Анализ | Каква индустриална политика е необходима на България

Какво е индустриална политика

Индустриалната политика е термин, често използван с отрицателни конотации, като синоним за търговски протекционизъм, например противоречивите политики за заместване на вноса, прилагани в някои развиващи се страни от Южна Америка и Африка през ХХ век, или за държавен капитализъм под формата на създаването на големи държавно стопанисвани предприятия от близкото ни минало.

В действителност индустриалната политика описва нещо далеч по-всеобхватно и многопластово. Тя представлява широк набор от икономически политики, които въздействат върху икономическата активност и индустриална структура на една страна посредством предоставянето на специфични стимули на предприятията. Всяка държава провежда специфична комбинация от индустриални политики, независимо дали са насочени към привличане на преки чуждестранни инвестиции; към насърчаване на износа; иновационни политики, насочени към насърчаване на научноизследователската и развойната дейност; или регионални, насочени към увеличаване на заетостта и подобряване на социално-икономическите резултати в икономически потиснати региони. Политиките, насочени към стимулиране на инвестициите, са също индустриални политики, тъй като конкретните инструменти на тези политики често подпомагат някои сектори и региони повече от други.

Следователно индустриалната политика може да се разглежда като специфична подгрупа на фискалната политика на една пазарна икономика, която е насочена към увеличаване на продуктивния капацитет на икономиката, а не като чисто стимулираща политика на съвкупното търсене (въпреки че индустриалната политика може да има индиректни ефекти и върху съвкупното търсене).

Индустриалната политика може да се разглежда като специфична подгрупа на фискалната политика на една пазарна икономика.

Какви са целите на индустриалната политика

Индустриалната политика има за цел да коригира различни т.нар. пазарни провали, които водят до разлика между частните и обществените нетни ползи от определена дейност. Примерите за такива пазарни провали са многобройни. Например, когато едно предприятие реши да направи разход за обучение на своя персонал, нетните ползи за собствениците на предприятието са по-ниски от обществените нетни ползи. Причината за това разминаване се дължи на факта, че когато обучените работници стават по-продуктивни с по-висок човешки капитал, те стават по-атрактивни за други предприятия, които от своя страна биха предпочели да привлекат вече обучени работници, вместо да правят разходи за обучение на собствения си персонал. Резултатът е недостатъчни инвестиции в човешки капитал от страна на предприятията спрямо нивото, което би максимализирало обществените нетни ползи - пазарен провал.

Друг пример е внедряването на нова технология в производствения цикъл на едно предприятие. То би имало по-ниски нетни ползи за предприятието, което въвежда технологията, пред други предприятия в същия сектор, например поради недостатъчна информация за оптималната организация на производство с новата технология. При последващо внедряване от други предприятия те могат да ползват опита на предшествениците си, което увеличава нетните ползи за тях при равни други условия. Резултатът е недостатъчно бързо внедряване на нови технологии в сравнение със скоростта на внедряване, която би максимализирала обществените нетни ползи - пазарен провал. Други пазарни провали се дължат на ефектите, свързани с плътността на икономическата активност (т.нар. агломерационни ефекти), пазарни провали, свързани с местното съвкупно търсене, и т.н.

Освен коригирането на пазарни провали индустриалната политика може да се използва и като заместител на трудно постижими структурни реформи, свързани с подобряване на качеството на институциите, включително в правоприлагането, както и по отношение на финансовото развитие на една страна (т.нар. политика на второто най-добро решение).

Индустриалната политика може да се използва и като заместител на трудно постижими структурни реформи, свързани с подобряване на качеството на институциите.

