Непоносимата тежест на новия век

По-малки амбиции

Тежестта води след себе си и свиване на амбициите. Макар че Вашингтон не изоставя ролята си на "фар за демокрацията" по света, нейното разпространение вече не е централна тема в стратегията за национална сигурност. В Афганистан не се цели нито постигането на демократично управление, нито дори унищожаване на талибаните, а само "пречупване на техния устрем" и стабилизиране на правителството в Кабул. Предстоящото изтегляне на американските сили от Ирак се сочи като пример успех, тъй като окупацията е оставила "жизнено управление".

Американските медии подчертаха отказа от съсредоточаването върху тероризма като основна заплаха като положителна промяна. Но това не е съвсем така - стратегията на Обама преформулира "войната срещу тероризма" в усилия да се противодейства на "екстремизма". Както казва съветникът на президента по борбата с тероризма Джон Бренън, "терорът е състояние на ума", няма как да водиш война с него. Към екстремизма обаче са добавени и много други неща – киберпрестъпността, разпространението ядрените оръжия, промяната в климата, стабилизирането на глобалната икономика и т.н. Всички те са важни, но когато има толкова много цели, обикновено се губи фокусът. Или пък Белият дом е решил, че заплахите са толкова много, че фокус не може да има.

Няма икономически слаб глобален лидер

Основен лайтмотив в стратегията е, че за да бъдат силни навън, САЩ трябва да бъдат силни вътре (т.е. вътрешните проблеми отслабват влиянието на Вашингтон в чужбина). Тази констатация също е безкрайно логична, но практическият резултат от нея ще бъде намаляването на международните ангажименти на САЩ. Според Андрю Екзам от Center for a New American Security стратегията дори не отива достатъчно надалеч и все още се декларира, че САЩ "ще гарантират световната сигурност".

Какво означава това скоро може да разберат страни като Полша и България. Ако САЩ нямат вече ресурси да подкрепят Източна Европа в отношенията й с Русия, или пък спрат да се интересуват от Централна Азия, не е ясно кой ще запълни вакуума. Предупреждението "не си пожелавайте слаба Америка", което много анализатори даваха срещу прекаления антиамериканизъм, скоро може да даде се усети на практика.

Ще помагаме, но няма да спасяваме давещите се

Стратегията обявява, че САЩ ще отделят повече средства за подпомагане на партньорите си, без самите те да се намесват директно. Това е и посланието на министъра на отбраната Робърт Гейтс, който в статия за сп. Foreign Affairs пише, че Вашингтон едва ли скоро ще си позволи толкова големи операции като тези в Ирак или Афганистан. Като пример за успешни действия Гейтс дава помощта за Филипините, които сами са се преборили с местните си терористи. Как Афганистан или дори Ирак ще се оправят сами с малко помощ, да не говорим за Йемен или Сомалия, обаче остава неясно.

Между прагматичното и идеалното

Бившият кореспондент на в. Washington Post в Багдад Том Рикс коментира, че прозата на подобни документи обикновено надскача реалността. Въпреки желанието на Обама да ангажира САЩ повече в международните институции и да търси одобрението партньорите и съюзниците си реалността просто е друга и президентът вече си навлече доста критики.

Например едно от основните обещания на Барак Обама по време на предизборната му кампания беше да затвори лагера в Гунатанамо до една година след встъпването си в длъжност. Задържането на заподозрени в тероризъм за неопределен период от време, без достъп до правосъдие, не само нарушава международното право, но и създава безкрайно лош имидж на САЩ. Годината обаче мина, затворът в Куба все още съществува, а администрацията на Обама въпреки желанието си не може да намери изход. Доказателствата за много от задържаните просто не могат издържат в нормален съд, но освобождаването им създава рискове. Идеалното е Гуантанамо да бъде закрит, но прагматично е да бъде оставен да съществува.

Случаят с Гуантанамо е добър пример за раздвоението, което разкъсва външната политика на САЩ. Такова противоречие винаги е съществувало, но в крайна сметка на никого не му хрумна да даде на Джордж У. Буш Нобелова награда за мир. А Обама я получи само заради реториката си, и то по време на ескалацията на военните действия в Афганистан.

Въпреки идеалистичните обещания Вашингтон предприема серия от прагматични стъпки – не споменава проблема с човешките права в Китай, използва безпилотни самолети да премахва заподозрени терористи (като предполагаемите доказателства се знаят само от ЦРУ), подминава агресивните действия на държави като Русия и т.н. Логиката зад това поведение е ясна, но е в противоречие с философията, която Вашингтон официално прокламира. Ако вярвате на Обама, с малко скърцане на зъби ще си затворите очите за това противоречие. Ако не, лесно можете да го обвините в лицемерие.