"45 години стигат"*

Днес "Капитал" започва поредица, посветена на 20-годишнината от началото на промените в България.

Доброволно признаваме субективния характер на подбора на събития и лица, за които да разкажем. Съвсем естествено акцентът пада върху първите няколко години от прехода, защото това е коренът на нещата, защото там са заложени, компромисите, които дават дефекти до ден днешен. Като правописен речник с печатни грешки.

Въпреки че най-новата история на България е белязана от страх и непочтени схеми, стига да искате, ще намерите достатъчно основателни причини да се почувствате добре. Достатъчно е да се придържате към спомена за себе си, каквито бяхте в началото.

Русенски комитет, раждането на опозицията, Голямата екскурзия, свалянето на Живков

По време на комунизма. Върви си един обикновен човек, оглежда магазините и си мърмори:

- Стига бе, и патрони ли вече няма?

Ако не броим вицовете, първите истински симптоми на обществено недоволство в България датират от 1988 г. Две години преди това е аварията в чернобилската атомна електроцентрала (взрив в ядрения реактор), причинила ужасно радиационно замърсяване. За да не признае уязвимостта на съветската техника, българското правителство премълчава мащабите на бедствието и оставя хората в неведение, без да ги предупреди за опасността, проникнала във въздуха и храната им.

Криминална безотговорност българските управляващи демонстрират и в случая с екологичните проблеми на Русе. В продължение на години румънският химически комбинат в Гюргево бълва отровни газови облаци, които преминават река Дунав и обвиват Русе в мъгла от хлор. През 1987 г. група художници правят изложба, посветена на драмата на 200 000 русенци. В началото на 1988 г. майки с детски колички излизат на протест, а изпратените да ги разпъдят милиционери се присъединяват към тях.

Вечерта на 8 март 1988 г. в Дома на киното в София, след нелегална прожекция на документалния филм "Дишай" (реж. Юрий Жиров), 400 души учредяват Обществения комитет за екологична защита на град Русе - първата сериозна неформална организация, протестирала срещу комунистическия режим в България.

"Това е изява на личности, преодолели страха, макар и само за няколко часа, обхванати от предчувствието за края на системата", пише председателят на комитета Георги Мишев десет години след събитията.

1988 е рождена за още няколко дисидентски организации - Независимото дружество за защита правата на човека на Илия Минев, Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България по идея на Желю Желев, Комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности на йеромонах Христофор Събев, "Гражданска инициатива", създадена от Любомир Собаджиев.

Следващата година пробуждането продължава със... закуска. По време на посещението на френския президент Франсоа Митеран в България той призовава за спазване на човешките права. На 19 януари 1989 г. Митеран се среща на историческа закуска с 12 български дисидентстващи интелектуалци във френското посолство в София.

На 6 февруари в дома на актьора Петър Слабаков е проведена първата сбирка на движение "Екогласност". Почти по същото време в Пловдив е учредена и "Подкрепа".

През април излизат първите самиздатски списания - "Мост" на Едвин Сугарев и "Глас" на Владимир Левчев в тираж 60 (шейсет) броя.

На 29 май Живков призовава Турция да приеме българските мюсюлмани, които искат да отидат там.

Предисторията на проблема е още в 1984 г., когато комунистическото управление започва процес на насилствено преименуване на мюсюлманите, поетично наречено възродителен процес.

През април 1989 г. западните радиостанции за пръв път съобщават за гладните стачки на преименувани турци - те искат обратно рождените си имена и настояват да бъде прекратена политиката на етническа асимилация.

На 7 юни Турция отваря границите си. В периода май - август десетки хиляди етнически турци разпродават имуществото си на безценица и потеглят за Турция. Процесът не е доброволен, а съпроводен с насилие и се нарича депортиране.

Около 300 000 успяват да пресекат границата, преди да бъде затворена от турската страна на 21 август. Международните хуманитарни организации оценяват това като най-голямото преселение на групи хора след Втората световна война.

Как се държи българската общественост? Мълчи. Отделни "неформали" солидарно гладуват, правят подписки и пишат декларации в подкрепа на исканията на мюсюлманите.

Заради тези събития България изпада в международна изолация. Впоследствие комунистите "реформатори" Петър Младенов и Андрей Луканов наследяват този проблем и правят невъзможни комбинации, за да излязат от положението. Докато СДС са по площадите, БКП решава ключовия въпрос как да си възстановят правото на външни заеми, което им е отнето покрай депортирането на турците, така: връщат се имената и се допуска създаването на "турска" партия (в случая Движение за права и свободи - ДПС).

През есента на 1989 г. в София се провежда международният екофорум. България за пореден път е критикувана за нарушаването на международните споразумения за човешките права и специално за репресиите върху турското малцинство и за преследването на независимите правозащитни и екологични организации.

На 9 ноември 1989 пада Берлинската стена. Същия ден на заседание на висшия орган на комунистическата партия (политбюро) Тодор Живков е принуден да подаде оставка. Това е организирано от члена на политбюро Петър Младенов и кандидат-члена Андрей Луканов.

На 10 ноември 1989 г. пленум на ЦК на БКП гласува оставката на Тодор Живков като генерален секретар. На негово място е избран Петър Младенов.

*"45 години стигат/времето е наше" е официалната песен на демокрацията в България. Тя звучи на всеки митинг, редом с "Последен валс", "Развод", "Утре започва от днес", "Вдигни очи"...

"Най-добре е танковете да дойдат"

Репликата, която свали Петър Младенов

Датата е 14 декември 1989 г. Комунистическият диктатор Тодор Живков е безкръвно свален от власт от съпартийците си преди месец. Съюзът на демократичните сили съществува официално само от седмица. В този ден комунистическото народно събрание заседава, като под натиска на дисидентските организации обсъжданата тема е премахване на член първи от конституцията на НРБ ( Член 1 гласи: Ръководната сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия.)

