Докато умните се наумуват, лудите се налудуват

Да бъдеш бежанец, разбира се, не е въпрос на избор. И това е още една причина реакцията ни към бежанците да бъде не просто протоколна. Трябва да се отнасяме към тези хора с разбиране, съчувствие и човещина. Едва ли има нормален човек, който да не е бил разтърсен от снимките на загиналите деца и жени, на бедстващите хора, прекосяващи с риск за живота си Средиземно море. Те са водени от брутални трафиканти на хора, които с цел печалба, рискуват безогледно човешкия живот, превозвайки бежанци в хладилните камери на тирове, превърнали се в гробници по магистралите на Унгария и Австрия. От тази гледна точка и въпросът "за" или "против" бежанците по принцип е неправилно зададен, защото предполага абсурдни ценностни позиции, препращащи отвъд нормите на европейската цивилизация. По-правилни биха били два други взаимосвързани въпроса: как да разграничим бежанците от останалите мигранти (за които да разработим други политики съобразно възможностите и нуждите на ЕС) и как най-вече да направим така, че да няма такава бежанска криза.

Каква роля играе християнството във всичко това? От една страна виждаме духовници, църкви и религиозни благотворителни организации, опитващи се да помогнат на бежанците и призоваващи за достойно отношение към тях, а от друга - радикални политици националисти тип Льо Пен, биещи барабана на същото това християнство и алармиращи за ислямско нашествие.

Нормално е християнските църкви и вярващите християни да проявяват солидарност и съпричастие със страдащите хора, независимо от техния произход - такива са изискванията, вложени в християнския морален код. Църквите обаче не се занимават с политика и в този смисъл те не могат, а и не е тяхна работа, да прокарват разграничения между различните групи хора, съставляващи заливащата Европа мигрантска вълна. "Божието Богу, кесаревото - кесарю". Мисията на християнската църква е различна от тази на политическата власт. Затова и мнозина се объркват, когато папата отправя остри политически послания, а федералният канцлер на най-мощната европейска държава влиза в ролята на майка Тереза. В изпълнения с милосърдие образ на Ангела Меркел наистина има нещо художествено, някакъв затрогващ светски устрем към трансендентното - готовност за помощ без ограничения, независимо какви ще бъдат последиците от този акт в реалния живот на Германия и Европа. Политическите лидери обаче носят отговорност, различна от тази на религиозните водачи, затова и "тежка е царската корона", особено в ситуации на дълбока криза, военни и политически катастрофи.

Показателно е също, че в контекста на миграционната криза най-големите агностици и атеисти започнаха да си служат с "християнски" аргументи. Такива "аргументи", но с противоположна визия, размениха например двама политици от различен тип - често определяният като популист унгарски премиер Виктор Орбан и председателят на Европейския съвет Доналд Туск, като и двамата се позоваха на привързаността към "християнските ценности". Що се отнася до политиците популисти, които са по-крайни националисти, от типа и на споменатата във въпроса Ви Льо Пен, нищо ново под слънцето: християнството в цялата си история е било инструментализирано за различни политически цели. Днес такава инструментализация виждаме и в Путинова Русия, и в някои други европейски държави. Всичко това вероятно е неизбежно, то е един от политическите отговори на съвременни предизвикателства, сред които е и ислямизацията на все по-големи части от публичните пространства в Европа. Но трябва да сме наясно - такива политически платформи нямат нищо общо с християнството като нормативна религия и християните знаят това много добре. Интересни в това отношение са и дебатите за християнството между де факто нехристияни, например либерални агностици се опитват да оборят политици популисти с "християнски" аргументи. На пръв поглед странно, всичко това може пък да е част и от предстоящо подновяване на дебата за корените и основанията на самата Европа.

