Йонко Грозев: "Пакетирането" на главния прокурор с председателите на ВКС и ВАС саботира реформата

Съдията в ЕСПЧ за баланса в принудителното изпълнение, съдебната реформа, отговорността на главния прокурор и свободата на словото

Елена Енчева

Вечерни новини

Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"

Българският съдия в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург Йонко Грозев наскоро бе у нас по покана на частните съдебни изпълнители. На форум на Камарата на ЧСИ, проведен след мащабните промени в Гражданския процесуален кодекс (ГПК), Грозев е представил практиката на Съда в Страсбург по защитата на правата на страните в производството по принудително изпълнение.

Какви гаранции за длъжника в едно изпълнително производство очертава практиката на ЕСПЧ, задължителна и за съдилищата у нас, г-н Грозев?

- В практиката си ЕСПЧ приема, че изпълнителният процес е част от цялото съдебно производство и по отношение на него са приложими гаранциите за справедлив процес по чл. 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Практиката на Европейския съд, касаеща непосредствено изпълнителното производство обаче, е доста скромна. Решенията са малко на брой и са фокусирани върху публична продан на единственото жилище. От гледна точка на практиката на ЕСПЧ единственото жилище е особена категория, защитена по смисъла на член 8 на Европейската конвенция (право на личен и семеен живот – б.р.), и ЕСПЧ настоява за преценка на пропорционалност на публичната продан в такива случаи.

Подходът на съда е да прави цялостна преценка на пропорционалността на оспорваната мярка. Съдът не оценява един-единствен елемент от казуса или една-единствена разпоредба в националното законодателството, а взема предвид набор от фактори, които са от значение за баланса между противопоставимите интереси – правото на жилище на лицето и публичния интерес от бърз и ефективен изпълнителен процес. В този баланс съдът е постановил три решения, по които е установил нарушения – срещу Австрия, срещу Швеция и в едно решение от тази година срещу Словения. Във всички тях ЕСПЧ настоява за това на национално ниво да има съдебна преценка за пропорционалност.

В австрийското дело е установено нарушение поради факта, че такава преценка не е била възможна по националното право и не е била направена.

В делото срещу Швеция нарушението е установено в по-специфична хипотеза. Става въпрос за съдебно изпълнение от държавен орган, като задължението, за което се иска изпълнение, е за данъчни задължения, т.е. задължение към държавата. И тъй като става въпрос за два държавни органа, преценката е и за взаимодействието между тях. В конкретния случай проблемът е в това, че данъчното задължение е автоматично изискуемо независимо от процедурата по оспорването му. Факът, че е налице обжалване и че то е частично уважено, обаче не е отчетен в изпълнителното производство, в което се пристъпва към публична продан на жилището на длъжника. Жилището е извадено на публична продан, независимо че става въпрос за минимално задължение след преразглеждането. Липсващата ефективна комуникация между двата държавни органа, в резултат от която в продължение на няколко седмици информацията за уваженото обжалване на размера на данъчното задължение не е съобщена на органа по изпълнение, е основният елемент в анализа на ЕСПЧ при установяване на нарушението.

Що се отнася до делото срещу Словения, там проведената публична продан е за задължение към компания по водоснабдяване и е от порядъка на 120 евро, със забавяне и лихви нараснало до около 500 евро. В същото време длъжникът е имал постоянна работа, а по друго негово задължение изпълнението е било насочено към средства в банковата му сметка. Правейки преценка от гледна точка на пропорционалността, съдът е взел предвид няколко обстоятелства, а именно ниския размер на задължението, наличието на алтернативни методи за събирането му и ниската цена, получена от публичната продан - 50% от пазарната оценка. Важно е да се подчертае, че нито един от тези фактори, взети самостоятелно, не би довел до нарушение. Взети в тяхната съвкупност обаче, съдът приема нарушение на Европейската конвенция. Това решение не означава, че ЕСПЧ държи на 100% пазарна цена при продажбата. Напротив, в мотивите си съдът изрично е записал, че с оглед естеството на публичната продан се очаква цената да не е пазарна и само по себе си това не е проблем. Но при комбинация от няколко фактора цялостната преценка може да доведе до заключение за нарушение.

Нарушения на кои права от евроконвенцията са установени?

- Освен на член 8 (по австрийското дело) казусите са разглеждани през призмата на правото на собственост по чл. 1, Протокол 1 от конвенцията. Важно е да се подчертае и че трите случая са свързани с продан на единствено жилище за просрочени задължения. Струва ми се, че ако не беше така, преценката щеше да е различна.

Доколкото сте запознат с последните промени в ГПК, как се вписват те в стандартите, зададени от ЕСПЧ? Особено въведените изисквания за пропорционалност между задължение и ограничителни мерки, за повече гаранции в призоваването?

- Промените са продиктувани от проблеми, които законодателят е преценил, че съществуват на национално ниво. Те не следват пряко от решение на ЕСПЧ. Погледнато абстрактно, не мисля, че и преди това законодателството в България създаваше проблем.