Кои са инструментите на индустриалната политика

За разлика от инструментите, с които индустриалната политика обикновено се свързва, като протекционизъм и държавен капитализъм, инструментите на модерната индустриална политика са данъчните стимули, директните и индиректните субсидии и предоставянето на публични услуги. Например индустриалната политика за привличане на преки чуждестранни инвестиции се провежда през данъчната политика на една страна като по-ниски ставки на корпоративния данък, данъчни ваканции, данъчни кредити за иновации, инвестиции и осигуровки на работниците, субсидии под формата на помощ за обучение на персонал или директни парични грантове и публични услуги под формата на предоставяне на специализирано средно и висше образование, изграждане на специализирана инфраструктура и т.н. Тези инструменти са и инструменти на регионалните индустриални политики по привличане на инвестиции на местно ниво, както и на общата политика за насърчаване на инвестициите. Други инструменти на регионалните политики и политиката за насърчаване на инвестициите са свързани със стимулиране на местното предприемачество, както и на растежа и технологичния напредък на малки и средни предприятия (данъчни кредити, субсидии, предоставяне на консултантски услуги, кредитни преференции и др.).

Какви са подводните камъни на индустриалната политика

Провеждането на успешна индустриална политика е като цяло комплексна дейност, която изисква висок административен капацитет. Поради тези причини държави с по-висок доход на глава от населението провеждат по-всеобхватна индустриална политика в сравнение с държави с по-нисък доход на глава от населението. Причината за това се крие в рисковете, свързани с индустриалната политика. На първо място това е общият риск, свързан с идентифицирането на най-важните пазарни провали за една икономика, които налагат прилагането на индустриални политики, т.е. какви политики биха имали положителен нетен ефект върху общественото благосъстояние. Напълно възможно е да бъдат прилагани индустриални политики, при които нетният ефект е всъщност отрицателен.

Вторият риск е свързан с инструментите, които се използват за постигането на целите на специфичната индустриална политика. Както с всяка друга цел някои инструменти за постигането й са по-ефективни от други. По отношение на индустриалната политика ефективността на инструментите може да се измери посредством фискалния разход, който се прави, съотнесен към общия резултат от използването на този инструмент. Например по отношение на политиките за привличане на чужди инвестиции или регионалните индустриални политики въвеждането на по-ниска данъчна ставка за всички предприятия увеличава атрактивността на съответната страна или регион. От друга страна, то води до директна загуба на публичен фискален ресурс от фирми, които биха инвестирали в съответната страна/регион дори и при липса на тази политика, както и от фирми, вече работещи на територията на съответната страна/регион. В този случай по-таргетирани инструменти под формата на директни субсидии, таргетирани публични услуги и/или политика на данъчни кредити за инвестиции и иновации биха постигнали първата цел, но с цената на по-нисък общ фискален разход.

Каква индустриална политика е необходима на България

Инвестиционната стагнация, ниските инвестиции в иновации и ускоряващите се регионални икономически неравенства в България ясно идентифицират най-важните пазарни провали и нужните индустриални политики. На България е необходима амбициозна индустриална политика със силен регионален профил, насочена към увеличаване на инвестиционната активност, технологичната модернизация и иновациите. С оглед на мащаба на проблема тази политика изисква комбинация от сериозен фискален ресурс, но и оптимален избор на инструментите за реализирането й.

Изборът на оптимални инструменти е важен в българския контекст, тъй като заявената цел на индустриалната политика, която България вече провежда, е повишаване на инвестициите. След 2009 г. България е нетен износител на финансов капитал, което говори за необходимостта от използването на по-ефективни инструменти. Те може да включват по-таргетирани данъчни стимули и субсидии, включително регионални политики, насочени към регионите с потисната икономическа активност, както и по-големи стимули за предприемаческа активност и за малките и средните предприятия. Тези политики биха увеличили нетния ефект за единица публичен ресурс. В допълнение е необходимо допълнително структуриране и силно увеличено финансиране на инструментите, свързани със стимулиране на иновационната и развойна дейност и технологичната модернизация през данъчни кредити и директни субсидии, както и подобряване на качеството и конкурентността на българското висше образование. Като цяло специфичната гама инструменти, необходима за прилагане на тези политики, трябва да бъде резултат на прагматичен диалог с частния сектор и задълбочени икономически анализи на тяхната ефективност.

*Мненията, изразени в статията, са единствено на автора му, не ангажират по никакъв начин и не представят мнения на Норвежката централна банка или на Съвета за икономически анализи.