Криминализирането на "радикалния ислям" е мисия невъзможна

Криминализирането на "радикалния ислям" е мисия невъзможна. То със сигурност би създало хаос в съдебната система, а при гледането на подобни дела от прокурори, адвокати и съдии по необходимост ще се изисква и изключителна компетентност по ислямски теологически и религиозноправни въпроси, по които дори експерти понякога застъпват противоречиви становища.

Трудно ми е да преценя доколко в тяхната съвкупност подобни законови мерки наистина са необходими. Всъщност става дума за различен тип инициативи – за облеклото, за промени в закона за вероизповеданията, за криминализиране на "радикалния ислям" и за високоговорителите. Сред всичко това най-спорна за мен е предложението за въвеждане на понятието "радикален ислям" в законодателството по предлагания начин.

От една страна виждаме, че (като изключим начина, по който това се прави и терминологията, която – за разлика от по света – се предлага у нас) различни инициативи от подобен характер вече има и в редица западноевропейски страни. Някои (Франция, Белгия и отделни местни власти) забраняват на публични места цялостното забулване, при което не се вижда лицето. Други, вече и Германия, в момента дебатират подобни възбрани. Има и страни като Австрия, които ограничават външното финансиране на мюсюлманските общности, а държави като Франция обсъждат въвеждането на сходни ограничения. С оглед на усложняващата се обстановка в Европа тези мерки са част от усилията на политици и държавници да предложат – все още в рамките на либералнодемократичния спектър – решение на острите проблеми с т.нар. радикализация на част от своите граждани мюсюлмани. Доколкото ми е известно, сред западните държави единствено Великобритания, макар и с малко по-различна терминология, наскоро мина през дебат за криминализирането на определени проявления на исляма (като "идеология" в противовес на "религията"), което вероятно е дало надежди и идеи на българските вносители на законови промени чрез въвеждането на "радикалния ислям" в законодателството.

От друга страна, това са трудни начинания, защото крият риск да встъпят в противоречие с основополагащи принципи като този за свободата на вероизповедание, който е част от ценностите на европейските общества. С други думи, макар и при наличие на политическа воля и обществен консенсус да е възможно да има ограничения за облеклото на публични места, макар държавата да е в правото си да регулира финансирането и функционирането на изповеданията, много е важно как точно ще се направи всичко това. Да се инкриминира "радикалният ислям" във всеки случай е не само абсурд, то е и практически неосъществимо.

Според мен държавата с нейното законодателство, правораздаване и съдебна система трябва да запази своята неутралност по отношение на вътрешнорелигиозни особености и дискусии, на течения и степени ("радикално" – "умерено"), в които се следват дадени религиозни учения. А ако някой гражданин наруши закона, например като проповядва религиозна омраза, подтиква към смяна на установения обществен ред, омраза към друговерците или пък извършва насилие, държавата трябва да влезе в ролята си, за да го санкционира и накаже, но въз основа на реални доказателства за конкретни действия, наричани от юристите съставомерни. Принадлежността към дадено религиозно течение или притежаването на набор от свързани с него книги сами по себе си не могат да бъдат доказателства в този смисъл.

Един съд, разбира се, може да отчете "на каква основа", въз основа на каква "идеология" или идейно течение е извършено конкретното действие, за да си изясни "обстоятелствената част" от процеса. Държавата обаче не трябва да се намесва пряко в дебати, заемайки оценъчна позиция чрез дефиниции и понятия, които са вътрешни за дадена религиозна общност. От гледна точка на законодателството деянията, съставляващи престъпления, в случая не бива да имат "религиозни" обосновки, а трябва да бъдат "преведени" на общодостъпен за всички граждани и ясен юридически език.

Държавата трябва да е неутрална, а когато се наложи да съди някого заради онова, което е проповядвал или извършил, единственият критерий трябва да бъде дали става дума за действие, което е наказуемо от гледна точка на действащото законодателство и накърнява конституционно определените граждански свободи и демократични ценности. Това не може и не трябва да става чрез въвличане в тези процедури на теологически аргументи или спорове за "радикалния" характер на дадени религиозни убеждения – независимо дали ни харесват или не. В противен случай светското право ще трябва да се произнася по религиозни принципи.

