Абдикация от грижата за душата

Според проф. д-р Вихра Миланова, национален консултант по психиатрия и завеждащ клиниката по психиатрия на УМБАЛ "Александровска", по епидемологични изследвания около 12 хиляди на 100 хил. души население се нуждаят от медико-социални грижи и медицинско обслужване. "От тях около 20% имат нужда да влизат периодично в болницата, останалите 80% могат съвсем спокойно да живеят извън институциите и да вземат лекарствата си", коментира тя.

"Статистиката на Световната здравна организация сочи, че средно около 20% от населението в определен етап от живота си отключва психична болест. Това е всеки пети от нас", допълва Надя Шабани, програмен директор в Българския център за нестопанско право.

Съдебните психиатри акцентират върху най-тежките заболявания. По-голямата група обаче е свързана със стрес разстройства, които не представляват опасност за агресия и автоагресия. "Техният брой се повишава заради несигурност, безработица, ниски доходи, несправяне с основните житейски задачи. Може да се твърди, че между 1/5 и ¼ от населението страда от някаква форма на леко психично разстройство през някакъв период от живота си. Но да се слага знак на равенство между тежкото заболяване и тези разстройства е все едно да се сравнят доброкачествени и злокачествени тумори", коментира доц. д-р Петър Маринов, ръководител на програма "Съдебна психиатрия" в Медицинския университет – Варна.

Доц. д-р Владимир Велинов, специалист по съдебна психиатрия, си припомня, че когато е съществувала задължителна система за диспансеризация, е ставало дума за около 70 хил. души, боледуващи от шизофрения, и още толкова – от биполярно разстройство. "Техният брой е почти неизменен в последните десетилетия. Почти половината от пациентите обаче не се лекуват и не се преглеждат. От всички болни при поне 10%, или общо 14-15 хил. души, ходът и тежестта на болестта поражда опасност за тях самите или околните. Те трябва сериозно да бъдат наблюдавани, да са обект на специални грижи", изчислява доц. Маринов.

Общо в България има 4600 легла за психично болни, които са разпределени в 12 държавни психиатрични болници, в центрове за психично здраве, университетски клиники и отделения към общите болници. Леглата са постоянно заети през цялата година. Психиатрите в България са 550, или на 13 хил. души се пада един психиатър. Психолозите са 120, а сестрите и фелдшерите - около 1200. За лечението в болница плаща държавата чрез субсидия от здравното министерство за всеки преминал болен. Тя е най-висока в университетските клиники и там достига 800 лв. Здравната каса покрива прегледите и медикаментите на здравноосигурените - през миналата година само за лекарства за шизофрения са платени 33.5 млн. лв. за медикаменти на 29 990 души.

Извън клиниките, където грижата за болните е на Агенцията за социално подпомагане и общините, работят 13 дома за възрастни хора с психични разстройства и 43 социални услуги в общността от резидентен тип. Дневните центрове за хора с психични увреждания са девет. Общият брой легла на тези институции е 1500 и те също са постоянно заети. Социални услуги в общността, в които може да се предоставя специализирана психосоциална рехабилитация на лица с психичноздравни проблеми, са и центровете за социална рехабилитация и интеграция - 72 в цялата страна.

По изчисленията на специалистите излиза, че потенциално опасните за себе си или за околните хора са около 15 хил. Често здравният проблем се засилва и от социалния – част от тези хора нямат близки, могат да останат на улицата, без работа и осигуровки.

Къде се къса нишката

Върху вратата на арт центъра на психиатрията в "Александровска" е закачено седмичното разписание на 14 групи – по арт терапия, музикотерапия, релаксация, литературен клуб, театрална трупа, фитнес, социален клуб за изписаните, английски. В самата клиника няма решетки, а в отрупаното с цветя фоайе няколко жени, две от които млади бременни момичета, си говорят и поглеждат към телевизора. В клиниката има 53 легла, а листата на чакащите за прием е дълга още толкова.

