Кой си ти, Абдулразак Гурна?

Миналата година наградата спечели американската поетеса Луиз Глик, непозната на широката аудитория (непревеждана и до днес официално на български). Изборът нобелист да стане Абдулразак Гурна изненада дори най-големите литературни специалисти, тъй като до името му не стоят кой знае колко награди през годините, а нито един от романите му не се е превръщал в комерсиално или културно явление. Новината разпали дискусиите дали всъщност масовата разпознаваемост трябва да е фактор в подобен избор.

В анкета, пусната от официалния профил на Нобеловия комитет в Twitter, над 93% посочват, че не са чели Гурна. Досега книгите му имат сумарно малко над 3000 продадени екземпляра на американския пазар. В най-популярната читателска платформа Good Reads заглавията му имат 387 ревюта от потребителите - за сравнение, също нишовата Луиз Глик има над 3000.

Източник: Reuters

Гласът на бежанците

"Помислих, че е шега", казва Гурна в първото си интервю, след като победата му става факт, по традиция за сайта на Шведската академия.

Гурна е роден в Занзибар през 1948 г. в размирно време за острова, тогава Султанат Занзибар, протекторат на Великобритания. През 1968 г. напуска Занзибар, докато там върлува революция и преустройство - последният султан и арабският правителствен елит са свалени от комунистическите сили, които представят африканското население. Процесът завършва с присъединяването на острова към Танзания през 1964 г., въпреки че към днешен момент той е полуавтономен. Гурна, мюсюлманин от смесен афро-арабски произход с първи език суахили, заминава с едномесечна туристическа виза за Великобритания през 1968 г. (според някои източници през 1967) и получава бежански статут. Продължава образованието си в Кентърбъри, а през десетилетията се утвърждава като професор в Университета в Кент. В момента живее в Брайън.

Гурна дебютира като новелист през 1987 г. с Memory of a Departure, история за мюсюлманин, който намира убежище в Кения. Пътят на книгата е труден - в продължение на близо десетилетие ръкописът не намира пристан в никое издателство, преди Jonathan Cape да подпишат с автора. На следващата година излиза Pilgrim's Way. Новелистът е може би най-добре познат с Paradise (1994), която стига до краткия списък за наградата "Букър", и By the Sea (2001), също претендент за приза.

На кого е Гурна?

Победата на Гурна бързо разпали спора доколкото писателят е танзанийски, занзибарски или въобще африкански, при положение че сливането на териториите е довело до емиграцията му. Лидерите на Танзания и Занзибар изпратиха поздравления, повод за скептични реакции, тъй като Танзания е сред страните със силно ограничена и контролирана медийна среда. "Можем и без това лицемерие. Абдулразак Гурна и семейството му, както и хиляди хора от азиатски и арабски произход, бяха изгонени от терора и насилието на Занзибарската революция. Трябва да се срамуваме, че сме причинили това на него и близките му", пише в социалните медии Тунду Антипас Лису, политик, оцелял след покушение през 2017 г. и опозиционен кандидат за президент на последните избори през 2020 г.

Сюжетите на Гурна изцяло се занимават със събитията в Източна Африка. Paradise, може би най-цененият роман на автора, разказва за годините на Втората световна война, когато териториите на Кения и Танзания все още не са формирани, а главният герой е момче от арабски произход, продадено от родителите си, за да изплатят дългове.

"От вече три десетилетия той пише с тихо и неотклонно постоянство за тези, които са разпилени в забравените кътчета от историята", пише в The Guardian американо-етиопската авторка Мааза Менгисте. "Действието в романите му се развива в интимни пространства, създадени от семейства, партньори, приятелства: пространства, които са водени от любов и отговорност, но също така са по природа изключително податливи на сътресения."

Фокусирането върху историята, споделените травми и бурната история на континента през ХХ век е всъщност напълно разбираема дори при кратък досег с прозата на Гурна. В романа Gravel Heart от 2017 г., докато описва британското присъствие на острова, шумните му улици, конфликтите между местните на етническа или политическа основа, той разказва и за ежедневието на семействата, възстановено единствено чрез спомени, думи, истории, няма много снимки, които да свидетелстват за тези времена. Авторът пише и за усещането десетилетия по-късно да можеш да си спомниш действията и гласа, но не и лицата на родителите си.

Гурна напомня, че опазването на личната история е и лична отговорност, а изпълнението й минава през думите.