Сред най-драматичните предизвикателства, които мигрантската и бежанска вълна отправя към Европа, има културни, политически, социални и икономически. Европа е богат континент и вероятно ЕС би могъл да се справи лесно с всички останали предизвикателства, освен с културното, което на свой ред е свързано със социалната интеграция на мигрантите. Това предизвикателство е истинско изпитание за Европа. От една страна, европейските ценности (които някои наричат "универсални ценности", макар и извън Европа те да са изповядвани не навсякъде по света, а предимно в Америка и Австралия), историческият генезис, на които е свързан с християнската морална система, ни налагат императива за съпричастност и солидарност със страдащите и хората в крайна нужда - независимо какви са те. От друга страна, проблемите с интеграцията на част от заселилите се в Европа мюсюлмани от Изтока вече стават трудно заобиколими, а все повече хора на Запад основателно очакват изостряне на социалните и културните конфликти. От едната страна са хилядите сърцераздирателни и покъртителни лични истории на хората с разрушени човешки съдби. От другата страна са хората, идващи в Европа, главно, за да се възползват от нейните социални системи, но не само не я обичат, а ненавиждат нейните ценности и начин на живот, като част от тях са готови и да стрелят безразборно по нея. Европа е изправена пред изпитанието да отстоява себе си без да изоставя ценностите, благодарение на които е онова, което е. Как точно да стане това, безспорно е ключов въпрос и от отговора му ще зависи много цялото бъдеще на Европа.

Как ще промени Европа и европейските общества пристигането на стотици хиляди хора с различна култура и предимно мюсюлмани?

Западна Европа вече е променена от присъствието на все по-голям брой мюсюлмани. Отказът на част от тях да се интегрират в европейските страни, възприемайки и уважавайки ценностите на Европа, е сред най-сериозните обществени проблеми, произтичащи от ролята на културния, в частност религиозния, фактор. Мултикултурализмът може и да има известни успехи спрямо различни заселили се в Европа етнически и религиозни групи, но по отношение на мюсюлманите той засега се проваля. За голяма част от мюсюлманите ислямът остава и несъмнено ще остане водещ компонент на идентичността. И колкото повече западноевропейците продължават да си затварят очите за този факт, обговаряйки го - напук на действителността - с менторския тон на една абстрактна мултикултуралистка реторика, която в най-крайните си форми релативизира всичко, включително и ценностите, толкова повече някои европейски общества ще затъват в дълбоки, неразрешими проблеми с интеграцията на своите мюсюлмански общности. Няма какво да се лъжем: ако на този фон прибавим и сегашните стотици хиляди, а според прогнозите - в близко бъдеще и милиони мигранти с различна политическа и религиозна култура от тази на европейците, конфликтният потенциал може да нарасне неимоверно. Колкото и хлъзгави да са демографските аргументи, не бива и да забравяме, че по отношение на имигрантската вълна те се привеждат в контекста на вече съществуващи сериозни проблеми и разгорещени дебати около интеграцията на мюсюлманите в европейските общества. С оглед на това нараства и опасността в политическия живот да излязат крайни партии и движения, които да променят коренно облика на европейските общества.

В контекста на тази криза е добре да поразсъждаваме, служейки си с една класификация на англо-американския историк на исляма Бърнард Луис, който разделя мюсюлманите на три групи от гледна точка на тяхното отношение към Запада. Според него, въпреки установяването си в западни страни, една част от мюсюлманите продължават да гледат на Запада като цяло, особено на Съединените щати, като на източник на злото в съвременния свят, като препятствие пред вярващите да установят универсалния закон на Аллах (шариат). За тази първа група има един-единствен път - борба за вярата (джихад), ако е необходимо и до смърт. Друга част от мюсюлманите остават вярващи и макар да възприемат много от особеностите на западната цивилизация като недостатъци, които не им позволяват да разгърнат религията си в нейната пълнота, те виждат предимствата на Запада - изследователския творчески дух, създал модерната наука и технологии, както и стремежа към свобода, залегнал в основата на модерните демокрации. Тези мюсюлмани, макар и да поддържат голяма част от своите религиозни вярвания и култура, търсят начини да се приобщят към етоса на Запада за развитието на един по-добър и свободен свят. И третата група са онези, които, макар и да гледат на Запада като на източник на всяко зло, съзнават неговата политическа, икономическа и военна мощ, заемайки изчаквателна позиция преди "финалната битка" за установяването на исляма. Изключително мъдро от наша страна би било, подчертава Луис, да не бъркаме втората и третата група.