"През последните години психиатрията се е развила изключително много като наука и като начин за грижа за пациентите. И не всичко е с пари – заплащането на терапевтите, които работят с болните, е символично, но удовлетворението от постигнатите резултати е невероятно. Имаме много доброволци, които се грижат за пациентите", обяснява проф. Вихра Миланова.

На практика парите от здравното министерство невинаги достигат за лечението на един болен, особено ако той има усложнения. Условията в болниците често не са добри. При различните пациенти срокът, през който са в клиниките доброволно или принудително, е различен. Но държавата е длъжна да плаща за лечението на всеки, независимо дали е осигурен или не. Само през миналата година Софийският градски съд е разгледал 868 искания за задължително настаняване в лечебни заведения (виж карето). Проблемът е, че леглата за тежко болни пациенти са изключително малко – общо 35-40 за цялата страна.

"Другият проблем е, че в Закона за здравето беше записано, че трябва да има срок на лечение. Така съдът постановява, че болният трябва да се лекува например три месеца и често клиниката си спазва срока. Има и още един въпрос – дори да е невменяем, ако посегне на човек в България, средният престой в клиника на един болен е три години и половина, докато в демократична Англия е 10 години. Ако го направи повторно, такъв пациент повече не се допуска до обществото. В България това не е така. Не бива да се сатанизира болестта, но дълго време залитахме в прекален хуманизъм и пренебрегвахме опасността. Последният случай, който си спомням е за болен в София, когото полицията молила доброволно да иде да се лекува. Той отказал, те вдигнали рамене и си отишли. След десет минути той изхвърлил съпругата си през балкона", казва доц. Велинов.

"Два пъти сме внасяли доклад до правосъдния министър, който цитира данните от доклад на ЕС за състоянието на съдебната психиатрия. В Германия има 7000 съдебно-психиатрични легла за опасно боледуващи. У нас са 40, а трябва да са поне 700", допълва доц. Маринов.

Стъпка в неизвестното е изписването на пациента от болницата. По принцип оттук нататък за него трябва да се грижат държавата и общините чрез социалните служби. Здравноосигурените трябва да посещават психиатъра си. Ако не работят, пациентите трябва да са в дневните центрове или стационари, където да се обучават и занимават. Ключовата дума след изписването обаче е роднини и близки. Ако няма кой да се грижи за него, болният е безработен и неосигурен, често и не продължава лечението си. Случва се да попадне и на имотната мафия, негови данни и имущество да бъдат използвани с престъпни цели и той да остане на улицата.

Дневните центрове са крайно недостатъчно на брой и са поле, в което Агенцията за социално подпомагане (АСП) и общините си прехвърлят топката за грижата за болните. "Социалните услуги са децентрализирани и се управляват от кметовете на общините и в този смисъл не се предоставят от АСП", коментират от агенцията. В социалната служба пациентът попълва документи и се извършва индивидуална оценка. След попадането в центъра обаче следва нов проблем. Той не предоставя здравни грижи и не може например да идва психиатър, който да следи състоянието на пациентите. 

"За тежко боледуващите хора нямат адекватна грижа. Социалните и здравните служби нямат допирна точка, нямат комуникация помежду си, а има нужда от система, която да подкрепя хората в общността", коментира Валентина Христакева, председател на фондация "Глобална инициатива в психиатрията", която управлява комплекс от дневен център, защитено жилище и информационен център за хора с тежки психични разстройства. В него те получават помощ за подобряване на социалните си умения, за това как да търсят и задържат работно място. Учат се как да контролират симптомите си и да разпознават влошаването. Фондацията инициира и въвеждането на професията експерт от опит, при която преживели социално изключване помагат на хора с подобни проблеми.

