Живот в чисто Розово

А сирийците си тръгнаха така тихомълком, както бяха дошли. Кадрите запечатаха лицето на момиченце, което надничаше с недоумение през пердетата на голямата бяла къща, твърде малко, за да разбере какво се случва със семейството му. Никой не почука на вратата им да каже "здрасти". Да пита как се казват, откъде идват, защо са тук. Дори да помаха изразително с ръце в стремеж за общуване. Ако питате селяните днес, повечето въобще не са видели сирийците с очите си.

Но се усеща облекчението им, че са успели да ги прогонят. Като онзи жест на досада, с който пропъждат птиците от царевицата и мухите от лятната си трапеза. "Случаят е приключен. Какво да дъвчем повече. Всичко е нормално в Розово", с тези думи кметицата на селото Теодора Георгиева (ГЕРБ) посече опитите ни да разговаряме. Счупеното този път обаче може да е твърде много, за да бъде така лесно заметено под килима.

За една нощ от образцов дом Розово се превърна в символ - на враждебност и чисто и просто лошотия. Розовчани счупиха с гръм и трясък добре отглежданото клише за българската толерантност.

Най-чистото село, събрано от пришълци

Една от многото иронии в тази история е, че половината от хората в селото самите са наследници на бежанци (от Одринска Тракия от времето на Балканските войни) или преселници от други краища на България (от времето на социализма). Пред един от смесените магазини на центъра се заформя лют спор кой откъде е, докато се опитваме да уточним кои са махалите с другоселци. "Те добре че дойдоха преселниците, че станахме голямо село", засмива се една от участничките в разпрата.

В най-крайната махала на село Розово, където живеят преселници от ямболски села, хората не са съгласни с начина, по който бяха прогонени сирийците Фотограф : Велко Ангелов

Отвъд реката, при махалата, с която свършва селото, намираме дядо Гошо и баба Ганка, които гонят седемдесет и още наричат Розово чуждо село, макар да живеят тук от десетилетия. Дошли са от Ямболско заради оръжейния завод "Арсенал", в който и до днес работят по-голямата част от хората. "Ние сме като тях", казват за сирийците и си спомнят, че за 12-те години, които са прекарали преди време в друго едно градче - Раднево, до тях като новодошли "хлябът никога не достигаше". "Тогава бяхме млади и не разсъждавахме, но сега вече като сме хайляк и да ти кажа – много грозно и обидно ми се стори", намръщва се баба Ганка, когато сравнява отношението към тях тогава с днешната реакция към бежанците. "Казват чужденците не ни са нужни, ами ний много ли бяхме нужни, та дойдохме в Розово", продължава тя. Баба Ганка и дядо Гошо не участват в "митинга" срещу сирийците. Философията им е "като не можеш да помогнеш на някого, поне не му прави лошо".

На ул. "Рожен", няколко къщи над празната вече квартира на трите сирийски семейства, други две баби още въздишат с носталгия по родното си село. При едно от многото прекроявания на картата в началото на миналия век то остава в Турция. Така както от Розово днес се вижда Казанлък, така от село Маточина се е виждал Одрин. "Охлюви берем. Половината в България, половината в Турция", спомнят си те. "Слушай, моето момиче, всеки търси помощ. Хората не бягат от свободия, а от война. Оставили са добитъци, земя там", разсъждава възрастната Дияна, но собствените й съселяни не са наоколо, за да я чуят. Навремето групи от селото са ходили на юг да берат тютюн, памук, царевица и други богатства. На единия ред - те, на другия - туркините от родопските села. И никога не са си продумвали дума. Толкоз по въпроса за живеенето заедно. 

Тези, които никой не е виждал

Седемнадесетте сирийци наистина са объркали хората в селото. Страшният и неясен образ на бежанците от новините се е сблъскал челно с реалността, в която три семейства - майки с деца, искат да живеят и работят сред тях, като тях. В представата на розовчани, които са недоверчиви хора, но знаят цялата истина от телевизора, бежанците живеят в лагери. На поляни и палатки, не в къщи като тях. Под наблюдението на власти и полиция, не като свободни хора.

Когато невежеството срещне конформизма на малката общност, побеждава мракът. Така и дядо Гошо, който не е съгласен с прогонването на сирийците, се е подписал съвсем доброволно в подписката срещу тях. "Донесоха тука едни документи, кви документи, ами някакви подписи. Викат подпишете се тука и ние, щото сме задружни, всички ударихме калемчето. Може би и туй е оказало влияние. А пък дали е било нужно", чуди се дядо Гошо днес. Подписката от над 500 подписа от селото беше връчена на кмета на Розово и полицията в Стара Загора като доказателство какво е общественото мнение към бежанците.

"Не бяха лоши хора, ама кво да правим", коментират помежду си жителите на Розово Фотограф : Велко Ангелов

Не е лесно да опишеш как розовчани виждат сирийците отвъд единодушието, че е добре, че са си тръгнали. То е сложна комбинация от "не знам, не чух, не видях", но "какво да правиш". Пред магазина, облепен с реклами на салами "Народен", се е събрала групичка от хора, у която битува мнението, че трите семейства "не са били лоши хора". "Много са хубави биле. Лекари, учители. И те не са виновни хората, ама кво да правим", обобщава възрастна жена, на чиито рамене виси свръхголямо яке с надпис "Българска армия". Кой е виновен тогава, питаме. Не знаят. Има предположение: "Който ги е настанил. Без кмет да знае, без Казанлък да знае." Но след това с неохота си признават, че дори властите сами да им бяха представили бежанците, реакцията им нямаше да е много по-различна. Не са свикнали розовчани да бъдат питани за мнение за каквото и да било, но ако някой случайно ги пита, отговорът е "не".

