната дребнавост

В романа си "Сестри Палавееви" аз пиша за близката ни история, за времето на Втората световна война и острите граждански конфликти по това време. Имах щастието да напиша първата й част в едно много по-спокойна атмосфера, която позволява дистанция. Това ти дава друг поглед върху историята. Сега работя върху втората част и всички тези призраци от близкото минало изведнъж оживяха. Изникнаха много противопоставяния с почти същата сила, както беше в началото на 90-те. Това прави задачата ми много по-трудна, защото ми отнема комфорта на дистанцията, която е необходима, за да пише човек за един исторически период с чувство за хумор. Но нищо не мога да направя – такава е ситуация. Моята творческа задача се усложнява значително, но това не значи, че ще я изоставя.

Историческите травми имат способността да оживяват и събития отпреди 70 години се завръщат с такава сила, сякаш са станали вчера. Те събуждат същите страсти, което означава, че ние като общество просто не сме ги преодолели. Много общества са в такава ситуация – Германия, Испания, това е един продължителен период на лечение на самата нация, която обаче трябва да си даде сметка, че е болна. Всяка нация посвоему е болна. Някои, разбира се, са по-травмирани от други. Но когато отказваш лечение, проблемите се задълбочават. Ако признаеш, че ги има и говориш за тях, все пак има надежда да ги преодолееш. Иначе изпадаш в параноя. За съжаление в момента сме в такова състояние. Хората не се чуват едни други, наблюдаваме див изблик на хейтърство до такава степен, че не е възможно да се формира никакъв авторитет. Едно цивилизовано общество не може да функционира по този начин - все пак трябва да има някакви авторитети - не говоря за кумири, идоли и вождове, но все пак институции и личности, към които да се отнасяме с известно уважение.

Тоталитарните държави винаги разнебитват обществото – такава е логиката на системата. Хубаво е, че част от хората си дават сметка и най-вече, че младите се замислят къде е коренът на проблемите им. В този смисъл романът ми "Сестри Палавееви" може да е доста полезен дори само поради факта, че предизвиква любопитство към това време, току-виж хората се заинтересували и от други неща. Най-вече защото говори за тази епоха по нов съвсем начин подобно на "Швейк" и "Параграф 22". За мен това са много важни книги, които помагат на хората да осмислят миналото си, без да стават негови роби, без да се депресират от него, за да могат да го преодолеят.

Не бива разни дреболии да разпиляват енергията на хората. Така се губи фокусът на това, което искаме реално да се случи. Това винаги е бил основен проблем при нас - едно дребнаво съперничество, което ни пречи да постигнем нещо по-голямо като екип, да постигнат нещо заедно като екип, пак казвам, а не като банда. Най-често проблемите са в самите хора, което по-трудно се признава. Ние обичаме да обвиняваме другите, дългите ръце на злите сили или късите клечки на късмета, но истинските проблеми най-често са свързани с начина ни на мислене, най-вече с невъзможността да озаптим егото си. Егото е полезно в много умерени количества. В България хората са комплексирани и самолюбието им е прекалено силно изявено за сметка на чувството за приличие и мярка. Егото, колкото и абсурдно да звучи, всъщност унизява достойнството. Хората постоянно се обиждат, мерят си нещо, отклоняват се от целта и се хващат за гушите не дори по средата, а на една трета от пътя си. Тази дребнавост може да съсипе участта на всяка нация независимо от историческите шансове, които получава.