Колко е важно да бъдеш иновативен

На думи е лесно и просто.

Пробвал съм срещи и с директори на средни специализирани училища, и с ректори на ВОЗ-ове. Интересът е минимален,а за конкретика при малкото контакти може само да се мечтае.

Мога само да си представя ако имахме средствата, условията, но най-вече манталите за създаване на иновативни технологии. Дали някой ден България ще може да даде на света някой Стийв Джобс или Ричард Брансън? Дано!

До коментар [#1] от "kardinalat":

защо ти е да се срещаш с бивши комунистически кадри, почти некадърни и неориентирани в новите пазарни условия?!?

тия хора не могат да ти помогнат с нищо. бил съм свидетел в университета си на тоталното опропастяване на европейски проекти по 5-та рамкова конвенция. няколко доцентчета се интересуват само от командировъчни и ядене на кнедли, а ползата от тези проекти за университетите са само на хартия и по разни презентации...

Бизнесът ни наистина е консервативен, което е жалко най-вече за самия него.
В последните 4 години, ЛИЧНО съм се опитвал да предлагам иновативни ИТ услуги в две сфери на дейност и от първо лице мога да кажа, че в над 95% от случаите не съм имал успех. Интересното е, че и двете услуги се ползват в "цивилизования" свят и добавената им стойност е видима за всеки рационално мислещ човек.
Другият интересен извод до който стигнах е, че по отношение на иновациите в БГ дори НЕ СТАВА ВЪПРОС ЗА ПАРИ! Една голяма ритейл верига ми каза в прав текст, че "по принцип не плаща за такива работи", а друга, че "такса от 30 лв. на месец им е много".
За мен най-големият проблем на БГ бизнеса е в начина на мислене на голяма част от мениджмънта. А именно това са хората, които трябва на правят нещата да се случват.

До коментар [#4] от "bonzoo":
Какво бизнес мислене очакваш от чорбаджии?


До коментар [#1] от "kardinalat":
Смени си целевата група. Тези са най-закостенелите по ред причини.

В тази област трябва да се изучи опитът на Израел - страната е водеща по иновации. И програмата, която държавата им е създала за това трябва да бъде изучена внимателно.