"Аз лично не съм ги виждала, но хората се притесняват от това, което чуват, защото не са толкова добре запознати и имат страхове", опитва да обясни позицията на съселяните си 26-годишната Пепа. "Да ви кажа, много сме ги обсъждали тези въпроси, защото не можеш да заемеш гледна точка в крайна сметка. И те са хора", продължава тя. Пепа знае, че сирийците не бягат от добро. Но селата си имат традиция, казва тя. "Просто чуждите хора не се приемат лесно. А още по-трудно чужденците."

Димитър, който работи в завода "Арсенал" и живее на другия край на селото, много далеч от голямата бяла къща, също си е отдъхнал, като са си тръгнали непознатите. От какво се притеснява? "Ами, като ги гледам по телевизията какви са." Какви са? "Ами тези може да са били по-добри, доколкото разбрах културни хора, но нали гледате телевизиите - престъпления, убийства." А дали Димитър знае, че сирийци в България не са извършвали престъпления досега? "Вижте сега, навсякъде е така. И българи, и цигани, има добри и лоши. Хора сме." Тогава защо са изгонили сирийците? "Не мога да ви кажа."

16-годишният ученик Иван се информира за ситуацията с бежанците от Facebook. "Там хора споделят клипове и новини и има отворени групи, които споделят такива неща", обяснява ни той. Какво си представя Иван, като чуе бежанец? "Ами не знам", откровен е. "Аз не мога просто да си го обясня един вид, защото може да има някои, които да са дублирани. В смисъл не можеш да им разчиташ. Като не ги познаваме, просто няма как."

Или както обобщи полицаят, който живее в съседство на къщата, в която бяха настанени трите семейства: "Мнението на всеки човек за сирийците е каквото вие го представяте по вестници и телевизии." Допълва го друга млада розовчанка: "Просто тази пропаганда по телевизора, че са най-различни. Наплашиха нас, а сега обвиняват обикновените хора, че ги гоним." В седмицата, в която правителството нарече Human Rights Watch "лъжци и измамници", защото документират насилието на полиция над бежанци на границата, е трудно да спориш с този аргумент (виж текста).

"Първо да мислим за лошото, пък ако дойде хубаво, дойде"

Страхът на розовчани от бежанците не е рационален, но пък е много базов. Той расте, поглъщайки безкритично медийната истерия, и обира недоверието към всичко, което е непознато, ново и различно. "Ние първо трябва да мислим за лошото, пък ако дойде хубаво, дойде", ни обясни една жена със скръстени ръце, когато изчерпа аргументите си защо сирийците са лоши и опасни.

Това е житейска философия, която заслужава съчувствие. Стратегия за оцеляване, в която единственият източник на сигурност и спокойствие са вратите на дома и съзнанието да са плътно затворени. А семейството е последната клетка, която осигурява защита. Отвъд него никой и нищо не може да получи доверие. Но за това, разбира се, не са виновни в малкото Розово. Това е път, по който всички ние вървим от години и го познаваме болезнено добре.

Голямата бяла къща, която беше дом на трите сирийски семейства само за два дни Фотограф : Велко Ангелов

Едва ли ще ви изненадаме, че за розовчани "полицията и прокуратурата са корумпирани". "От 89-а само ни лъжат, бе." "Нито един не става." "Как може да има хиляда имота, а народът гладен." Нарушени са базовите разбирания за справедливост: "40 години шофьорлък зад кормилото и на туй отгоре 200 лева пенсия. Как да го разбирам аз? Да не мога на внучето си пет лева да дам да се почерпи. Като ги разделя, ми се пада по една стотинка на месец." Затова личното спасение и оцеляване застават преди закона, каквото и да казва той. Изборната политика на розовчани е да гласуват само за нови партии, които не са били във властта. "Те, като управляват, и тях ще махнем. Да се научат тия хора, че трябва да защитават народа." Така се стига до чисто българския абсурд колкото по-малко вярват на властта, с толкова по-големи очаквания да я товарят. Защото тя държи контрола върху живота им (виж карето).

"Всяка държава да си гледа народа", е тяхното разбиране за солидарност.

И нищо, че половината село се изхранва с емигрантските пари на своите роднини, които работят в Западна Европа. Тяхното усещане за перспектива се свива от това, че от автобуса, който обира работниците към завода, всеки ден слизат все по-малко хора. На свободния пазар поръчките за "Арсенал" намаляват и повечето работници скоро ще минат на 4-часов работен ден и 15 дни в месеца.

Когато селяните от Розово казаха "бау", една лицемерна прозявка на възмущение "ауу" се разля по сутрешните блокове на телевизиите. Лицемерна, защото това са същите журналисти, които връчиха микрофоните на езика на омразата и неговите говорители като "другата" гледна точка по темата с бежанците и позволиха истерията да удави всеки разговор оттам насетне. 

Но хората от Розово и тяхната автентична реакция не са случка от сутрешен блок, нито изненада. Те са система, порядък, норма. Метафора, ако щете, на неумението и на нежеланието ни да живеем заедно извън някакви удобни граници, които всеки е очертал за себе си - семейството, квартала, компанията, Facebook фийда си.

Така с "тихи стъпки" сирийците счупиха илюзията за прост и подреден свят в черно-бяло, в който България е за българите, а границите са, за да не се преминават. Докато собствените им деца са в Западна Европа и берат плодовете от падането на същите тези граници, за да изхранват родителите си. Ей такъв живот живеем в чисто Розово - съшит от противоречия.