Какво означава интеграцията от гледна точка на търсещите убежище хора и от гледната точка на приемащите европейски общества?

Определено различни неща. Първо, онези, които реално търсят убежище в Германия или Швеция едва ли са толкова много - повечето от тях просто се преселват в своята диаспора, вече установила се в тези страни. Бежанците, спасили се от ужаса на войни като тази в Сирия, са намерили убежище главно в съседните на конфликта страни и не избират от виртуално меню с различни опции страната, в която да се заселят поради нейните предимства - толерантност към чужденците, щедра социална система и възможност за установяването в конкретна диаспора. Второ, и за различните западни граждани приемането на бежанци не означава едно и също. Освен че вероятно ще нараства броят на онези, които са скептични към приемането на повече имигранти, малцина и от позитивно настроените към бежанците си представят, че страните им просто са отворили вратите си за безразборното преселване на стотици хиляди хора при режим на граници, изцяло отворени за всеки, който желае да ги премине. Голяма част от западните граждани вярват, че бежанецът е човек, приютен поради извънредните обстоятелства на война и бедствие, който след техния край ще се прибере обратно в своята родина. Същевременно обаче изгледи за такава своевременна и ясна диференциация няма и някои държави вече приемат анблок всички имигранти, като предстои дълъг процес по установяването на тяхната самоличност (където това е възможно) и предоставянето на бежански статут. Държави като Германия всъщност отдавна са изоставили идеята за класическото гастарбайтерство: прииждащите вече не са "гости", а идват, за да се установят в страната, която усилено разработва и преработва своите интеграционни политики. Миграционният натиск поражда разнобой и води до хаотични, непоследователни ходове както от политическите ръководства на отделните засегнати държава, така и от лидерите на ЕС в Брюксел. И ако с оглед на днешната преселническа вълна погледнем предшестващия опит за социалното приобщаване на граждани, дошли в западноевропейските страни от мюсюлманския свят, ще видим кардинални разминавания в схващанията за интеграция поне по няколко посоки.

Някои европейски граждани от мюсюлмански произход са напълно интегрирани, правейки избора да живеят като светски хора, възприели де факто ценностите на Запада. Голяма част от втората категория на Луис, която споменахме, също се вписва относително добре в западните общества, където се ползва със същите права като всички останали граждани. Има и такива, които биха се определили като "мюсюлмани", но всъщност малко познават нормите на исляма и практически не изпълняват неговата ритуално-обредна система. Тях наричам хора с мюсюлманска (културна) идентичност. Вероятно тях, заедно с представители на втората категория по Луис, имат предвид онези, които използват и спорното понятие "умерени мюсюлмани". "Умереният ислям" е неиздържано понятие - то не се базира на някакви ясно установими научни критерии, нито е продукт на богословски автентична религиозна самоидентификация, а е своеобразна мултикултурна теология, продукт на либералния Запад. "Радикалните" пък, или хората от първата група на Луис, по подразбиране отхвърлят всякаква възможност за интеграция. Част от всички три категории мюсюлмани обаче много често гледат на идеята за интеграция негативно, а мнозина от тях я възприемат направо като "претопяване", загуба на ислямска идентичност. За онези от тях, които мислят така, интеграцията означава асимилация и те предпочитат да живеят в свои затворени общности - гетоизирани, но ритуално чисти от ислямска гледна точка.

