Съюзникът от запаса

На политическо ниво ангажиментът към алианса също изглежда загърбен. Министър-председателят Бойко Борисов традиционно не представлява страната в срещите на високо ниво на НАТО и когато посещава Брюксел, практически никога не минава и през централата на пакта. Чуждестранните партньори пък трябва да гадаят какви са политическите позиции на България, тъй като те понякога са много по-различни от това, което публично казват и премиерът, и президентът.

В момент, в който толкова много се говори за многомилиардно превъоръжаване на армията, едва ли може да остане незабелязано, че България на практика не използва основния си отбранителен ресурс – членството в НАТО.

Операция "Скатаване"

Липсата на пари е лесното обяснение защо България участва с незначителни сили в ученията на НАТО или във силите му за бързо реагиране. На фона на водещи новини като "Единодушна подкрепа за Каракачанов за изхранването на армията" (от информационния център на военното министерство) дори това, което се прави, може би не е малко. В момента над 75% от военния бюджет отива за заплати и социално осигуряване на военнослужещите, така че средства за скъпи тренировки обикновено няма. Освен ако ресурсите не се осигуряват от съюзниците и най-вече от САЩ.

През 2018 г. например НАТО е имало общо 104 учения, от които 37 по отбрана на страните членки (т.нар. по чл. 5) и за реакция по време на кризи. По данни на Министерството на отбраната българските въоръжени сили са взели участие в десет такива учения. За последните години съотношението се запазва почти едно и също, но като цяло спада броят на военнослужещите, които участват в тях. В последното голямо учение на алианса - Trident Juncture, българската армия изпрати 50 военни, малко повече от Латвия, която има шест пъти по-малка армия. По време на същото учение през 2015 г. например са взели участие 280 български военни. Този спад е доста тревожен за подготовката на армията в рамките на НАТО.

Същото важи и за многонационалната бригада "Югоизток", която е под "шапката" на алианса и е разположена в Румъния. Макар че формално България участва във формированието и един български батальон е на нейно постоянно разпореждане, наши войници рядко са разполагани за по-дълго на територията на северната ни съседка. Която от своя страна е приела на своя земя база на американските морски пехотинци, британска ескадрила за ер полисинг и елементи от противоракетния щит на САЩ.

Тази липса на активност от българска страна обикновено се оправдава с т.нар. съвместни бази на САЩ у нас. Те позволяват на нашите въоръжените сили да трупат опит и съвместимост с американската армия, която безспорно има най-голям боен опит в различни реални ситуации. Само през 2018 г. според плана на МО в България е имало 16 такива съвместни учения. Те обаче не са достатъчни, когато става дума за колективни система за сигурност. Например за миналата година е планирано само едно двустранно учение с Турция – втората по големина армия в НАТО. Точно колкото и със Сърбия.

Не е само до пари

Липсата на средства е аргумент, който трудно може да бъде пренебрегнат, и това се разбира от съюзниците – никога на България не са поставяни кой знае колко големи задачи. Големият проблем обаче е дали София всъщност е достатъчно сигурен съюзник. Въпреки декларациите на премиера Борисов, че в региона НАТО няма по-надежден партньор, отказът на България да участва реално в т.нар. засилено предно присъствие, т.е. демонстрацията на единство пред агресивната позиция на Кремъл, е видим с просто око.

Страната ни е сред малкото съюзници в НАТО, която не е изпратила свои части в държавите от алианса, които граничат с Русия. През 2016 г., точно преди срещата на високо равнище във Варшава, когато се обсъждаше засилването на военното присъствие на източния фланг на НАТО, българският премиер се обяви за демилитаризиране на Черно море - позиция, която той споделя най-вече в София и Брюксел, но не и в Москва. Именно Русия е тази, която засилва военното си присъствие в региона още от преди войната с Грузия през 2008 г.

В четирите натовски бойни групи (с размер на усилени батальони), разположени в Естония, Латвия, Литва и Полша, има дори двама военни от Исландия (която няма армия, а само гражданска милиция) и разузнавателен взвод от Люксембург (който представлява над 5% от нейните въоръжени сили). Дори Италия, която иначе постоянно повдига въпроса за сваляне на санкциите срещу Кремъл, има няколко поделения, които са постоянно дислоцирани в Латвия.

В четирите пригранични на Русия държави освен България отсъстват само Португалия, Турция, Унгария и Гърция. Тоест трудно може да се каже, че в случая София се е присъединила към някой лагер в НАТО, който смята, че Русия не е потенциална заплаха за съюзниците. По-скоро страните, които отсъстват (с изключение на Португалия), могат да бъдат причислени към държавите, които заиграват с Москва. Прави впечатление и готовността на България да участва в операции в Афганистан или Ирак, при които българските военни са изложени на реален риск, вместо към мисии, чиято цел е възпиране.

Подобна демонстрация няма как да не прави впечатление. Невинният коментар в Брюксел е, че страната явно не разбира ролята на НАТО като възпираща сила. "Това не е някакъв хипотетичен член 5, а ежедневна работа, солидарност и ангажименти между страните. Това, че ние не участваме в многонационални формирования в Североизточна Европа, вече е лош сигнал. Това, че не домакинстваме - също, защото сами се изолираме. А когато рисковете започнат да се материализират, е малко късно", казва Велизар Шаламанов.

Всъщност проблемът на българската отбранителна политика не е липсата на изтребители или корвети, а неяснотата каква да бъде тя. Потенциалните заплахи са ясно определени както в докладите на МО, така и в тези на ДАНС. Само че на политическо ниво явно се счита, че е по-важно да не се дразни Русия.