Лица

Никола Тороманов: Родната среда не търпи изключенията

Сценографът за умерения си песимизъм и неслучилата се революция в българския театър

Светослав Тодоров

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.

Виждали сте създаденото от Никола Тороманов-Фичо повече пъти, отколкото си давате сметка - както в театъра, така и в киното. Роден в София през 1968 г., той е основна фигура във визуалните решения на неизброимо много постановки от 90-те години насам. Като сценограф Тороманов е неизменно свързан с режисьори като Александър Морфов, Галин Стоев, Мариус Куркински, Явор Гърдев, с пиесите на Яна Борисова.

Театралната сцена и снимачната площадка не са единствените арени, на които той разгръща идеите си. Съавтор е с Георги Господинов на "трагикомикса" "Вечната муха" (2010), а през октомври излезе и специалното издание на книгата "Чудна лятна нощ" на Яна Борисова с корица и илюстрации от Тороманов.

През 2006 г. заедно с художника Александър Ст. Илиев той представя изложбата "Бестиарии" (от лат. bestia - звяр, референцията е към средновековните сборници с описания на реални и фантастични животни, съпроводени с алегорични тълкувания и поуки). Сега, 15-години по-късно, те са готови с "Бестиарии II" в Credo Bonum.

Тороманов казва, че идеята за продължение витае от години. Първият локдаун се оказва подходящ момент скиците да бъдат превърнати в завършени работи. "В моя случай - моливни рисунки на хвърчащи листа, които бяха сканирани, обработени и принтирани, след което надрисувани с различни техники и материали. Александър също направи серията акрилно-маслени платна в този период", разказва Тороманов.

"Резултатът за мен беше изненадващ и удовлетворителен: две доста контрастни, но взаимоозвучаващи се линии на двама съвсем различни, но и близки автори. Александър се е "поуспокоил" и е навлязъл в дълбоки "библейски" води, докато моя милост издава все по-тревожни сигнали."

Както Тороманов сам казва, началото на 2022 носи "летящ старт". Неговата работа може да се види в два премиерни спектакъла - "Големанов" с режисьор Стоян Радев в Народния театър и "Госпожица Юлия" с режисьор Антон Угринов във "Възраждане".

Скоро предстоят и още две представления с негово участие: "Тъгата на кралиците", нова пиеса на Яна Борисова под режисурата на Стилиян Петров в Народния театър, и "Лулу" с режисьор Крис Шарков в театър "София".

Работата на сценографа е може би мистериозна като креативен процес за повечето зрители. Къде завършват идеите на режисьора, къде започват тези на сценографа?

Работата на сценографа преди всичко е разнообразие - на текстове, срещи с различни режисьори с техните специфични персоналности и идеи, сценични площадки, технически екипи, широки (напоследък не толкова) бюджетни рамки и т.н. В този смисъл проект с проект не се повтаря, което би трябвало да те държи винаги в кондиция, изисква концентрация, свежест, любопитство, доза комбинативност и не на последно място изпитва възможностите ти да правиш компромиси. Надявам се, че натрупването на опит ме пази от рутината.

Влияе ли опитът ви като сценограф на погледа ви като зрител?

Вероятно влияе. За съжаление ставам все по-нетърпелив, неприятен и претенциозен, но опитът отива на кино, когато се докосна до нещо истински вълнуващо.

Как се променя работата ви през годините като роля, технология, възможности - например какво през 90-те не би могло да се случи сега и какво остава непроменено?

Искаше ми се да съм бил свидетел и участник във "великата посткомунистическа технологична революция" в българския театър, но такава не се случи. Театърът като скъпо удоволствие, касаещо лимитирана електорална маса от работници и зрители, изискваше подчертана политическа заинтересованост от властта. Тя въпреки своята променяща се окраска през тези 30 години неизменно имаше да решава по-важни въпроси. И това за родните мащаби и манталитет е разбираемо.

В средата на 90-те, когато моето поколение започваше, имаше най-базови икономически и битови проблеми: от състоянието на санитарните възли в театралните сгради, през липсата на нафта за отопление и лимит на горивото за транспорт до понякога буквалната липса на средства за производство, компенсирана от ентусиазираните театрални мениджъри по места с техники от епохата на натуралното стопанство. На това ниво се забелязва известен напредък, въпреки че натрапчивите знаци от настоящата ковид криза говорят за прибързан оптимизъм.

Големият въпрос обаче с новите технологии е оставен в ръцете на "давещите се". Стремежът към "нови форми" е органичен, осъзнат процес, а не имитативна прищявка да сме "по-така". Спорадични и кампанийни инвестиционни инжекции сякаш измиват ръцете, че нещо се прави, но обикновено става въпрос за морално остарели техника и оборудване.

Художественият резултат в повечето случаи е побългарена имитация на нещо "яко" от YouTube. Редките избухвания, като раждането буквално от нулата на театър "Азарян" и последвалата имплозия, доказват, че родната среда не търпи изключенията. Тя е като във вица за българите в адския казан, които сами се пазели да не избягат.

За да не звучи оплаквателно, ще завърша отговора си с това, че 90-те бяха чудесните години на нашия дебют в театъра и всичко предстоеше, всичко беше възможно, после милениумът поохлади страстите и постави нещата по местата им. Сега просто работим и се стараем да правим най-доброто, на което сме способни.

А как се промени публиката за това време?

Моята професия ме поставя в привилегированото положение да не ми се налага да мисля пряко за зрителския интерес. Казват, че хората въпреки неудобствата ходят активно на театър. Усещането ми в последните два сезона е особено: произвеждат се многобройни, по-малки проекти с, мисля, неясен отзвук сред зрителите. Дали не сме затворили цикъла - създаване на продукт, който сами консумираме? Надявам се да съм се объркал, защото подобна теза в ръцете на новите монетарни политици би трябвало да доведе до сериозни икономически редукции в ущърб на съсловието. Но какво значи сериозни, при положение че парите за култура в макрорамката на държавния бюджет са винаги в размера на статистическата грешка?

Иначе повечето хора на изкуството тук по силата на обстоятелствата сме леви в битността си на субсидирани от държавата и десни в опитите за създаване на йерархии в някаква конкурентно-пазарна среда. Странен разкрач, подобно на заявените от сегашната власт намерения за управление. Ще видим. Едно е да се изчисти и боядиса едно читалище, друго да се управлява една сложна в своите натрупани във времето взаимовръзки менажерия, да не говорим за младите артисти и тези, които тепърва започват.

Културният сектор традиционно преминава през всякакви предизвикателства, периодът 2020-2021 изостри още повече оцеляването в него, а сега сме в адаптивна фаза към ново правителство и министерство. Мислите ли, че има възможност за по-единна и иновативна културна политика, или по-скоро ще продължим тенденцията всеки да е сам за себе си?

Както загатнах, по този въпрос съм умерен песимист.

Да, "културният сектор традиционно преминава през всякакви предизвикателства", да, "периодът 2020-2021 изостри още повече оцеляването в него", да, "сега сме в адаптивна фаза към ново правителство и министерство", да, "има възможност за по-единна и иновативна културна политика", и да, "по-скоро ще продължим тенденцията всеки да е сам за себе си".

Изложбата "Бестиарии II" в Credo Bonum продължава до 29 януари.