Високите цени на петрола може да помогнат за опазването на околната среда

От една страна, ефектът от високите цени на петрола, природния газ и въглищата за потребителите е добър за околната среда, защото намаляват търсенето на изкопаеми горива. От друга страна, ефектът от високите цени за производителите е лош за околната среда, защото стимулира допълнителен добив.

Но днешните по-високи цени на изкопаемите горива засега не стимулират частните инвестиции в сектора колкото се очакваше. Възможно е фирмите да са достигнали до повратна точка в това колко сериозно възприемат необходимостта да се борят с глобалното затопляне. Фирмите знаят, че зеленият енергиен преход идва.

Следователно сега може би е правилният момент за САЩ отново да помислят за данък върху въглеродните емисии или еквивалентна система на разменни разрешителни за емисии, позната също като система за "ограничаване и търговия". В момента повечето от приходите от по-високите цени на петрола и природния газ отиват в Русия, Саудитска Арабия и други чуждестранни производители. Защо САЩ да не задържи тези пари вкъщи? Приходите от данъка или търга за разрешителни може да бъдат върнати на гражданите под формата на дивидент чрез намаляването на други данъци. По този начин може да се максимизира политическата приемливост на схемата.

Важният извод е, че налагането на цена на емисиите несъмнено ще бъде най-ефективният начин да се намалят нивата на CO2, така че глобалното затопляне да бъде ограничено до повишаване на средните световни температури с 1.5 градуса по Целзий над прединдустриалните нива.

В САЩ системите за ограничаване и търговия на емисиите се смятат за политически невъзможни от провала в Конгреса на Закона за стопанисване на климата през 2007 г. (познат като закона "Маккейн-Либерман") и на Закона за американска чиста енергия и сигурност през 2009 г. Но може би проваленият опит на Байдън по-рано този месец да прокара програма за чисто електричество през Конгреса представлява възможност за разумна алтернатива - данък върху въглеродните емисии.

Вярно е, че ефективната регулация на емисии от парникови газове, като например чрез данък над въглеродните емисии или чрез система за ограничаване и търговия, навсякъде може да генерира силна политическа съпротива.

Законодателите може да не искат да наложат допълнителни оперативни разходи на американските производители, ако така наречените "въглеродни течове", или преместването на въглеродно интензивни дейности в държави с по-ниски цени на емисиите, постави тези компании в неизгодна конкурентна позиция.

Но логично САЩ са може би последната страна, която трябва да се тревожи за това, че другите ще се възползват от нейните усилия за климата. Проблемът с паразитизма, който обезкуражава повечето други страни от пълното прилагане на Парижкото споразумение за климата от 2015 г., преди всичко се дължи на страха, че САЩ няма да предприемат решителни действия за намаляване на емисиите на парникови газове (и че емисиите на Китай ще продължат да растат бързо). Ако Америка поеме ролята на лидер в областта на климата, други вероятно ще я последват.

Исторически САЩ са най-големият производител на въглеродни емисии. Сега Китай отделя много повече общо, но емисиите на глава от населението в САЩ все още са повече от два пъти по-високи от тези в Китай.

Европейските държави може би са направили най-много за орязването на емисиите. И по ирония на съдбата европейците, които са смятани за по-големи статисти, възприеха пазарни механизми в преследване на тази цел, докато пазарно ориентираните САЩ смятат този подход за по-малко осъществим политически от пряката регулация.

Европа разполага с два особено важни пазарни механизма - високи данъци върху бензина и Системата за търговия на емисии на ЕС. Цената на тон отделен въглероден диоксид в ЕС в момента е солидните 59 евро (или 69 долара), като се очаква тя да продължи да расте до края на десетилетието.

Какво се случва с държавите, които не правят достатъчно? В момента ЕС се придвижва към въвеждането на граничен механизъм за регулиране на емисиите. Той би налагал мита върху вноса на въглеродно интензивни продукти като стомана, алуминий, цимент, тор и електричество от държави, които не налагат цени на емисиите, сравними с тези на ЕС.

Опасността подобни гранични мита да се окажат протекционистки и да нарушават правилата на Световната търговска организация е съвсем истинска. Но това не е задължителен сценарий, ако граничните правила са имплементирани многостранно като анекс към съществуващото Парижко споразумение. Елементарно изискване на подобен режим би било, че държава или група държави, които налагат мита за регулиране на емисиите, трябва да бъдат участници, спазващи съвестно задълженията си по международното споразумение.

В момента САЩ не изпълняват това изискване. Първо ще трябва да свърши своя дял в борбата с изменението на климата, преди да може да въведе собствени гранични мита за регулиране на емисиите, с които да гарантира на местната индустрия продължаваща международна конкурентоспособност. Следователно САЩ трябва бързо да преминат към облагане на въглерода с данъци (което между другото може да намали необходимостта от внос на петрол).

С наближаването на северната зима рекордните цени на изкопаемите горива оставят много потребители силно разтревожени. Но може да има нещо добро под формата на по-ефективни усилия на САЩ за справяне с изменението на климата - при условие че съществува политическа воля за такива мерки.