Мултикултурализмът допуска изявата на религиозните идентичности в публичността, но поради секуларните либерално-демократични устои на западните общества няма как да предостави на мюсюлманите условия за цялостното следване на ислямския закон. Напрежението се поражда от това, че редица норми на шариата са несъвместими с ценностите на либерално-демократичните общества. В Европа, например, е невъзможно официалното законодателство на отделните държави да признае като легитимни двойно по-малкото наследство за жената, полигамията или джихада като религиозно военно дело, нито пък наказанията за бичуване на блудници или убийството с камъни (раджм) на прелюбодейци. В западните държави религиозната свобода не би могла също така да означава и възможност за изпълняването на нормативни религиозноправни наказания спрямо онези, които са обвинени във вероотстъпничество или богохулство. Всички знаем и за разгорещените дебати около забулването на жената - за хиджаба, никаба и бурката. С други думи, практическото приложение на редица нормативни аспекти от исляма, сред които неговите политически, военни и наказателноправни норми, е невъзможно в Европа - поне в досегашния ѝ вид. Това създава у част от мюсюлманите - всички от първата и голяма част от третата категория по Луис - чувството за половинчатост, за непълноценно живеене на тяхната вяра.

От една страна, мултикултурализмът постоянно насърчава публичната изява на различията и пълната свобода на вероизповедание, но от друга, неизбежно поставя и граници, които част от мюсюлманите винаги ще искат да прекрачат - не непременно по свой каприз, а поради нормативните изисквания на изповядвания от тях ислям. В това отношение републиканският либерален модел на Франция поне е доста по-откровен. И той обаче не е постигнал по-успешна интеграция на мюсюлманите от мултикултурния модел на страни като Великобритания. Разбира се, немалко мюсюлмани предпочитат британския пред френския модел, защото първият все пак допуска изявата на повече аспекти от ислямската идентичност в публичния живот. Това задоволява голяма част от представителите но втората категория по Луис, но не винаги и не напълно. Останалите не харесват нито един от двата модела - просто никой от тях не е ислямски, а и двата, макар и по различен начин, са основани върху принципите на секуларизма. Ето защо т.нар. радикализация, довела до приобщаването на млади мюсюлмани към Ислямска държава (ИД), протича по сходен начин както в Лондон, така и в Париж.

Мюсюлманите съвсем не са единна категория и в способността ни да разграничаваме различните групи сред тях се крие разковничето за евентуалния успех на бъдещата им интеграция в Европа. От друга страна, политиците и мнозинството граждани в западноевропейските държави настояват за максималната интеграция на гражданите в обществото, включително и на всички мюсюлмани. "Защо не искат да живеят с нас, като са дошли тук - толкова би било хубаво?" - запита ме наскоро приятел холандец, който не познава исляма, но е настроен добронамерено към мюсюлманите. За да се избегне това неразбиране, ислямът наистина трябва да се познава по-добре, но не в пропагандисткия дух на кичозните мултикултуралистки мантри. Такова познаване и отчитане на неговата специфика ще позволи и изработването на по-адекватно поведение спрямо мюсюлманите, включително и спрямо идващите с новата преселническа и бежанска вълна. В този процес е необходимо европейските държави не постоянно да предоговарят основанията на своите общества, ценности и закони, а да преговорят тези основания, като третират еднакво всички свои граждани. Привилегии и "специални права" в либералната демокрация не трябва да има - нито за мнозинството, нито за малцинствата, защото те отварят кутията на Пандора за остри социални конфликти. Особеностите на исляма правят прилагането на този принцип особено трудно, но европейците са изградили най-развитата позната ни цивилизация и не би трябвало да е невъзможно да намерят начини и за адекватно отношение към искащите да живеят в Европа хора, попадащи в различните категории мюсюлмани, които описах.

Наближава ли моментът, в който отчаянието и надеждите на бежанците ще се сблъскат със страховете и отхвърлянето на европейците? Какви ще са последствията и как може да бъде избегнато това?