Един мюсюлманин може да се определя като суфий*, ханифит* с матуридитски* теологически възгледи или пък салафит* и ако спазва законите на държавата, има право в личната сфера да си вярва в каквото пожелае. Подобно на всеки друг гражданин, независимо от неговата конкретна религиозна идентичност, ако наруши тези закони, наказанието трябва да се налага не с измерване "радикалността" на неговите възгледи или чрез оценяване на вътрешнорелигиозните особености на изповядваните от него идеи, а с оглед на извършеното деяние от гледна точка на действащото законодателство, пред което всички граждани имат равни права и задължения.

А какво мислите за предлаганото разграничение между "радикален ислям" и "традиционен ислям"?

В мотивите четем, че "съществуват два вида ислям – традиционният ислям, който е присъщ и за мюсюлманите в България от векове, и новият тип радикален ислям, който е едно модерно явление, на не повече от три десетилетия". Такава една "дефиниция" не се опира на никакви ясни критерии, което я прави и юридически неприложима.

"Радикални" (по смисъл, близък до онзи, който вносителите влагат в термина) групи в исляма има не от "три десетилетия", както твърдят вносителите, а от най-ранната ислямска история, т.е. от VІІ в. Освен това опитът рязко да се отдели "религия" от "идеология" също е част от разбираемо (в случая като политическа цел, а в други случаи, когато се ползва от мюсюлмански автори, и като апологетична задача), но безпредметно по своята същност и реалистичност усилие. Най-малкото, защото самото разграничение е спорно, а на моменти и твърде условно, за да бъде юридически приложимо. Разбира се, както анализатори извън правната сфера могат да си служат с понятия като "радикален ислям", така политици и апологети могат да се опитват да разграничават за своите цели "религия" и "идеология". Въпросът е, че толкова спорни и необосновани дефиниции трудно могат да залегнат в основата на законодателни норми.

Същото важи и за изкуствената дихотомия "радикален ислям" – "традиционен ислям". Странни са и формулировки като тази, че "радикалният ислям противоречи на ислямската религия, както е описана в Корана и другите класически източници". Твърди се също, че при "религията" всичко било насочено към "духовно усъвършенстване", а "материалният свят" бил поставен на втори план, докато "при идеологията акцентът е обърнат". Това са, меко казано, озадачаващи твърдения и остава напълно неясно въз основа на какви факти, знания и анализи те са построени.

Има ли основателна заплаха за радикализация в някои части от българската мюсюлманска общност и в каква форма е тя?

Винаги ми е трудно да разсъждавам в парадигмата на "радикализацията" – в смисъла, в който се употребява, един не толкова академичен, колкото политически и съответно медиен термин. Но съживление на исляма в различни негови форми и проявления определено има и в България през последните години. След падането на комунистическия режим се наблюдава процес по интензифициране на ислямската идентичност сред част от българските граждани – сред етнически турци и особено сред помаци и роми. Сред някои от тях се възраждат исторически характерни за Балканите и датиращи от османската епоха форми на исляма, свързани с ханифизма* и матуридизма*. Много от тези мюсюлмани, но не само те, по разбираеми причини изпитват силното влияние на Турция (включително и чрез нейната ислямска институция – Дианета, с който България е сключила и договореност), където ислямската идентичност играе все по-важна роля не само в обществото, но все по-осезаемо и в политиката.

Сред младите, освен тази "постосманска" (някои биха се изкушили да я назоват направо "неоосманска") траектория, по мои наблюдения и преки впечатления, включително и от теренна работа, има и ясно очертано възраждане на исляма по различни, малко познати в досегашната ни история линии, вариращи от идеологията на движението "Мюсюлмански братя" до салафизма*.

Тези течения са "нетрадиционни" по отношение на България, което обаче не означава, че противоречат на "исляма" или че не са пряко свързани с "голямата" ислямска традиция. Те по-скоро са формата, която в случая приемат процесите на (ре)ислямизация, защото според следващите ги мюсюлмани или им предлагат адекватни на времето механизми, или в търсенето на автентичност им вдъхват силно чувство на религиозна увереност. Всичко това отново показва несъстоятелността на идеята да се въвеждат законодателни разграничения като "традиционен" и "радикален" ислям.

Как мюсюлманската общност в България се различава от мюсюлманите в Западна Европа? Очаквате ли процесът на радикализация в България да следва модела, характерен за Запада?