Що се отнася до преценката за пропорционалност на действията – Европейският съд винаги е настоявал в практиката си за това и е важно да го има в националното законодателство. Но ЕСПЧ винаги е отбелязвал и нуждата от ефективно изпълнително производство, в което са засегнати правата на две страни – както на длъжника, така и на кредитора. Има многобройни решения на съда, в които е установявано нарушение на правата на кредитора в резултат от забавяне на изпълнението. Така че балансът не е лесен.

Доста законодателни упражнения в последната година у нас се правят върху устройствения Закон за съдебната власт. С инициирани от депутати промени бяха въведени "бонуси" за членовете на ВСС след мандата им, а сега и за спецправосъдието. Как ви изглежда това делене на магистратите на "специални" и "други"?

- От гледна точка на гаранциите за справедлив съд такова разграничение трудно само по себе си би могло да събуди възражения за нарушение на Европейската конвенция. Въпрос на преценка на националния законодател е натоварването, условията на работа и други фактори, свързани с размера на възнаграждението. Разбирам, че в конкретния случай има съмнения доколко стимулирането на магистрати е свързано именно с такива фактори, но това трудно би могло само по себе си да е аргумент в бъдеще за нарушение на правото на справедлив съд пред Европейския съд.

По делото "Колеви срещу България" ЕСПЧ се произнесе за всевластието на главния прокурор, комуто обаче няма кой да търси отговорност. Сега в тази посока има и анализ на европейски прокурори, както и сериозни критики на Венецианската комисия. Достатъчен и адекватен отговор на всичко изброено ли е според вас предвиждането на обща процедура за търсенето на отговорност на "тримата големи" – председателите на двете върховни съдилища, а редом с тях и на главния прокурор?

- Категорично не. С търсенето на отговорност на председателите на ВКС и на ВАС няма и никога не е имало проблем. Единственият проблем, установяван в наблюденията на външни експерти, включително и от Венецианската комисия, която е най-високото експертно ниво в европейските институции по въпроси на конституционното право и проблемите на разделението на властите и върховенството на закона, е свързан с възможностите за търсене на отговорност на главния прокурор.

"Пакетирането" на главния прокурор с председателите на върховните съдилища е целенасочена стратегия, с която от години се блокира решаването на този очевиден проблем. Това е начин да се саботира реалната реформа в съдебната система, която би дала някакъв положителен резултат.

Реформата беше саботирана при последните промени в Конституцията и оценката на Венецианската комисия – обявена преди две седмици – е категорична в това отношение. Много ясно беше казано, че именно това "залепване" на прокуратура и съд е основният проблем в българската съдебна система, от който следват редица други негативни последици. От гледна точка на ефективното осъществяване на наказателна политика от страна на прокуратурата, в която няма механизми за отчетност, за отговорност, за разследване на главния прокурор. Но и от гледна точка на независимостта на съда – защото председателите на съдилищата, които имат ключова роля в цялостното управление, не са избирани по начин, който гарантира тяхната независимост.

Тези оценки, които се повтарят както в рамките на наблюдението от ЕС, така и сега от Венецианската комисия, за съжаление съвсем съзнателно се пренебрегват. И това е изключително тревожно.

От гледна точка на възможността за разследване на главния прокурор ЕСПЧ каза по делото "Колеви", че проблемът е в това, че на него са директно подчинени всички възможни разследващи, което изключва възможността за независимо разследване. Подобен проблем с председателите на върховните съдилища няма. Затова такова слепване на "тримата големи" е напълно неразбираемо.

А защо е така, каква е причината? Конкретната личност на главния прокурор ли?

- Не е заради конкретната личност, това е въпрос, който повтаряме поне от 15 години и от 15 години реакцията е една и съща. Междувременно се смениха няколко главни прокурори.

Трима – Никола Филчев, Борис Велчев, Сотир Цацаров.

- Трима все пак са достатъчно, за да е ясно, че не ще да е проблем на личност. Сериозното притеснение е, че става въпрос за желание да бъде контролиран съдът, като не се позволява неговата реална независимост.

Свободата на словото у нас е проблем, констатиран не само у нас. Как мислите вие, откровената политическа намеса ли е най-големият риск?

- Проблемът със свободата на словото има няколко измерения. Едното е търсенето на съдебна отговорност – гражданска и наказателна - за публикации. Европейската конвенция в това отношение помогна достатъчно за постигането на разумна защита на национално ниво. Другото измерение е контролът през издателя. Рискът за журналиста да загуби работата си. В това отношение нямаме за съжаление ефективни гаранции за защита. В България традиционно разграничението между издателската и новинарската стая не съществува – една преграда, която съществува много по-категорично в западните страни. Няма и гаранции по отношение на плурализма на собственост върху медиите, което е най-големият и истински проблем. Съществуващите международни механизми за защита на свободата на словото не предоставят много ефективни инструменти за преодоляването му.

Можем да говорим за добри практики в западни държави, но доколкото са добри практики, а не задължителни норми, за съжаление готовността те да бъдат приети в България засега не съществува.

Интервюто е публикувано на сайта De Facto. "Капитал" го препечатва със съгласието на автора.