Лъжци до доказване на противното

Когато събитията нямат значение

Историята на конгоанеца Фабрис е типична за проблемите, за които почти не се говори, но всеки ден се случват в Африка. Той е от град Гома и е представител на етническата група банямуленге, която е систематично маргинализирана от централните власти в Киншаса. В този район се разиграват и ужасяващите епизоди на геноцида в Руанда през 1994 г. Там също доскоро действаше и бунтовническата група М23, която превзема за кратко Гома през ноември 2012 г.

По същото това време, докато стотици загиват в боевете, се случва и личната трагедия на Фабрис. Той е потомствен фермер върху земя, дадена на баща му от белгийските колонизатори. За нещастие на семейството му в полетата има залежи на ценния метал колтан, който се използва в електрониката. Залежи, върху които всеки иска да сложи ръка. Един ден, докато е по работа в друг град, Фабрис получава обаждане – прибирай се спешно. У дома той заварва труповете на родителите си и по-малката сестра. Разбързани съседи му казват веднага да се маха, защото го търсят. Роднините са бързо погребани. Следват Уганда, Турция и България.

Фабрис няма друго доказателство за случката освен тази история. Подробностите около нея, къде живее Фабрис, кога са се разиграли бойните действия и какъв е контекстът на сигурността в района лесно могат да бъдат проверени дори в неспециализирани сайтове в интернет. Това обаче не е достатъчно за служителите на ДАБ, според които Фабрис няма достатъчно основания за убежище. "Хората, които убиха родителите ми, които правят проблемите в държавата, все още са там. Дори и сега да мога да се върна, къде да отида? Съгласен съм (с решението на ДАБ), всичко може да се случи. Но не и по този начин. Какво доказателство искат от мен освен думите ми", пита Фабрис.

В подобна ситуация изпада и 26-годишният Каве от Иран (името е сменено). Той не е религиозен, което в Иран обаче е равносилно на престъпление. Каве има и критики към ограниченията на исляма. Това е достатъчно, за да бъде обвинен в разпространяване на ерес и да бъде преследван. Наказанието е смърт. Каве прекарва няколко години в криене в Техеран и си изкарва прехраната предимно с фризьорство. Проблемите му обаче го преследват и той взима окончателното решение да напусне страната си. "Не само аз, много иранци имат проблеми в страната заради режима. От Иран тръгнах към Турция, след това насам, защото сте европейска държава. Искам да получа нормален живот", разказва Каве. Война в Иран обаче няма и той получава два отказа - от ДАБ и Върховния административен съд.

Един съмнителен процес Самата процедура, през която са минали Каве и Фабрис, буди недоумението им. "За съжаление смятам, че интервютата (в ДАБ) не са точно интервюта. Те просто го правят като работа. Какъв е проблемът ти? Добре, ще си го запиша, ще ти звънна. Нямаш право да обясниш повече, нямаш право да кажеш каквото мислиш. Същото е и в съда. Седиш там 2-3 минути, предаваш си документите и след 20-ина дни ти връщат отрицателен договор", разочаровано казва Каве. По думите му езиковата подготовка на преводачите, които са отговорни да служат за свръзка между търсещия закрила и служителя на ДАБ, също е ниска. Това води до объркване в българския превод на историята на кандидата за закрила, което след това може да се използва като основание за отказ. 

"Информацията за държавата на произход на лицата, която ДАБ имат, понякога се използва само за да се оправдае отказът на статут", смята Димитров. Той цитира доклади на международно признати и уважаеми правозащитни организации като Amnesty International, Human Rights Watch и Freedom House, които доказват остри нарушения на човешките права в Иран. "За миналата година там има 334 официални екзекуции и стотици необявени. Как може да кажеш, че там няма заплаха за живота му", недоволства Димитров.