Твърдението, че българските мюсюлмани са автохтонно население, с което християни и представители на други общности съжителстват от столетия, вече се е превърнало в клише. В него, разбира се, има редица важни моменти – освен нормативните кодове, заложени в моралните системи на различните религии, освен самите "големи" религиозни традиции, се е създала и една местна форма на съжителство, в която мнозина основателно съзират голяма доза етнографско очарование. Комшулуците са добър пример за това.

От друга страна, съвременните процеси и особеностите на глобализацията след края на Студената война, свободата на пътуването, интернет и социалните медии преформатираха редица културни процеси, включително и в рамките на религиозните общности. Поради това и ислямското съживление, възраждането на ислямските идентичности прие непознати до този момент у нас форми. Някои от процесите, които наблюдаваме днес сред българските мюсюлмани, са по-близки до тези, протичащи сред техните единоверци в Германия, Великобритания, Турция или Египет, отколкото до случващото се в съседното село с преобладаващо мюсюлманско население.

Това важи в голяма степен за целите Балкани. И макар по правило динамиката в България да беше по-слаба от тази в Западните Балкани, тук е налице същият тип процеси. Те водят до реислямизация на много хора с мюсюлманска културна идентичност, доскоро следвали битови или синкретични религиозни вярвания и практики, и това завръщане към един по-нормативен ислям става чрез възраждане или на унаследените от османската епоха ханифитско-матуридитски* възгледи, или чрез постановки, характерни за "Мюсюлмански братя", или чрез възприемането на салафитска ориентация. В този смисъл съвсем скоро може да се окаже, че наместо да изнасяме "добри практики" поради опита ни в съжителството между различни религиозни общности, сме се оказали пред нови предизвикателства, характерни по-скоро за процесите, които вече ясно се открояват в Западна Европа.

Свидетели сме на интензивен процес по хомогенизация на исляма. Обикновено казваме, че ислямът е разнолик и многообразен. И това е вярно, за него има много основателни причини, но то не означава и че разнообразието може да бъде разтягано до безкрайност. Религиите имат нормативен диапазон – дадена група или общност може да го напусне временно, например следвайки синкретични практики под влияние на други религии или културни норми. Ислямската история обаче познава показателни примери, когато след прекалено голямо отдалечаване от нормативния диапазон на религията, дадени общности се връщат към него в стремеж към засилване на идентичността си. Такъв процес наблюдаваме и при мюсюлманите на Балканите през последните години.

И понеже голяма част от нормативните аспекти на исляма са непознати или пък са били "забравени" за известно време по нашите земи, някои проявления на тези опити за хомогенизация могат да наподобяват "радикализъм", да се свързват с нежелани "чужди влияния" и да се възприемат като "опасни" от населението и държавните институции. Тук всъщност много често става дума за религиозна нормативност, която встъпва в конфликт с дадени синкретични местни традиции, възприемани като исторически добре съжителствали с други общностни традиции. Това обаче само по себе си не може да бъде аргумент да се обявят някои нормативни вътрешнорелигиозни аспекти за "радикализъм", докато синкретичните контекстуални практики се дефинират като "традиционен ислям" чрез едно светско законодателство.

Какви чужди влияния действат върху общността и как трябва да им се отговори?

Както споменах, външните влияния са различни, но като част от един по-общ процес не е задължително да встъпват в остро противоречие помежду си, защото всички те са част от процес по възраждане на ислямската идентичност и консолидацията на мюсюлманската солидарност. При това един мюсюлманин може да се увлече по салафитската форма на исляма не непременно в Саудитска Арабия, както обикновено се смята, а в Австрия или Германия, даже в Пловдив, където е повлиян от турски, а не арабски, проповедници. В този смисъл връзките са много по-заплетени, а стари категории, налагани и в медийното пространство като "арабски ислям" или "турски ислям" не са особено адекватни.

Щом обаче настоявате, може да откроим поне три типа влияние: 1) от Турция, насърчаваща съживлението на ислямската религиозност чрез исторически наложилата се в региона ханифитско-матуридитска* версия на суннитския* ислям; 2) от различни центрове на салафизма* (но не само Саудитска Арабия); 3) ислямско пробуждане тип "Мюсюлмански братя" (което не идва задължително от Египет, а може да бъде "внесено" например от Великобритания, Франция или просто чрез интернет).