За съжаление в статията се посочва само мнението на Световната банка и старателно се избягва анализът на нашата родна действителност и мястото на България.
1. Нагласата на крайният потребител (обикновения човек). И у нас и в по-голямата част на света хората се доверят на доброто име на марката, което включва и държавата производител. Тъй като България далеч не се слави като високо технологична държава, то е антиреклама където и да е около името на един високотехнологичен и силно иновативен продукт да се спомене нещо българско, затова се предпочета да се създаде чуждестранна компания, примерно в САЩ, която като минимум се занимава с пазарната реализация, но така също често държи авторските и патентните права. Резултат е че няма голяма капитализация на иновациите в българските клонове, а в драстичните случаи се получава разделяне на работата по един проект на такава, която е с висока добавена стойност в чуждестранните клонове и избутване на „черната” (рутинна) работа в българските клонове.
2. Нагласата на „традиционният” български бизнесмен. От времето на куфарната търговия до днес, за всичко което не е луксозна стока, а е средна ръка и по-долу е да се подражава на Капалъ чарши, т.е. приема се, че материалните неща се материализират само и единствено в Китай. Принципите са: „Ако е имало нужда от тава те хората щяха да го направят.”, „Защо да го поръчвам в България, когато утре може да го произведат в Китай?”, „Това не сме го видели на запад, значи и у нас няма да върви.”. Накратко вътрешният пазар не може да бъде стимул за иновации. Интересно и мнението за софтуера на повечето хора „Софтуерът струва толкова, колкото е пазарната цена на носителя.” Т.е. 10лв ако можеш да си го купиш от „Славейков” и 0, ако си го „дръпнеш” от интернет. „Всичкият софтуер е направен вече, ако нещо ти трябва и не можеш да го намериш, значи или не си търсил достатъчно в Гугъла или нямаш нужда от такъв софтуер.”
3. Нагласата на търговеца (в смисъла на ТЗ) на традиционни продукти. При утвърдените стоки и услуги има изграден пазар и може да се направи бизнес план с приблизителен анализ за добавената стойност, оборота, необходимият капитал и т.н., и най-вече „time to market”. При инвестирането в иновативни продукти не е толкова ясно времето за възвръщана на инвестицията, ако въобще се стигне до продукт (примерно само в 1/5 от случаите се стига до целта), а при революционните продукти не е ясно дали ще се създаде пазар за тях (под 1/20 от революционните продукти стигат до клиента). За това нагласата на дребните бизнесмени е да не се загробват парите в нещо, което може и да стане след 2 години, ама по-вероятно е да не стане, а де се инвестира в бързооборотни дейности, макар и с по-ниска добавена стойност, но пък и ниско рискови.
4. Конюнктурата и най-добрата алтернатива. За хората, които можеха да инвестират в средносрочни проекти, дълго време стоителството беше без алтернатива, а то определено не винаги е от най-иновативните дейности.
5. От гледна точка на студентите обучението в българските ВУЗ-ове е за запълване на времето. Като цяло не се гледа с добро око на нашито висше образование в чужбина и винаги се предпочита последната образователна степен да е получена в страната в която ще се работи. Затова във вузовете у нас остават хора които или нямат материалната възможност да учат и чужбина или нямат намерение да се борят реализация чрез „наученото”. Получава се така, че „мозъците изтичат” още преди са станали мозъци, а оставащите тук даже и да са „мозъци” закърняват още преди да са получили ценза.
6. Относно ценза не е тайна, че хората които имат високо технологични познания не преподават, а работят за многократно по-големи заплати, а тези които преподават или са прекалено възрастни или по някакъв начин, различен от основната им работа, са обвързани с ВУЗ-а. Мнозинството от студентите не е заинтересувано от знанието в образованието, а от благинките на студентският живот и съответно не поставят никакви изисквания към качество на образованието. Като цяло мнозинството надделява и качеството е ниско. Масова практика е чуждестранните студените да полагат изпитите се по формата на банкноти. Обобщението е, че щом няма търсена на знания от страна на студентите, то и на сила не им се предлага.
7. „Много хубаво не е на хубаво”. Една не малка част от мениджърите на ниско ниво гледат на докторската степан като атестат за некадърност и съответно не наемат такива хора. Принципът е: „Ако е ставал за нещо е щял да прави пари, а не да си губи времето.”
8. Стимулите за научноизследователска и развойна дейност. В по-големите градове и най-вече в София е особено удобно да се включват в проекти научни работни за да се отчете проектът като научноизследователски и да се получат съответните данъчни преференции. Най-целесъобразно е са наемен много стари хора с научни степени, защото тези хора са склонни на по ниски хонорари и въобще не са в състояние да се месят в работата. Тази възможност за продаването на научната степен води до цяла корупционна пирамида за нейното получаване. Т.е. получаването на научна степен, далеч не е функция на научната работа, съответно и така наречените в миналото научни работници, далеч не работят по науката и нейното приложение, и е наивно да се очаква, че биха били сериозен източник на иновации.
9. Неадекватността на нисшите държавни служители. Един от фрапантните случай и инспектор в НАП в областен град да не признае законните 30% разходи за научноизследователска и развойна дейност, защото това не била художественотворческа и занаятчиска дейност. Друг случай е НСИ да завеждат неправилно дейността на една фирма в съвсем различен отрасъл. А особено интересно е, че мерило за това дали една дейност иновационна са само наетите научни работници.
10. Външният господар. Когато в България се извършва нещо иновативно, то то се води в чужбина на шаман, за да получи признание, управлява се от чужди мениджъри, а когато се реализира в България, примерно като държавна поръчка, плащаме на някой навън високата добавената стойност, създадена от нас.

До коментар [#7] от ".s4fq8":

Силно ти препоръчвам да прочетеш тази книга: http://shop.pingvinite.bg/?cid=3&pid=38820

До коментар [#8] от "mto":

Благодаря.

Ще споделя какви трудности срещам като менджър в малка българска фирма, която се опива да изработва продуктите си от високотеологични материали. Тук въобще не става дума дори за иновациии. Произвеждаме машини в единични бройки или малки серии. Материалите ни са вносни, защото такива в България не се намират. Основно купуваме от САЩ, защото там са с около 40% по-ниски цени отколкото в Европа. При всеки внос аз трябва да ходя и де се обяснявам в митницата и министерство на икономиката, че не купувам материали за изрботка на атомна бомба, която после ще подаря на Иран или някои други недолюбвани от САЩ /респективно България/ страни. Става въпрос за внос на елементарни метални тръби, листове и пръти (марки метал с много специфични характеристики, които не се внасят или произвеждат тук), които за съжаление попадат в графата "стоки с евентуална двойна употреба". Абсолятно същото е и с износа на готовите неща. И понеже сериите не са големи, за всеки нов модел се минава процедурата с двойната употреба. И пак обяснения, и пак доказване, че не си талибан. Да не говорим, че е трудно да се намерят хора, които да работят качествено и да не дават брак - все пак материалите не се внасят лесно. Младите не искат да се учат, а старите не могат да работят с по-съвременни методи за заваряване например. Ние сме тръгнали иновации да искаме!