За Фабрис разочарованията от българските власти почват от самото начало. "Навсякъде в агенцията имаме усещането, че не ни искат. Разбира се, не го казват в прав текст. Но си спомням отношението още в първото интервю. Казаха "имаме нужда да ни кажеш истината. Първо ни кажи истинската си държава! Кажи ни истинската си история". Мислят си, че лъжем, защото сме черни," разсъждава Фабрис. Когато отива да подаде обжалване след отказа, на рецепцията в ДАБ служител го посреща с въпроса "защо правиш всичко това и не се върнеш в твоята държава".

Центърът за правна помощ "Глас в България", където Димитров е доброволец, има богат опит в защита на хора като Фабрис и Каве. Отказите на ДАБ често се позовават на противоречия в историята на търсещия убежище. Някои неща обаче са общоизвестни факти, които специализираните служители би трябвало да знаят. "Например в интервю пред ДАБ човек е описал иранската организация "Басидж" като тайна полиция, друг път като тайни служби, трети като паравоенна организация. Понякога имат униформи, друг път не. Всъщност това е едно и също нещо, но е приемано за разминаване в историята и служи за повод за отказ. Спорим за думата", разказва Димитров. Той си спомня и за случай как по време на съдебен процес един от участниците влиза в спор с чужденеца и му казва, че не може да му даде статут, защото в Ирак има подобрение на ситуацията. "Това е показателно за начина на мислене и нагласите", смята Димитров. В същото време обаче в Ирак през 2013 г. бе отбелязан връх на цивилните жертви - над 8000, при атентати и сблъсъци между различните военни групировки и официалните власти.

Бавната процедура

След като получава откази за убежище от ДАП и съда, Каве може да се регистрира за втори път и да започне процедурата отново. Проблемът е, че тази регистрация отнема месеци, понякога над половин година. В същото време според Закона за убежището и бежанците и съдебната практика на Административен съд – София град (съдебно решение има от 2011 г.), при подаването на молба за статут ДАБ е задължена да извърши фактически действия по регистрацията в едномесечен срок. Това обаче на практика не се случва.

Когато се подаде молба за регистрация, на търсещия закрила се дава една малка бележка с името му (понякога и без снимка). Тя обаче не е официален документ за легитимация. "Трябва да чакаш, когато един ден просто ти се обаждат да дойдеш за регистрация. През това време не може да си намериш работа, не може да живееш в лагерите, освен това трябва сам да си плащаш за нещата. Без работа това е почти невъзможно", казва иранецът. Той не може да получи и пари от чужбина, защото тази бележка не се приема от платежни системи като Western Union. Няма и здравни осигуровки.

Липсата на регистрация води и до по-сериозни последици, защото на практика хората остават без документи. "Те се превръщат в просто една сянка и във всеки един момент при рутинна проверка от полицията могат да бъдат изпратени в Бусманци, без реално да са извършили престъпление", казва Борислав Димитров. Този специален дом за временно настаняване на чужденци е подчинен на Дирекция "Миграция" към МВР и е от затворен тип. Режимът там е почти затворнически - високи стени с бодлива тел, няколко проверки на входа, свиждания по график и няколко часа на ден за разходка в двора. Другият подобен център в България е в село Любимец.

Каве и Фабрис засега нямат план как да постъпят занапред. Не могат да се върнат у дома, защото там са заплашени от преследване. Вече имат приятели в България и виждат възможности за развитие, но за да останат легално, трябва да се регистрират наново в ДАБ. Ако ги проверят на улицата, докато се точи този процес, ще попаднат в Бусманци или Любимец. Така най-добрата възможност за двамата е да се скрият за дълъг период от време, докато някой не се обади да ги извика в ДАБ. Те не извършват нищо нередно, но бавната държавна машина ги кара да се чувстват като престъпници. "Не става дума само за мен, става дума за всички", смята Фабрис и разочаровано заключава: "Бежанецът си е бежанец, а не престъпник." Но България изглежда не мисли така.

Преглед на оригинала