Опасявам се, че този момент наближава много по-бързо, отколкото сме очаквали. Ако основните политически сили, поддържащи либералната демокрация, не премислят добре ходовете и позициите си, тяхната "европейска умора" и апатия към нарастващата роля на културните различия ще доведе до неизбежен конфликт. В хаоса на този конфликт крайни политически движения и сили ще спечелят повече подкрепа и за тази тенденция вече има достатъчно податки, каквато е и повишаващият се рейтинг на Льо Пен във Франция. В случая с мигрантите и бежанците това може да бъде избегнато не само чрез "репресивни" или ограничителни мерки - изграждането на стени, затварянето на граници, квоти и други "технически" решения, които реагират на симптомите, без да третират причините за проблема. Необходими са политически визии, а не просто технологични, бюрократични "политики" в една или друга сфера. Има ли изобщо днешна Европа обща визия за това как да спре източниците на военните конфликти и мизерията, от която и бежанците, и икономическите имигранти се спасяват, поемайки опасния за живота на някои от тях път към Германия или Швеция? Изглежда, че такава, тъкмо политическа визия засега нямат дори и големите западноевропейски държави - Франция, Германия, Великобритания. Колко време е необходимо и колко милиони от Изтока трябва да се преселят в Европа, за да осъзнаем, че положението се е променило и е необходимо да излезем от унеса, в който живеем с уютната мисъл, че всичко е горе-долу наред, а Европа е достатъчно богата и добра, за да се справи с проблема и от пасивната, "приемащата" страна?

Очаквате ли арабските държави да поемат по-сериозна инициатива за приютяване на бежанци или ще оставят Европа сама да се бори?

Вероятно имате предвид арабските държави от Залива - Саудитска Арабия, Катар, Кувейт и Обединените арабски емирства. Не, по отношение на тях, засега не очаквам сериозна промяна. Но вижте, тяхното поведение не е и изненадващо. В общи линии тези благоденстващи в материално отношение държави, първо, са далеч от принципите на либерално-демократичните общества и техните ръководства не чувстват необходимостта непременно да изпълняват такъв тип ангажименти. В тези страни, включително и в Саудитска Арабия, има всъщност хиляди сирийци. Но въпреки появилите се в отговор на международните критики твърдения на Рияд, че кралството всъщност е приело "бежанци", тук става дума за имигранти - хора, получили работни визи и установили се в саудитската държава. Второ, някои от петролните монархии, в това число и самата Саудитска Арабия, вече наистина са дали милиони долари помощи за сирийските бежанци, с което вероятно смятат, че са "откупили" своя ислямски морален дълг. Пък и колкото и да е парадоксално, опасенията за ислямизацията на Европа чрез бежанска и мигрантска вълна препращат и към религиозно-политическите интереси на някои заливни монархии. Саудитска Арабия вероятно би предпочела да допринесе за разпространението на исляма в Европа "дистанционно", подпомагайки финансово бежанците и преселниците в техния поход към страни като Германия, където впоследствие да се възползва от демократичните свободи за целите на своята пропаганда сред тях. От друга страна, в далеч по-бедните арабски държави, съседни на Сирия, вече са приети огромен брой бежанци от тази страна. Повече от 1,2 млн са намерили убежище в съседен Ливан, където равнището на бедността и безработицата възлизат на 25%. Йордания е приютила 630 хил. сирийски бежанци, няколкостотин хиляди има и в Египет.

Говорим за арабския свят, в който 60% от населението е на възраст под 25 години и където е налице най-голямата безработица в света - 29% от младежите са безработни. В този смисъл група нееднородни фактори определят и преселението на част от тях в Европа. Сред тях са редица исторически и културни фактори, както и последиците от редица западни военни намеси и икономически интереси, от грешките на САЩ в Ирак и несвоевременното американско изтегляне от Ирак, от повсеместната корупция, липсата на реална икономика, а и слабият граничен контрол в Европа, "наваксван" днес с издигането на огради и стени. Не на последно място е липсата на западен консенсус относно това как да бъде трайно разгромена ИД и какво точно да се прави с режима на Башар ал-Асад в Дамаск. Само в Сирия 55% от населението, т.е. над 12 млн., е на ръба на отчаянието и наистина има нужда от хуманитарна помощ. 7,6 млн. са напуснали своите домове и са се преселили вътре в рамките на самата сирийска територия. Повече от 4 млн. са избягали в други страни, за да се спасят от насилието.