Общото между тези различни форми на ислямско съживление е опитът за засилване на социалното сцепление сред мюсюлманите и акцентът върху ислямската солидарност за сметка на по-второстепенните доктринални и ритуални различия. Този порив към хомогенизация на исляма няма да доведе до истинска хомогенност, но самият стремеж към единение ще има дълбоки религиозни и социални последици.

Подобна тенденция се забелязва както по редица национални теми, така и по ключови въпроси от регионален и международен характер, например солидарната, основаваща се върху ислямската идентичност, подкрепа за турския президент Ердоган, особено след опита за преврат в Турция. Тук трябва също да имаме предвид, че по правило ислямът – за разлика от християнството – е и водеща политическа идентичност в иначе винаги сложната и многообразна плетеница от множествени идентичности.

Какви ще са последиците, ако тези закони и законови поправки бъдат приети в сегашния си вид?

Аз наистина се надявам те да не бъдат приети на второ четене в сегашния им вид. Това би било изключително неефективно и ще има негативни последици. Наместо да подпомогне борбата с явленията, които иначе законодателите най-вероятно желаят да водят с добри намерения, защитавайки обществото и демократичните ценности, те по-скоро ще усложнят ситуацията. Всичко ще се обърка не само поради неиздържаните дефиниции, но и заради негативния ефект, който тези инициативи ще имат сред голяма част от нашите съграждани с мюсюлманска идентичност – независимо в каква степен спазват повелите на исляма.

Виждате ли разлика в реакциите на мнозинството в България срещу мюсюлманската общност днес, в обстановката на ескалираща ислямофобия покрай атаките в Западна Европа и войната в Сирия/Ирак, и подобния такъв момент на ескалация през 2001-2003 г. покрай атаките в Ню Йорк и войните в Афганистан и Ирак?

Самият термин "ислямофобия" ("страх от исляма") е доста странен и объркващ. Първо, едва ли можем да наложим на хората да не се страхуват от определени форми и проявления на исляма, когато медиите ежеседмично ги информират за поредните жертви на ислямистки атаки или атентати в Европа, Близкия изток и други краища на света. Второ, терминът е част от пропагандата на различни актьори в обществото, а мнозина основателно го възприемат и като опит за цензура и табуиране на всеки един по-критичен поглед към исляма. В смисъла, в който ме питате, вероятно би било по-уместно да говорим не за "ислямофобия", а по-скоро за дискриминация на мюсюлманите по религиозен признак. В условията на либерална демокрация никой не бива да бъде дискриминиран по презумпция – само и единствено заради своя произход или идентичност.

Факт е, че днес въображението на мнозина се разпалва от мощни метафори като тази за сблъсъка на цивилизациите или за ислямската заплаха към Европа. Все по-отчетливо се възражда и историческият образ на исляма като квинтесенциалния "друг" на Европа.

В тези условия дебатите по все по-остри въпроси като този за несъвместимостта между редица базисни постановки на шариата и либералнодемократичните ценности на европейските общества трябва да продължат. Това впрочем ще се случи независимо от нашето желание, то ще бъде наложено от самите реалности. Такива дълбоки и важни въпроси обаче не могат да се водят чрез законодателни мерки, предлагани въз основа на спорни и неясни понятия като "радикален ислям". Това са въпроси от друг порядък, бих казал и много по-значими за Европа и България, и трябва съответно по друг начин да намерят свой отговор в интелектуалния, обществения и политическия живот. Необходими са комплексни мерки и политики, свързани с мястото на исляма в европейските общества и въпреки историческите си особености страната ни едва ли ще остане встрани от тези тенденции.

Нараства необходимостта от адекватно отчитане на културните и религиозните различия, съчетано с изоставяне на пожелателното, идеологически клишираното мислене. Тези фундаментални различия не трябва постоянно да се релативизират и завоалират, а да бъдат разглеждани обективно, за да се потърсят и адекватни решения на свързаните с тях динамично изострящи се социални конфликти. Докато това все още е възможно, трябва да бъдат препотвърдени някои класически принципи на либералната демокрация, която дава свобода, но налага и определени граници в съвместния социален живот. В него например не всичко онова, което е вътрешно изискване на дадена религия, може да бъде съвместимо с принципите на правовата държава и секуларизма в Европа.