В ранния следобед настръхнали граждани са се събрали около сградата на парламента. Това е първият истински масов антикомунистически протест в България. Студентите са там, за да искат автономия на висшите учебни заведения. Живата верига - хора, хванати за ръце - е за отмяна на член първи. Всичко ври и кипи. По спомените на един от участниците в събитията към 19.30 на площада е имало около 50 000 души. Лидерите на новоучредения СДС също са там, но никой не е подготвен да ораторства пред бучащото множество. За капак липсва всякаква озвучителна техника. Микрофоните, които някой донася, са доста слаби, за да предадат посланието. Нищо не се разбира. Тълпата изнервена дюдюка и освирква всеки. Хората скандират "Както вчера микрофон!" (Предния ден комунистическата партия прави митинг пред БНБ, който е професионално озвучен. Съвсем между другото - на един от документалните кадри с червена лента на ръката като охрана на събитието се вижда Николай Банев, днес собственик на курорта "Русалка", химическия завод "Полимери" в Девня и други компании в туризма и индустрията.)

След известно време опозиционните водачи се появяват на балкона на Студентския дом, където вече е монтирана уредба с микрофон. Започват импровизирани речи. Накрая Ивайло Трифонов призовава: дайте да се разотидем, за да видим как Българското радио и телевизия ще отразят волята на свободна София. Голяма част от хората все пак остават.

"Привържениците на тезата, че поведението на лидерите на СДС е било основателно, твърдят, че ако гражданите не си бяха тръгнали от площада, е можело да се стигне до кървави сблъсъци. Аз съм сигурен, че комунистите точно в този момент бяха толкова уплашени, че не само нямаше да се стигне до кръвопролитие, а щеше да се случи нещо подобно на това, което стана на 10 януари 1997 г. Но много по-рано и много по-навреме. Развоят на събитията щеше да се ускори, а оттам и ходът на кръглата маса (виж "Прекрасен ден за българската демокрация"). Изборите и всичко останало щеше да мине по друг път, а не по този, който мина", споделя след време демократът Иван Куртев.

Множеството тъкмо започва да се разотива, когато от парламента излизат депутатите от последното Народно събрание преди 10 ноември Станко Тодоров, Благовест Сендов и Нешка Робева. Те се опитват да обяснят какво става в пленарната зала, но и техните думи се губят. Обръчът на недоволството отново се затяга. Има опасност хората да нахлуят в сградата. Най-накрая самият Петър Младенов*, наследникът на Живков, е принуден да излезе на входа на Народното събрание, за да призове към ред и спокойствие. Свикналият да се появява като герой, изведнъж потъва в мощно "У-у-у-у!".

Следващите пет минути Евгений Михайлов, по професия кинорежисьор, може да разказва в продължение на часове. През целия ден той е пред парламента с любителската си камера "Панасоник". В суматохата, настанала при появата на държавния глава, Евгений бива избутан до стената на парламента и в непосредствена близост до автомобила с уредбата, предназначена да озвучава площада. Петър Младенов започва да говори по високоговорителя. Отново проблем, отново освиркване. Видимо ядосан, той казва: с този екстремизъм ще докарате България до пропастта. После хвърля микрофона, заобикаля колата, за да влезе обратно в сградата на Народното събрание и на вратата се обръща. Операторът едновременно чува и запечатва на лента репликата на вбесения председател (президент), произнесена персонално към Добри Джуров и Минчо Йовчев: "Най-добре е танковете да дойдат."

След този кадър животът на Евгений Михайлов се превръща в трилър. Следене, опасност касетата да бъде унищожена, игра на нерви и надхитряване.

До юни следващата година материалът е видян само от няколко души, на които той има доверие.

Кадрите са излъчени по националната телевизия в предизборно студио на СДС чак на 14 юни. Младенов усилено отрича и обвявавя, че записът е монтаж и фалшификация. Започва следствие. Следовател по делото е Бойко Рашков (познат напоследък като шеф на Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства), който се опитва да застави Евгений Михайлов да подпише фалшиви показания. Назначена е експертна комисия от 34 души (специалисти по звука, криминалисти, логопед), която трябва да установи автентичността на записа и точните думи на Петър Младенов.

На пресконференция в Софийския университет след изборите за Велико народно събрание (виж "Града на истината") на 2 юли Михайлов се представя на разбунтувалите се студенти и поема отговорността за записа, като гарантира неговата истинност. От този ден освен истината за изборните резултати те (студентите, СДС го няма в този сюжет) включват оставката на държавния глава в списъка със своите искания.

Заключението е оповестено вечерта на 5 юли 1990 г. - записът е автентичен, а Петър Младенов е произнесъл "най-добре е танковете да дойдат". 31 от 34 експерти са на това мнение. Останалите трима също са съгласни, но оспорват превъзходната степен в изречението. Според тях Младенов е казал "по-добре", а не "най-добре". Всъщност никой от тези 34 души не подлага на съмнение какво предлага президентът.

На следващия ден, 6 юли, "реформаторът" Младенов подава оставка. "Той никога не е бил реформатор, а по-скоро искаше да превърне София във втори Тянанмън", казва след време пред "Вашингтон пост" американският дипломат М.Ф.Харис.

*Младенов става председател на Държавния съвет на 17 декември 1989. След промяна на конституцията на 3 април 1990, Държавният съвет е разформирован и той е избран за председател (президент) на Република България (виж "Прекрасен ден...")

На 14 декември 1989 г. е първият масов антикомунистически протест в България
Фотограф : стефан тихов / бта