На границата с Украйна: Внос и износ на надежда

Вкарването на помощни материали в Украйна се комбинира с подпомагането на жени и деца, бягащи от руските бомбардировки

Десетки хуманитарни организации предлагат помощ на бежанците веднага след влизането им на румънска територия

Йоан Запрянов

Десетки хуманитарни организации предлагат помощ на бежанците веднага след влизането им на румънска територия © Йоан Запрянов

Вечерни новини

Всяка делнична вечер получавате трите най-четени статии от деня, заедно с още три, препоръчани от редакторите на "Капитал"

Влизането в град Сирет, на границата между Румъния и Украйна, е странно изживяване. Още на километри от него виждаме колони от военни камиони, докато полицейските автомобили карат по пътя с бясна скорост и включени сирени. Ако не знаехме, че в Украйна има война, наближаването на граничния пункт Сирет-Порубне би ни заприличало на занаятчийски фестивал. От двете страни на пътя са поставени десетки добре осветени шатри, през които минават жени с деца, оглеждат, после продължават да се разхождат въпреки студа. Навсякъде има коли и телевизионни автобуси, включително такива на българските "Нова" и БНТ. Румънските полиция, жандармерия и пожарна, които са нагърбени с организацията на движението, се справят добре - доколкото е възможно, на пункта и в града цари ред, а не хаос, макар всичко да се случва бавно.

Но война има и Сирет не е фестивален град. Шатрите са основно на румънски хуманитарни организации, които раздават храна, одеяла и играчки на децата. Майките се опитват да забавляват малките си деца, доколкото им позволяват обстановката и ниските температури. В хотел The Frontier, който се намира само на метри от пункта, виждаме стотици хора, някои от които отказват предложението ни за транспорт към Букурещ или България - от страх или от незнание къде всъщност искат да стигнат.

Една част от колите са тук, за да доставят пратки към Украйна, повечето пълни с храна и дрехи. И макар да има създадена буферна зона след техническото преминаване на украинската страна на пункта, граничната полиция се държи точно така, както би се държала и в мирни времена. Сред върнатите коли например е Porsche Macan с германска регистрация, в която се возят четирима, меко казано, едри мъже.

"За бюрокрацията няма мир, няма война", казва Андрей, един от шофьорите, които чакат вече с часове на границата между Украйна и Румъния. Трети март е и той заедно с още четирима българи, сред които и аз, се намираме на граничния пункт Сирет-Порубне. За трите часа, в които се намираме на границата, преминават стотици хора. Вместо да празнуват Освобождението на България от Османската империя, сме там, за да изпълним две задачи: да доставим дарени медикаменти, провизии и екипировка, която ще бъде използвана от доброволчески батальон в Киев, след което да приберем към България част от бежанците, които се спасяват от войната. Защото 144 години по-късно руската армия не освобождава, а точно обратното - окупира и бомбардира.

Дори така обаче обстановката на 3 март се оказва сравнително спокойна спрямо това, което предстои. Няколко дни по-късно боевете в Украйна вече са наближили западната част на страната и румънските власти предупреждават, че скоро границата ще бъде изправена пред хуманитарна катастрофа, подобно на десетки градове в Украйна. От началото на войната страната са напуснали 1.7 млн. души, само жени и деца, защото е обявена пълна мобилизация за мъжете между 18- и 60-годишна възраст.

С двойна употреба

Доброволчески операции като нашата се налагат, защото хуманитарните организации помагат предимно на бежанци и пострадали, основно чрез храна и дрехи. Големите военни доставки от Запад от своя страна не достигат до доброволческите отряди по териториална защита, които имат нужда не само от оръжие, а и от екипировка като бинокли и тактически жилетки, които са невъзможни за снабдяване отвътре по време на война. Прибирането на хора от по-отдалечените от България гранични пунктове също е на заден план.

Само допреди няколко дни никой от нас не е очаквал, че ще се занимава с доставка на помощи за война в Европа. Нито българите, нито румънците, нито украинците. Никой от замесените в историята с изключение на украинския военен Ярослав няма какъвто и да било досег с войната. Основните организатори на акцията са от IT сектора, както между другото и по-голямата част от получателите - батальонът, към който е насочена доставката, се състои предимно от програмисти, които довчера са писали код, а днес са част от териториалната защита на Киев. Шофьорите на колите също не отговаряме на профила на хора, които трябва да карат ден и половина нонстоп само за да доставят около 200 килограма военни провизии - трима юристи, архитект и журналист.