В този контекст, макар и някакви координирани действия по линия на регионални организации като Лигата на арабските държави да изглеждат логични, те са трудно осъществими. При това арабските страни са нееднородни. В културно отношение голяма част от сирийците, макар и да говорят арабски език, а повечето от тях да изповядват исляма, са далеч по-близки до турците, отколкото до населението на петролните монархии от Залива. Освен чисто географските и геополитически фактори, това може да обясни и наличието на около 2 млн сирийски бежанци именно в Турция - стабилна, съседна на Сирия, страна.

Имиграцията към Европа на компактни маси от населението на Близкия изток, не само на сирийци, първоначално установили се в Турция или други съседни държави, е не просто лош сигнал. Тази миграция е индикатор за надделяващото чувство на безизходица в Близкия изток. Хората в Сирия, Ирак, Либия вече не вярват, че нещата в тяхната родина могат да се стабилизират трайно и предпочитат да поемат по рискования път, който мислят, че си заслужава - Германия, Швеция и други европейски държави със силно развити социални системи и вече изградени близкоизточни диаспори.

Виждате ли почва за по-активна и сериозна намеса на европейските държави във войната в Сирия? Как намесата на Русия в конфликта ще разбърка картите в региона според вас?

За това има не просто почва. Налице е съвкупност от фактори, които предоставят реален casus belli за военна намеса на Запада в Близкия изток - и то не само в Сирия, но и в страни като Либия, които са в състояние на разпад, а хаосът от тях вече приижда и към Стария континент. От една страна, за Запада би било по-добре да не се намесва изобщо - нито във вътрешните военни и политически конфликти в Близкия изток, нито във вътрешноислямските дебати, с които тези конфликти са свързани. В миналото, включително и в близкото, западните държави са допускали много грешки при намесата си в региона, макар и да не носят цялата отговорност за политическите му провали. От друга страна, реалният живот не позволява заемането на такава аристократична позиция - още по-малко в днешния взаимосвързан свят, където разрухата в Близкия изток означава и хаос в сърцето на Европа. Близкият изток е и регион, с който Европа има дълга история на конфликти, съжителства и съперничества. И, разбира се, на икономически интереси.

В патовата ситуация, в която Западът все повече изпада, казусът Русия наистина може да се окаже интересно, парадоксално предизвикателство, което да "разбърка картите". Не зная как в действителност ще се развият изострените отношения между Запада и Русия във връзка с Украйна, а и съм изключително предпазлив към историческите аналогии. Те обаче понякога могат да ни помогнат да поразсъждаваме и евристично. Преди Втората световна война нито Великобритания, нито Франция са били петимни да си сътрудничат във военен блок със Сталиновия Съветски съюз. И все пак, по ирония на съдбата, точно това се случва в конкретния ход на войната. Днес и най-големите критици на Путин, дори и онези с най-голямо въображение, трудно биха могли да го сравнят аргументирано със Сталин - колкото и действията му да напомнят една прашна и позабравена, нелиберална Realpolitik от миналото. Не е изключено чрез затишието в Украйна, съчетано с повишената ѝ активност в Сирия, Русия всъщност да дава и знак, че търси пътища за диалог със САЩ и Запада, за да възвърне и позициите си в международната общност. С оглед на тази все по-отчетлива намеса и на Москва, решението на сирийския конфликт в крайна сметка може да се окаже далеч по-нестандартно отколкото сме си мислели доскоро.

Безплодна ли се оказа стратегията на Запада за борба с ИДИЛ до момента? Има ли нужда от радикална промяна?

Промяна определено е необходима. Всъщност не ми е известно досега изобщо да е имало някаква цялостна и единна политическа стратегия на Запада за борба с ИД. В ЕС е имало "политики", имало е създадени от брюкселски чиновници "инструменти", за които лидерът на ИД Абу Бакр ал-Багдади вероятно дори не е и чувал. Белият дом на свой ред има инициатива, наречена евфемистично "борба с насилствения екстремизъм" - Countering Violent Extremism (CVE), която се разработва в момента. Но докато умните се наумуват, лудите се налудуват - старо правило. Не е никак чудно, че позициите на ИД укрепват - както в Сирия и Ирак, така и на регионално равнище, където тя има многобройни поддръжници, създаващи нейни "вилаети". ИД вече е протодържава с многобройни регионални метастази, а нейни поддръжници са разпръснати сред мюсюлманските диаспори в Европа, Америка и Австралия.

