Коментари и анализи

COP26 в Глазгоу ще бъде едновременно ключово важна и разочароваща

Овладяването на световните въглеродни емисии изисква азиатските държави, стремящи се към интензивен ръст, да ограничат зависимостта си от изкопаеми горива

Ексклузивно съдържание от The Economist

Reuters © Reuters

ЕС отблизо

Седмични новини за европейски регулации, бизнес и финансиране.

"А пък дъждът вали, вали...", обръща се към публиката шутът Фест в края на "Дванадесета нощ" на Шекспир. А пък COP си върви, върви. От 1995 г. държавите, обвързани от Рамковата конвенция на Организацията на обединените нации по изменение на климата (UNFCCC), са изпуснали една-единствена конференция - през 2020 г. в пика на пандемията. Срещите за климата могат да произвеждат планове за действия (Бали, 2007 г.), мандати (Берлин, 1995 г.), протоколи (Киото, 1997 г.), платформи (Дърбан, 2011 г.), горчиви провали (Копенхаген, 2009 г.) или споразумения (Париж, 2015 г.). Нарастването на нивата на парникови газове в атмосферата и свързаното с това затопляне на климата продължава въпреки конференциите на ООН за климата, дори когато, как често се случва, те биват обявявани за последния шанс на света.

Въпреки че дипломати, учени, лобисти, активисти, артисти, медии, политици и представители на бизнеса се събират за COP26 в Глазгоу, която започна, е лесно да се отпише цялото събитие. Това би било погрешно. Конвенцията за измененията в климата на ООН и срещите COP въпреки всичките си недостатъци играят ключова роля в исторически и жизненоважен процес: премахването на основното ограничение за човешкия напредък, наложено от зависимостта от изкопаеми горива.

Все пак има промяна

Една от причините конференциите за климата да имат значение е, че някои от тях наистина водят до промяна. Въпреки изискването за консенсус, което означава, че най-консервативните държави налагат темпото, Парижкото споразумение ангажира всички страни, богати и бедни, да поддържат повишаването на температурата на Земята доста под 2°C спрямо прединдустриалните нива. Глазгоу ще доведе до нови национални обещания, което обещава засилени усилия за постигане на температурните цели от Париж, макар че те няма да бъдат достатъчно амбициозни, за да направят постигането на тези цели вероятно.

Основната причина, поради която процесът на UNFCCC и COP има значение, е, че науката, дипломацията, активизмът и общественото мнение, които го подкрепят, представляват най-добрият механизъм, който светът в момента има, за да се примири с фундаментална истина. Мечтата за планета с почти 8 млрд. души, живеещи в материален комфорт, ще бъде непостижима, ако се основава на икономика, захранвана от въглища, нефт и природен газ. Вредите от кумулативните емисии на въглероден диоксид в крайна сметка ще се натрупат толкова бързо, че развитието, базирано на изкопаеми горива, ще спре.

Положението на Азия

Никъде тази логика не е по-належаща, отколкото в Азия. Около 1.5 млрд. азиатци живеят в тропиците. Стотици милиони от тях живеят близо до бреговете. За да продължат да растат техните икономики, те ще се нуждаят от все повече енергия. Ако продължат в същия дух като досега, уповавайки се на изкопаеми горива, азиатските държави ще трябва да понесат и нарастващите разходи за адаптация към непрекъснати наводнения, бури, горещи вълни и суши много преди да могат да забогатеят. Докато светът се нагрява, те ще трябва да тичат все по-бързо, само и само за да останат на едно и също място. Технологиите с нулеви емисии биха могли да ги освободят от тази мрачна закономерност: по принцип те могат да се възползват от доставка на енергия, насърчаваща развитието, която на практика е неограничена.

Следователно в дългосрочен план единственият начин да продължим да се развиваме е, като оставим изкопаемите горива зад себе си. Това изисква азиатските държави, в повечето от които емисиите все още нарастват, да се откажат от много повече, когато става дума за емисии, отколкото държавите от развития свят, където емисиите вече намаляват. Индия шумно оспорва несправедливостта при подобен развой на събитията, като засега отказва да приеме въглеродната неутралност. Нека другите с по-голяма историческа отговорност за емисиите да направят повече, смятат индийците.

Колкото и справедливо да звучи това, проблемът за Индия - и за всички останали - е, че огромните разходи за ограничаване на емисиите се падат върху няколко поколения, повечето от чиито членове живеят в развиващи се страни. Всички те живеят във фрагментиран свят, който е лишен от лидерство. Американското правителство не се превърна изведнъж в надежден партньор само защото се присъедини отново към Парижкото споразумение. Китай, най-големият източник на емисии в света, също не е. Въпреки че капацитетът на Китай за действие е силен, обещанията на държавата досега са повече привидни, отколкото по същество. Многостранните институции, създадени за справедливо разпределение на разходите от процеса между държавите, са слаби и се оказват заложници на процедури, основани на консенсус и единодушие.

Въпреки всички разочарования рамковата конвенция на ООН и нейните многократни конференции са най-добрият форум за налагане на промяна. Но докато аргументите за измененията в климата не бъдат широко приети, най-мъдрото решение е смели, бързи действия от желаещи страни в Европа и другаде, които останалите държави не могат да осуетят.

Как да се действа

Както често се случва с изменението на климата, задачата не се състои в избор между различни варианти, а да се намери път напред с всички тях наведнъж. Ангажиментът за голямо и бързо намаляване на емисиите на метан е жизненоважен. Повече пари за декарбонизация на развиващите се страни, където правителствените инвестиции могат да намалят рисковете за частния сектор, трябва да вървят паралелно с увеличена международна помощ за адаптация на тези държави. Иновациите трябва да се насърчават по различни начини. Данъчните стимули 45Q в САЩ за улавянето на въглерод могат да бъдат разширени и копирани от Европа.

Инвестициите в изкопаеми горива спадат по-бързо от появяването на алтернативи на енергийния пазар, което влоши драматичното покачване на цените на енергията. В дългосрочен план е необходимо изкопаемите горива да стават все по-скъпи, но пиковете и нестабилността са разрушителни. Правителствата трябва да изградят повече буфери в настоящата система, както и да ускорят предлагането на алтернативни форми на енергия. Когато цените паднат, тези, които все още субсидират изкопаемите горива, ще имат отлична възможност да спрат.

Всеки, който мечтае за отсрочка за изкопаемите горива, трябва да бъде изведен от заблуждението си. Бягството от разговора за края на ерата на изкопаемите горива може и да устройва Нарендра Моди, министър-председател на Индия, Скот Морисън, министър-председател на Австралия, и Джо Манчин, сенатор от Западна Вирджиния. Но измъкването от отговорността да планират енергиен преход е чиста страхливост. Вярно е, че петролът и газът не могат да изчезнат за една нощ, но времето им е на приключване. И ерата на въглищата трябва да свърши.

След това идват въпросите без отговор. Постигането на целите от Париж ще изисква изтеглянето на въглероден диоксид от атмосферата: кой ще го направи? И кой ще плати? Някои страни може един ден да се опитат да отложат бедствието със слънчево геоинженерство, което намалява количеството на входящата слънчева светлина. Може ли това да помогне? Ако не, може ли да бъде спряно?

Фест от "Дванадесета нощ" оплаква един неподлежащ на промяна свят. Климатичната криза произтича от промяна, изпусната от всякакъв контрол. И все пак чрез отговора си на кризата светът може да се превърне в място, където дългосрочният просперитет за всички става възможен. Епохата на изкопаемите горива въпреки илюзорното си изобилие никога не би могла да създаде подобно благородно бъдеще.