Организацията е спонтанна и е затворена в странен географски триъгълник. Основната движеща сила е Петър* (името е сменено), мениджър в IT компания, който се намира в Малайзия, и първият ми досег с когото се изразява в няколко съобщения от непознат номер по време на пътуването. Петър започва да набира средства още в първите дни на войната заедно с няколко свои бивши колеги и приятели. Той работи с украинци по различни проекти и веднага след началото на инвазията на 24 февруари се свързва с Юлия, която също работи в IT сектора, но в Киев. Координацията на всичко се случва от София.

"Това са помощи за гражданската защита - доброволци, които се организират и командват от военни командири. Голяма част от тях са от IT сектора. С Юлия например съм се виждал само през компютър. Все още не мога да повярвам какво се случва. Когато си говоря с хората в Украйна, се чувствам сякаш съм във филм - за фон се чуват сирени и изстрели", казва Петър.

Всички закупени продукти са вкарани в подробен списък заедно с регистрациите на колите, които ги карат, и трите имена на шофьорите. Освен лекарствата най-важното в пратката са т.нар. продукти с двойна употреба - няколко висококачествени бинокъла, десетки тактически жилетки и стотици плътни чували за пясък, които да се използват за направата на прегради.

След като стоим няколко часа на минусовите температура и под обилния сняг на границата, първата част от задачата е свършена. Украинският военен Ярослав е на място, за да може продуктите, с обща тежест над 150 килограма, да бъдат прехвърлени в микробус, който да потегли към Киев. Самото разтоварване отнема едва няколко минути. Всичко останало е просто чакане на граничния пункт.

"Слава Украине", провиква се един от шофьорите на тръгване обратно към Румъния. "Героем слава!", отговаря гръмовно Ярослав. Ден по-късно той пуска снимки как биноклите и жилетките се използват.

След още около час чакане за излизане от буферната зона се насочваме към хотел The Frontier, откъдето да приберем две майка и три деца. Животът на петима души се събира в един багажник - няколко куфара, раници и чанти.

"Фанатици и пенсионери"

"Голямата част от хората в Украйна смятаха, че струпването на руски войски е само заплаха, блъф. Дори на сутринта на 24 февруари се питахме един друг дали това е истина. Мислехме, че властите ни лъжат. Никой от нас не е мислил да ходи където и да било, всички си имахме устроен живот в Украйна", казва ми Анна, която бяга от войната заедно с двете си деца - синът ѝ Саша, който е на 13 години, и дъщеря ѝ Алиса, която е на пет. Говорим си на сутринта, когато и тримата вече са поспали поне няколко часа в колата.

Преди това, при тръгването ни от Румъния, с тях пред хотела е и възрастен мъж, който Анна казва, че не е кръвен роднина, но е близък. Той има възможност да излезе извън Украйна, защото е на над 60-годишна възраст, но казва, че веднага след като остави Анна и децата в безопасност, се връща, за да се бие за родината си.

Допреди няколко дни Анна е работила като счетоводител. Евакуира се от Запорожие, но не веднага. "В началото там нямаше бойни действия. Те започнаха на третия ден - обстрелваха ни, постоянно чувахме взривове и ни караха да се крием в бомбоубежищата. Сирените виеха постоянно", казва тя.

Само часове по-късно, по време на пътуването към българската граница, руската армия атакува ядрената електроцентрала до Запорожие, а една от административните сгради се запалва. Новините достигат до нас, докато сме в една от бензиностанциите по пътя. Всички сме напрегнати и изморени, купуваме си още редбули и тръгваме отново.

Анна не е родом от Запорожие - преди това тя живее в Донецк, където все още се намират родителите ѝ. Премества се на запад, когато започва войната в Донбас. Днес казва, че там са останали "само фанатици и пенсионери".

Темата за фанатизма е важен ъгъл към войната в Украйна. Анна очевидно не иска война, нито има вид на идеолог, но Русия и сепаратистите в Донбас оприличават цялата страна и нейното правителство като неонацисти, водени от... президент евреин. Борбата срещу отцепилите се райони Луганск и Донецк се оприличава като геноцид срещу рускоезичния народ, а не като ответни мерки срещу сепаратистки движения, финансирани от друга държава. Като доказателство се посочва предимно батальонът "Азов", който действително използва нацистка символика - но същото важи и за наемната руска армия "Вагнер". Мнозинството обаче е оприличено на малцинството само в един от тези случаи.