Опасявам се, че оттук насетне - след период на дълго изчакване - нещата няма да се оправят от само себе си, единствено чрез косвена, прокси-намеса посредством "местни сили" и дронове. Трайно на този етап може да бъде, изглежда, само военното решение. Някой трезв реалист съвсем некоректно би могъл да предложи тези военни действия да бъдат съчетани и с ясната визия за един нов колониализъм. В наши дни такъв "неоколониализъм", разбира се, би бил установен под формата на военна "мироопазваща операция" и поредица от дългогодишни "хуманитарни акции". Едва ли някой би използвал самия термин "колониализъм" на официално равнище. Във всеки случай е ясно, че няма как половината от населението на Близкия изток да се пресели в Обетованата земя на Германия или Швеция. Нито даже във Великобритания или Франция. Когато къщата на съседа ти гори, го приютяваш за известно време у вас, за да спасиш живота му и той да се съвземе, но ако чакаш пожарът да угасне от само себе си, той неминуемо ще подпали и твоята къща. Ето защо, след като си спасил съседа си, трябва да му помогнеш да загаси пожара и да изгради отново своя дом.

Не зная дали такава промяна в политическата визия на днешните европейски държави изобщо е възможна. Но и да предприемат активни действия, и да останат в сегашната си пасивна позиция на приемаща страна, европейците ще осъзнаят, че комфортът им от последните няколко мирни десетилетия вече не може да бъде същият. Опциите са само две: активна и пасивна. Ако продължава да не се намесва активно в Близкия изток, Западът трябва да разработи грижливо своите пасивни стратегии. На свой ред те също са съсредоточени около две възможности: пълно "затваряне" или пълно "отваряне". Виждаме, че около тези две пасивни опции вече настъпва същински европейски разнобой. Ако все пак надделее здравият разум и европейците заемат активна позиция, някои от тях, заедно със своите американски партньори, вероятно ще трябва за малко да напуснат уюта на своите канцеларии и да отидат на място в Близкия изток, където да възстановят разпадналия се не и без тяхна намеса ред в провалени ключови държави, създадени от самия Запад. В тези усилия Европа, разбира се, трябва да действа съвместно със САЩ, за което е налице и достатъчно мощният механизъм на НАТО.

При едно такова развитие на ситуацията много сложен би бил въпросът кои точно ще са близкоизточните сили, склонни да подкрепят на място една реална западна военна операция в региона, която да отчете и поуките от досегашните интервенции в страни като Ирак и Либия. Неизбежно ще има и продължителна партизанска война, която различни ислямски движения ще водят срещу западните сили. Идеологията и действията на ИД, Ал-Каида и други радикални ислямски групировки отдавна включват споделената от всички тях постановка, че мюсюлманите са във война със Запада. И въпреки че въпросителни като Русия и Иран, заедно с други фактори като двойствената позиция на Турция, ще продължат тепърва да усложняват вземането на конкретни решения. Европейците и американците този път ще трябва и да останат известно време в Близкия изток - докато се създадат реални условия за стабилизация и началото на някакво развитие. Става дума за регион, в който огромното мнозинство изнемогва от ширещата се бедност, от разнообразни форми на религиозно и светско насилие. След разпадането на османския ред в арабския свят хората тук рядко са водели живот в условия на относителна стабилност. Дори епохата на "класическия" колониализъм и установената след Първата световна война мандатна система е съпътствана от кръвопролития, свързани както със световните конфликти и съперничества между великите сили, така и с борбата за държавностна и национална еманципация.

Ако поради нерешителност подобна активна западна намеса се окаже невъзможна и днешните европейски лидери изберат пасивната опция, нищо добро не ни чака. Едва ли е нужно човек да има склонност към апокалиптично мислене, за да види, че хаосът от пожара в съседната къща вече е пред вратите ни.

Въпросите зададоха Светломира Гюрова и Зорница Стоилова