Олга Токарчук: Защо светът е толкова слаб пред диктата на насилието?

На 10 юни от 19 ч. тя ще участва в дискусия с Георги Господинов и Димитър Кенаров в регионалния център за съвременно изкуство "Топлоцентрала", а на същото място на 11 юни от 18 ч. ще има няколкочасово четене на нейната проза, както и пърформанс на Марий Росен по Токарчук, визуална среда от сценографското дуо "Съпромат", видеотриптих от Ралица Тонева и Спартак Йорданов.

По време на визитата си тя също така ще бъде удостоена с почетното звание "доктор хонорис кауза" от Софийския университет.

Пред "Капитал" писателката разказва повече за това какво я вълнува в момента и как войната в Украйна и бежанската вълна към Полша повлиява на писането ѝ. За разговора помогна преводачът от полски Крум Крумов.

Предполагам, че голяма част от мислите ви са заети с войната в Украйна. Междувременно Полша е страната, която прие най-много бежанци. Успявате ли да намерите концентрация за писане в момент като този?

Да, множество изпълнени с тревожност и безпокойство мисли. И преди всичко въпроси. Как е възможно да допуснем такава война, която в цялата си анахронична жестокост се случва пред очите ни като риалити шоу (което я прави още по-жестока)? Откъде идва този панически страх от тиранина, пренесен сякаш директно от миналото? Защо светът е толкова слаб спрямо диктата на силата и насилието?

До дни в Полша излиза моя нова книга, първият ми роман след Нобеловата награда, и често ме обзема съмнението - какъв смисъл имат литературата, писането, разискването на деликатни въпроси, непрекъснатото поставяне под въпрос на очевидното, т.е. всичко това, с което се занимаваме, в лицето на тази неописуема бруталност и триумфа на безсмисленото насилие. Вероятно би трябвало да замлъкнем напълно и да се научим да стреляме.

Струва ми се, че тази война само на пръв поглед е война между Русия и Украйна, всъщност това е цивилизационна война, в която от едната страна стои свободата, правото на собствена идентичност, на самоопределение, на живот с истината. Движещата сила за развитието на такова едно общество е постоянното поставяне под въпрос на всичко, което изглежда съмнително очевидно. От другата страна стоят авторитаризмът, пренебрегването на човешките потребности и господството на по-силния над по-слабия. Това е цивилизацията на непрестанното производство на илюзии, на живота в някаква многоетажна лъжа.

В тази война свободното изразяване на собствената гледна точка, на свободното, некорумпирано писане също е вид оръжие, с помощта на което воюваме.

В "Чувствителният разказвач" звучите скептична към бъдещето на четенето и въобще ролята на писателя в обществото. Тези прогнози правят ли започването на нова книга по-трудно?

Ще мине много време, преди хората напълно да престанат да четат, а ние ще напишем още много истории. Статистиките обаче ясно сочат тази тенденция. Но Романът няма нужда да се паникьосва. Разказването на истории просто ще промени начина си на изразяване - ще се превърне в компютърна игра, в сериал. Днес хората възприемат историите по-непосредствено, без съучастието на езика и печатните букви. Няма нищо лошо в това, ако съумеят да запазят способността си за рефлексия спрямо света и другия човек, ако по този начин съумеят емпатично да изживеят нещо по-различно от собственото си аз.

Романът, така, както го разбираме днес, е едва на 300 - 400 години. Това е нищо, само намигване в цялата човешка еволюция. Ще го заместят някакви други форми на комплексна комуникация между хората, защото аз разбирам романа именно като комплексна комуникация между хората.

Романът "Книгите на Яков" излиза на полски през 2014 г., а преди да го завършите, прекарвате години в проучвания. Сега английският превод има успех и влезе в краткия списък на международния Booker. Как ви влияе този двойствен живот на текстовете - неприятно ли ви е, че трябва да говорите за написана преди години книга, която се появява за първи път на даден пазар, или това може би държи живи книгите?

Вярно е, това е някакъв вид пътуване назад. Понякога дори трябва да се подготвя да разговарям за собствената си книга, понеже вече не си спомням какво съдържа тя. Всеки език изважда от книгата някаква различна фина настройка. Със сигурност това е въпрос на личността на преводачката; иска или не, тя добавя частица от себе си, от своята чувствителност, финото разбиране не само на понятията, но и на ситуациите. Така че книгата е малко по-различна на всеки език. Прекрасно е изживяването книгите да отлетят към света и да резонират там, дори когато вече съм забравила за тях. Изглежда, книгите имат свое собствено битие, независимо от това на авторката.

В историите ви привидно лесно преминавате от епоха в епоха. Имало ли е случаи, в които да се пише за миналото е по-лесно, отколкото за настоящето? Става ли по-трудно да се пише за настоящето?

Мисля, че това разграничаване на миналото и настоящето е малко прекалено. Съвременните исторически книги всъщност са писани от днешна перспектива и ни доказват как днес се отнасяме към онова, което вече се е случило, как точно го разбираме.

В този смисъл историческият роман не съществува, винаги става въпрос за една съвременна рефлексия върху миналото, защото вече нямаме достъп до онези минали свършени светове. Можем единствено да си ги представим и да предположим с най-голяма степен на вероятност, че хората, които са живели някога, приличат на нас. Само затова можем да ги разбираме.

Неотдавна френският писател Ерве льо Телие беше в България и каза, че въпреки че романът му е купен от над милион души, животът му е напълно същият като преди. Как се промени живота ви след Нобеловата награда в професионален и личен план?

В моя случай наградата ме направи по-зает човек и се наложи с по-голямо усилие да се боря за пространство в личния си живот. В известен смисъл ми помогнаха пандемията и локдауните. В продължение на две години седяхме вкъщи и си комуникирахме с останалия свят през Zoom. Имах възможност да пиша. Светът не ми липсваше. Срамувам се да призная, но пандемията беше за мен време на спокойствие и рефлексия. Връщането към писането ме излекува от страха.

Винаги е така: всяка следваща книга пиша като за пръв път, сякаш преди това нищо не съм написала. И винаги изпитвам същото притеснение - ще бъде ли разбрана, съумяла ли съм да се изразя добре.

Най-новото от Олга Токарчук на български

"Дом дневен, дом нощен" е най-скорошното преводно издание от Олга Токарчук. Романът от 1998 г. се завръща в българските книжарници след дълга пауза. Той е основополагащ за фрагментарния стил на Токарчук и изграждането на свят през различни детайли и истории около героите. Любопитен факт: това е една от първите полски книги, които излизат в електронна версия. Това се случва още през 2000 г. Преводът е на Христина Симеонова.

"Гардеробът" излезе по-рано тази година на твърди корици. Книгата от 1997 събира само три разказа (едноименният, "Стаите" и Deus Ex), но по впечатляващ начин като графичен дизайн и илюстрации (Таня Минчева). "Когато умът остане насаме със себе си, започва да се моли. Защото такава е неговата природа", пише Токарчук. Преводът е на Крум Крумов.

"Чудати разкази" се появи в края на миналата година, а на полски излиза през 2018, годината, в която Токарчук е удостоена с Нобелова награда. "Не бих искала тук да чертая някакъв цялостен образ на кризата в разказването на света. Но често ме мъчи чувството, че на света нещо му липсва. Че, усетен през телевизионните екрани или приложенията, става някак нереален, далечен, двуизмерен, странно неопределен въпреки достъпността на всяка информация." Преводът е на Силвия Борисова.

Тези три издания, както и всички книги на Токарчук на български през последните няколко години може да се намерят под знака на издателство ICU.