В целия руски наратив украинците са представяни като идеологизирани радикали - бившата водеща на новините по "Россия 24" Фарида Курбангалеева например казва, че ѝ е било забранено да нарича протестиращите през 2014 г. "протестиращи" - вместо това е трябвало да ги нарича "духовни наследници на Степан Бандера".

Анна и децата ѝ пътуват към България, защото е единствената държава, в която има роднини, които могат да я приютят веднага. Тя не знае какво ще се случи - синът ѝ ще продължи да учи в украинско училище дистанционно, а самата Анна няма планове да учи български език.

"За момента искаме само да избягаме от войната, за да не ни стрелят, а след това ще мислим къде и в коя страна ще живеем. Ако всичко е за 2-3 месеца, ще се върнем вкъщи, но ако войната продължи повече от година-две, не виждам смисъл да се връщаме, защото децата трябва да учат на едно място", казва тя.

Когато става въпрос за това как се държат другите държави, Анна казва, че са нужни още санкции към Русия, за да бъде спряна войната и правителството на Путин да не може да я финансира. Шофьорът на смяна посочва, че Русия вече няма да може да внася микрочипове, след като и Тайван наложи санкции, и че може би самата Русия ще започне да ги произвежда, на което Анна се засмива.

"Русия не може да произвежда микрочипове. Русия не може да произвежда нищо микро - тя може да произвежда само големи, огромни неща."

"Всичките ми приятели са в армията"

Общото пътуване от София до Сирет-Порубне и обратно отнема около 36 часа. Война в Румъния няма, но същевременно е навсякъде. В по-добре оборудваните бензиностанции например има телевизори, които предават случващото се в съседна Украйна 24/7. От всичките часове едва през три от тях не се шофира. С настъпването на нощта разговорите замлъкват и се съживяват само когато трите коли спираме на дадена бензиностанция, за да не се отдалечаваме прекалено много една от друга.

На почти всяка спирка за кратка разходка излизат Нина и синът ѝ Алекс, които пътуват към България - и по-конкретно Обзор, където имат близки. Нина не говори много, но Алекс е сравнително разговорлив. Помага и фактът, че владее безупречен английски, в който няма и капка източноевропейски акцент.

Допреди няколко дни Нина и Алекс живеят спокойно в Чернивци, първият по-голям украински град след преминаването на границата с Румъния през Сирет. Там все още няма боеве, но има сирени. "Виеха по няколко пъти на ден", казва ни Алекс по време на една от почивките. "Казваха ни да се насочим към убежищата, но ние не го правехме, защото няма смисъл."

Алекс е на 17 години. Младолик е и особено висок. Пропуска мобилизацията с няколко месеца, за разлика от близките си. "Всичките ми приятели са армията", казва той по време на една от почивките посред нощ.

Десет часа след тръгването от хотела в Сирет трите коли заедно с двете украински семейства в тях преминаваме българската граница. Времето е топло, около 10 градуса, нищо общо със снежната виелица на границата с Украйна. Близки на Нина и Алекс ги чакат на бензиностанция в Русе, за да ги приберат в Обзор, докато Анна, Саша и Алиса продължават към София.

Остава ни леко горчивият вкус в устата, че в колите все пак има пет празни седалки, за които се намират желаещи едва на другия ден. Казваме си, че следващия път ще бъдем по-добре организирани, може би с микробус. Петър вече събира пари за следващата доставка - ако успее да набере 50 хил. лв., тя ще бъде голяма поръчка на висок клас бронежилетки, които могат да спират куршуми от калашник - стока от първа необходимост в Киев и Харков. Ако не успее, всички пари ще идат за лекарства. Както обаче се съгласяваме, по-добре да спреш куршума, отколкото да лекуваш раната от него.

Пътят между двете граници, които сме преминали по два пъти само за ден, е около 600 километра. За двете семейства, оставили семейство и приятели в Украйна и събрали живота си в един багажник, разстоянието не се измерва с километри - те са преминали границата, отвъд която старият им живот вече не съществува, а какъв ще е следващият им още никой не знае.