Ремисия на здравия разум

Специалистите смятат, че е важно за психичното здраве да се говори свободно, както и за останалите заболявания, и при такава масовост, то да стане приоритет в здравната политика. "Ако управляващите решат, че става въпрос за приоритет, е особено важно да се изгради стратегия за работа с психично болните, особено за тези с тежки заболявания, от междуведомствена група със специалисти от поне четири сектора - здравеопазване, социална политика, вътрешни работи и правосъдие. Тя би могла да предложи конкретни мерки за дълъг период от време как държавата реално да подпомага пациентите и техните близки", смята доц. Маринов. 

Според Надя Шабани вкарването в болница за принудително лечение би трябвало да е последен възможен вариант. "Няма добра политика за психично здраве и превенция, няма и добри извънболнични системи за подкрепа, включително и медицинска. Профилактиката трябва да е още на ниво училище, където има проблеми със стрес, зависимости и агресия. Ако не обърнеш внимание на това, после няма какво да се изненадваш, че някой е хванал пушката", смята тя. В момента Българският център за нестопанско право организира кампания за премахване на запрещението и създаване на нова система за упражняване на правата на хората с психичноздравни проблеми и интелектуални затруднения. Идеята е те да имат равен шанс за независим живот, с подходящата подкрепа да могат да вземат решения къде и с кого да живеят, да управляват парите си, да решават как да използват свободното си време.

"Грижата за болните извън болницата просто изостава. Ако тя е адекватна, 80% от тези хора могат да живеят извън болницата", смята и проф. Миланова.

И лекарите, и неправителственият сектор напомнят притеснението от стигмата на психичната болест. "Хората не искат да обявят, че имат проблем, страхуват се и има от какво. Обществото не познава психичните заболявания, независимо за какво се отнася, веднага лепват етикета "луд". Тази дума трябва да се забрани", казва доц. Маринов. 

"От времето на комунизма има нагласа на психиатрията да се гледа както на медицина, така и като на полиция. Такава двояка роля в миналото изпълняваха диспансерите - те не само лекуваха хората, но и регистрираха, наблюдаваха и активно издирваха психично болните, които могат да бъдат опасни. И когато стане нещо такова като в Лясковец, очите на много хора са към психиатрията - да търсят провал в нейната функция, а не в тази на други служби и преди всичко на полицията. Всяко натоварване на психиатрията с полицейски функции подронва доверителното отношение между лекар и пациент. Болният се отчуждава от психиатъра-полицай, не иска да ходи при него. Това на свой ред води до обостряне на състоянието му, тежки кризи и необратими увреждания. Така че колкото по-полицейска се опитваме да направим психиатрията, толкова по-опасни и влошени са болните, за които тя ще се грижи", смята Красимир Кънев, председател на Българския хелзинкски комитет.

Именно от липсата на конфиденциалност, злоупотреба с лични данни и стигматизация на попадналите в списъка се опасяват всички специалисти по въпроса дали трябва да съществува, кой да попада в него и кой да има достъп до регистъра на психично болните, който здравното министерство подготвя.

Ясен пример, че дори и да съществуваше, той не е ефективен, е случаят с Петко Петков от Лясковец. Той не е регистриран никъде, тъй като е отказвал да отиде на преглед. 

"Ако се въведе поголовно, това ще е силно репресивен орган, който ще маргинализира огромна група хора. Ако се прави, той трябва да съдържа само онези, които са опасни", смята доц. Велинов. 

"Не е неестествено и в много европейски страни психиатрите имат задължение да докладват на службите за сигурност за психично болни, които могат да бъдат опасни. Заедно с това са очевидни и опасностите за нарушаване на правото на неприкосновеност на личния живот от един национален регистър. Малка страна сме и е лесно информацията да мигрира неформално", смята Красимир Кънев. И добавя, че регистърът може да стане опасен за здравето на самите психично болни, които могат да се откажат от посещение при лекар.

Мястото на почти всички психично болни е на улицата, на работа, у дома им и сред техните близки. Проблемът е, че след болницата, на улицата и в обществото все още няма достатъчно място за тях, а държавата замита проблема под килима.