Коментар | Уроци от първите 25 години на еврото

През изминалия четвърт век еврото показа изключителна издръжливост, като се справи с няколко критични предизвикателства. Но въпреки че единната валута изпълни някои от обещанията си - най-вече поддържането на ценова стабилност през по-голямата част от своето съществуване, тя не успя да стимулира потенциалния растеж на Европа или да улесни пълната икономическа и политическа интеграция на континента.

Този смесен резултат може да се дължи до голяма степен на факта, че икономическият съюз на Европа беше хлабав от самото начало. Въпреки значителния напредък, постигнат след създаването на еврозоната, фискалната и икономическата ѝ рамка остават крайно недоразвити в сравнение с нейната парична инфраструктура.

За да разберем последствията от незавършената архитектура на еврозоната, е полезно да разделим последните 25 години на четири отделни периода. Първата фаза - от 1999 г. до 2008 г., може да бъде наречена "десетилетието на двата процента" - икономическият растеж, инфлацията и бюджетните дефицити (като дял от БВП) се движат около този процент. Тази фаза се характеризира с прекомерния оптимизъм на "Великата умереност".

Но вътрешните дисбаланси, които се появиха през този период, ще преследват еврозоната години напред. Сближаването на лихвените проценти, доказано от минималните спредове, доведе до прекалено оптимистично представяне на публичните финанси на държавите от еврозоната. Едновременно с това хлабавите фискални и парични условия намалиха стимулите на европейските правителства да предприемат структурни реформи и да укрепят своите банкови системи.

Номиналната конвергенция също така прикриваше по-дълбоки структурни различия, тъй като капиталът течеше от най-богатите членове на еврозоната към техните по-бедни партньори, където често се насочваше към по-малко продуктивни сектори като недвижими имоти и нетъргуеми услуги, често чрез инструменти като краткосрочни банкови заеми. Следователно, докато текущите сметки на еврозоната изглеждаха балансирани, се появиха значителни дисбаланси.

Последствията от глобалната финансова криза от 2008 г. и особено разкритието, че Гърция е лъгала за бюджетния си дефицит и дълг, подкопа доверието между държавите от еврозоната. Акцентът се измести към моралния риск и необходимостта всяка страна да си подреди къщата. По времето, когато правителствата най-накрая координираха отговора - създаване на Европейския механизъм за стабилност (ESM), начало на проекта за банков съюз, въвеждане на програмата за директни монетарни транзакции на ЕЦБ, еврото изглеждаше на ръба на колапс.

Ключовият повратен момент беше обещанието през юли 2012 г. на тогавашния президент на ЕЦБ Марио Драги да направи "каквото е необходимо", за да запази еврото. Но тъй като паричната политика все повече се разглежда като "единствената игра", икономическите и финансовите структури на еврозоната останаха фрагментирани.

Кризата с COVID-19 промени това. Пандемичният шок позволи на лидерите на ЕС начело с френския президент Еманюел Макрон, тогавашния германски канцлер Ангела Меркел и председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен да представят единен фронт, освободен от натиска да се избегне морален риск. ЕС спря Пакта за стабилност и растеж, който ограничаваше бюджетните дефицити на държавите в еврозоната до 3% от БВП, и разгърна програмите за смекчаване на рисковете от безработица и за възстановяване NextGenerationEU, като финансира и двете чрез общи заеми. Междувременно ЕЦБ представи своята програма за спешни покупки при пандемия на стойност 1,85 трилиона евро.

Въпреки че тази демонстрация на колективно лидерство успокои пазарите, подхранвайки икономическото възстановяване, оптимизмът се оказа краткотраен. Глобалният инфлационен скок, движен от силни макроикономически стимули и свързани с пандемията прекъсвания на веригата за доставки, беше изострен от шока в цените на енергията, последвал пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна.

Въпреки че европейските политици работиха заедно за намаляване на зависимостта на ЕС от руския газ, те не успяха да създадат колективен отговор, подобен на NextGenerationEU. Изправени пред нарастващи дефицити и дълг, да не говорим за най-агресивния цикъл на затягане на паричната политика от 80-те години насам, страните отново задържаха реформите в еврозоната.

И така, два важни урока следват от първите 25 години на еврото:

Първо, незавършената институционална рамка на паричния съюз се оказа едновременно скъпа и опасна. Завършването на банковия съюз, особено създаването на общ фонд за преструктуриране с подкрепата на Европейския механизъм за стабилност и застраховане на депозитите, е от съществено значение за гарантиране на стабилност и укрепване на международната роля на еврото. И неотдавнашният провал на Италия да ратифицира договора за ESM е сериозна пречка. Ускоряването на инициативата за Съюз на капиталовите пазари е от съществено значение, ако Европа иска да посрещне финансовите предизвикателства, породени от цифровия и екологичния преход. За да постигнат всичко това, лидерите на ЕС трябва да намерят баланс между споделянето на риска и намаляването му.

Второ, завършването на паричния съюз е от решаващо значение за запазването и развитието на най-голямото постижение на ЕС - единният пазар. Сегашният стремеж към национални индустриални политики, финансирани чрез държавна помощ, подкопава основните ценности на проекта за единен пазар. За да се справи с това предизвикателство, ЕС трябва да формулира сплотена европейска индустриална политика. Тя следва да включва увеличаване на трансграничните инвестиции, съсредоточавайки се върху развитието на човешкия капитал, наличието на критични материали и зеления и цифровия преход.

Четвърт век след въвеждането му еврото изисква далновидни лидери, които да преведат европейския суверенитет към следващата му фаза.