Украинският хореограф Антон Овчинников: Все още съм човек, а не буца омраза

В описанието на филма "Монохромно" разказвате как в началото на войната сте изпаднали във физически ступор, което е радикално преживяване за артист като вас, който работи с тялото и движението. Разкажете малко повече за тази скованост и физическа реакция на случващото се?

Мисля, че войната е радикално преживяване за всеки, който се окаже на територия ѝ. Във всякакъв смисъл - физически и ментален. Силният стрес влияе точно върху онези зони в тялото, които са свързани с движещите сили на съществуването му. "Влияе" в случая значи "блокира". За всеки човек тези процеси протичат по различен начин. Моето тяло сякаш ми казваше: "Това няма смисъл. Всичко, което си правил преди, няма смисъл. Трябва да се скриеш." Защото когато възникне опасност за живота ти, трябва или да ѝ се противопоставиш, или да се скриеш, да се притаиш. Но за мен най-важно беше да не се поддам на паниката. Защото единствената хореография, на която би било лесно да се подчиниш, е онази на колективно движение към гарата и от там - към западната граница на Украйна.

Хореографът Антон Овчинников Автор : Мария Волкова Преглед на оригинала

А имате ли усещането, че споменът ви за тези начални месеци е различен днес, година по-късно?

Сега, когато помисля за тези първите четири месеца от войната, в мен отново възниква болезненото чувство за нереалността на случващото се. Те сякаш преминаха в анабиоза, в която физическото проявление на живота беше сведено до минимум. Единственото реално усещане за мен беше загубата на опора и на "свое лично пространство", което винаги, във всякакви условия, е като остров на личната безопасност. Но днес гледам на това време като на необходим период на преосмисляне на собствените граници и на ценността на пространството, което ни е нужно за живот.

Известната фраза на Теодор Адорно гласи, че да се пише поезия след Аушвиц е варварство. Вие обаче прописахте поезия не след, а именно отвътре, от окопите в разгара на войната, чрез която последователите ви в социалните мрежи преживяваха късчетата ужас и кураж заедно с вас. Как гледате на тази временна смяна на езика, който използвате като артист - от езика на тялото към езика, побран в думи?

Винаги съм чувствал, че движението/танцът и думите не се изключват взаимно, а напротив, допълват се. В онзи момент - на отсъствие на опорна точка, да намериш възможност за движение беше сложно и аз изцяло прелях в думите. Независимо от ужасите на войната, светът вътре в мен беше препълнен с разнообразни емоции, които се раждаха като реакция на всичко, което виждах и четях в интернет. В онзи момент, поезията стана за мен способ за комуникация със света "отвътре навън" и начин да кажа на този свят: "аз още съм жив, тук съм, все още съм човек, а не буца омраза". Това беше важно, защото да се твори или да се създава е възможно само през състояние на любов, а през омразата само се руши.

Как бихте описали емоционалното си състояние днес, какво идва след ступора?

Обикновено безопасността е свързана с устойчивостта. Измерението, в което съществувам днес, не ми дава усещане за устойчивост, макар достатъчно да дава чувство за безопасност. Това е ново чувство. Но се старая да приемам това усещане като възможност за нови открития, насочвайки вниманието си натам, където по-рано не е достигало. Освен това се научих да намирам сила в слабостта, или по-точно в ранимостта и уязвимостта на вътрешния свят.

Уверен сте, че личното и публичното в живота на всеки артист неизбежно си влияят. Това е и темата на уъркшопа "Нищо лично", който ще водите в София. Как се промениха отношенията между частно и публично за вас след 24 февруари, успявате ли да се фокусирате върху изкуството си и тежат ли ви честите въпроси за войната?

Струва ми се, че в момента личното е станало много публично. Индивидуалната енергия на всеки се слива в един общ поток от енергия и да разбереш кое именно е твоето персонално, лично, става все по-трудно за един творец. В момента в Украйна реално се случва едно ново формиране на нацията, много неща се променят вътре в обществото и в неговото отношение към държавата. На ниво изкуство това най-често е свързано с "другостта", погледът към събитията "от друга страна", представени от други, не особено популярни гледни точки. Понякога това е вид покушение към "най-святото". Какво значи това по време на война? Може ли един творец да има "друга" гледна точка във време, в което всеки, който нарича себе си украинец, чувства нуждата да работи за победата? И ако сега ние всички се движим в един поток, то не се ли превръща нашето изкуство в пропаганда?